Герасим Георгиев-Геро в момента е по големите екрани като гласа на коварния и брутален ало измамник в „Уроците на Блага“– много награждавания филм на Стефан Командарев, българското предложение за широкия списък на Оскарите. Известният актьор прави страхотно попадение – без да се появява пред камерата е основният партньор и двигател в историята за пенсионираната учителка, оплела се в капана на крадците и собствените си неволи, принуждаващи я да избере страната на злото. Геро вече получи признание и отличие за изкусното си вокално превъплъщение на фестивала „Златна роза“, като дипломът „За специални постижения“ беше и за ролята му в „Добрият шофьор“ на Тонислав Русев. Той все така обира овации в Малък градски театър „Зад канала“, а от Новата година ще го гледаме и във втория сезон на „Вина“ по БНТ.
Албена АТАНАСОВА
– Какво още научихте за киното от Ели Скорчева, докато снимахте заедно в „Уроците на Блага“, господин Георгиев?
– Че когато можеш, имаш талант и камерата те обича, времето няма никакво значение. Ели го доказа, завръщайки се на терен след 30 години. Все едно, че никога не е напускала снимачната площадка. Имаше някакви притеснения, но всичко се нареди съвсем естествено. Помагахме си, говорихме си – много свестен човек е, с висок интелект. Удоволствие е да се общува с нея.
– По-често на екрана сте от страната на добрите, но тук сте гаднярът ало измамник – хората като нищо ще ви намразят.
– Предизвикателствата трябва да се сменят. Усилието ми беше насочено да бъда адекватен в диалога с Ели, която изнася целия филм. Въпросният глас всъщност е основен персонаж. Бях длъжен да играя на 100 процента и повече – още по-задължаващо е, когато зрителите не те виждат и трябва да създадеш представата им за образа, в случая да осъзнаят какъв изрод е той. С правилните хора всичко се получава. Обожавам да работя със Стефан Командарев – изключителен режисьор.
– Защо ало измамниците продължават да виреят тук и сега?
– Защото има кой да ги полива. Държавата отдавна можеше да приключи с тази история – но не го прави. Явно някой някъде взима пари и няма как да се сложи край. Нашето общество е болно. Надявам се, че най-после ще се появи точният доктор, ще постави правилната диагноза и ще започне лечението.
– Сред болестите са още вътрешната и външната емиграция, от които страдат героите ви с Малин Кръстев в чудесния българо-финландски филм „Добрият шофьор“.
– Двамата търсят посоката в безпътицата. Заедно са в доброто и в лошото. Доказват, че няма нищо по-ценно от близкия човек, от приятелството. Макар че змеят, вятърната мелница, системата винаги са по-силни. Важното все пак е, че имат желание за борба. Това е автентичната свобода – правото на избор.
– Какво ви хареса във Финландия, докато снимахте там?
– Скандинавия не е моят свят. Но Финландия е много уредена държава, в която спазват законите. Истината е в правилата. А ние решихме, че след като е дошла демокрацията, всеки може да прави каквото си иска. Мойсей е водил евреите 40 години през пустинята, за да умре и последният, който помни робството.
– На нас колко ни остават?
– Не съм оптимист. Няма кой. Няма хора. Цветът на нацията се изнесе – личностите в най-продуктивната възраст работят по света. Това е действителността. А онези в Народното събрание си чешат езиците, въртят се по столовете и вършат каквото си искат, защото няма кой да ги нашамари. Но Господ ще им даде, каквото им се полага. Важното е ние да го дочакаме.
– По БНТ от 7 януари ще гледаме втория сезон на „Вина“, какво става с вашия технолог във винарната?
– В сюжета има всичко – от екшън до кметски избори. Ще се случат обрати, носещи съспенс. Посланието е категорично – да се отърсим от вините и да живеем почтено. Моят човек на моменти се лута, залита – на някои ще изглежда добър, на други – не.
– Колко вини пренасяме от миналото, колко от тях ни пречат?
– Това е основният ни проблем – че продължаваме да носим миналото. Че действаме с похватите му, че след 30 и кусур години не можем да се отървем от него. Поне три генерации – аз също съм представител на загубено поколение, заминаха бадева: преходи, глупости, измами, бандити, мафиоти, мутри, приватизации… Много престъпления бяха извършени. Но няма кой да понесе вината за тях. Отнасяме я ние, обикновените хора. Тези във властта продължават да се подиграват с нацията. Чудя се какво още може да изтърпи този народ. Чудя се кога ще се надигне? Ще е трудно – толкова е мачкан, толкова е манипулиран, за да очакваме нещо от него. Няма никакво гражданско общество. Най-тъжното е, че политиците превръщат хората в себеподобни. Гьон сурати – ти го плюеш, то си мисли, че дъжд вали. Но, както казват родителите ми, пожелаваме на политиците да са живи и здрави, за да дочакат възмездието. То винаги идва – рано или късно. Дали от нас, дали от Господ.
– Мислите ли, че милионите, които правителството обеща за хората на изкуството, ще стигнат до целта?
– Знам ли вече? И да ги дадат, трябва стратегия за култура, за да бъдат употребени правилно – от театрите и киното до галериите, музеите, археологията. Но стратегия няма. На властта не й трябва образован и културен народ. Простият и невъзпитан човек се управлява по-лесно. Дано тези пари да не отидат в измислени проекти, да не запълнят някакви дупки, в които ще потънат като в плаващи пясъци.
– Като в шоуто на драг „кралиците“ и българо-македонския пърформанс за силата на задника, за който само „Филтър“ писа.
– Дотам ни докараха – да се огъзим. Далеч съм от подобни „драматургии“, те не вписват в принципите ми. Държавни пари за подобни представления – не. Авторите да си заложат апартаментите, да си заложат колите, като искат да правят толкова авангардизми.
– Тези със задниците даже имат „Икар“.
– Ами да им дадат още един, та да си купят „Икарус“ и да отпътуват към по-подходящата публика. Да са живи и здрави, за всеки има място под слънцето. Всеки има право да се изразява по своя начин, но да не иска субсидии от държавата. Против съм тя да плаща точно този вид масраф.
– Какво стана с музикалния спектакъл „Реформаторът“, който направихте с Бургаската опера?
– Там нещо зацикли и вече ще бъде с Врачанската филхармония. Когато не намираш общ език, вместо да се дърлиш и караш, благодариш за стореното до тук и продължаваш напред. А темата е много добра – за грешните хора на грешното място. Суперактуално е. Много парашутисти и калинки съм видял, така че добре познавам явлението. Историята на кратко е следната: от министерството на земеделието моят герой е спуснат в културата. Правят го директор на филхармония и той така се развихря, че извършва сума ти страшни поразии. Сериозна сатира, автор й е Юлия Манукян, майката на Левон Манукян, който ни е диригент. В спектакълът звучи прекрасна класика.
– Напоследък се заговори, че братята Халваджиян искат да възродят Господарите на ефира в някоя от големите телевизии. Вие сте от най-емблематичните водещи в размирното шоу, какво ще кажете?
– Не вярвам, че e възможно. На кого му е изгодно подобно предаване? Тези, на които им вадим кирливите ризи, са на високи постове и изобщо няма да им отърва. Ние бяхме петата и шестата власт в държавата. Имахме по 100 000 сигнала на месец – хората търсеха спасение, очакваха решения от нас. Знаете ли какво ми е най-обидно? Когато стана онази, нагласената постановка с така наречения фалшив бой на репортерчето в склада за храна, всички бяха наясно кой я е поръчал. И онези, на които сме бъркали в здравето с разобличителните ни репортажи, скочиха като един, взеха да натискат, да сочат: Ето ги лъжците. А от толкова много народ, на когото бяхме помогнали, никой не стана да ни подкрепи. Никой не защити предаването, никой не каза: Не разбирате ли, че всичко е нагласено? Както си е по нашенски: Направи добро, изяж лайно. Не знам дали българинът заслужава Господари на ефира. Все си мислех, че повече няма какво да ме учуди, но всеки божи ден ни заливат толкова безумия и нелепици, че не знам до къде може да им стигне краят.
– Какво се крие зад тази ваша измамна лекота в актьорското ви битие?
– Който мисли, че е лесно, да заповяда. Ако ми се получава, то е защото съм откровен и честен с публиката. Не коментирам персонажите, не се отдалечавам, не се отчуждавам от тях. И зрителите оценяват тази искреност. И ти вярват – когато не преиграваш, не се преструваш, когато влизаш в нечия кожа, за да потънеш в проблемите.
– Дъщеря ви иска ли да става актриса?
– Моля се да не става. Но никога няма да я спра. Ако ще става, поне да не е в България.
– Научихте ли се да казвате „Не“ на безсмислените предложения?
– Все по-често и все по-силно ще го казвам. Работа ще има и след нас. Но ми е мъчно за нещо друго. Не се отдава заслуженото на артистите около 50-те. Не се говори подобаващо за постиженията им. Няма кой да ни оцени. Зрителите не виждат какво имат пред себе си, вечно охкат и пъшкат за старите български филми. А ние следваме пътя на големите и самите те ни го признаваха – и Таня Лолова, с която бяхме заедно в „Порталът“, и Калата, с когото се разбирахме с половин дума, с един поглед. На сцената бяхме едно – там няма възраст, има само можене и неможене. Самите те, последните мохикани – моля се да не бъдат забравени, ни казваха, че вървим по стъпките им. Но явно никой не може да бъде пророк в собствената си държава. Нас ни възприемат като бърза закуска, като еднодневки и мечки. Това е положението – не избираш къде да се родиш. Адски се радвам, че Зуека, с когото се чуваме редовно, е щастлив в Испания със семейството и картините си. Мисълта и аз да се махна, все по-често чука на вратата ми. Достатъчно ми е да меся и да продавам хляб, стига да има спокойствие и ред. Тук с всеки изминал час всичко потъва. Всичко е въпреки.
– Готов ли сте за Коледа?
– Ако трябва да съм пределно откровен, тези празници жестоко ме изнервят – суета, блъскане, търчане, подаръци, истерия, глупости. Като че ли е на живот и смърт. Маси за една вечер и всичко приключва. Толкова е абсурдно. Най-важното е да си заедно с най-близките си хора. Жалкото е, че днес църквата е възприела твърде пасивна роля в живота ни. Няма я в духовността, институцията не участва в съхраняването й. Не поема отговорност, манастирите са в окаяно състояние. Всички се крият като църковни мишки.
