Създателят на българската драма и театър Добри Войников пише през 70-те години на XIX век: „Няма на света по-добро училище от всенародното и живо позорище“. Всички читатели на „Филтър“ са наясно с уж архаичната дума, която обаче продължава да се използва в съседни държави, по традиция забравящи, че сме им дали езика си. Та позорище предшества „театър“, който пък, както се знае, идва от Гърция, където са го измислили древните елини.
Разбира се, позорище има и напълно разбираеми негативни конотации и напоследък те се опитват да вземат надмощие в софийския афиш. Защото някои от заглавията в него са откровен позор за културата и гилдията. Още по-позорно е, че за това не става дума сега, когато постоянно се коментира защо се стигна до източването на държавни пари за несъществуващи зрители и постановки. Покрай счетоводството и корупцията не се говори, че те са възможни в условията на интелектуален хаос и изгубване на смисъла.
Шефове на трупи и частни продуценти бълват нискочели заглавия – логично е, че всеки гони печалби. Колкото повече продадени билети, толкова повече финансови средства от държавата. Какво консумират зрителите, няма значение – гнило, с изтекъл срок на годност, с опасност от токсичност.
Ниската драматургия вече наистина метастазира – при това и в държавни трупи, в които много малко от актьорите на щат си позволяват да отказват участия в откровени „бози“. Директорите гонят план, режисьорите имат черни списъци с „трудни характери“, който няма роли, няма ДМС или точки за брой представления, а допълнителните материални стимули са включени в изчисленията за пенсия. Но нима е редно „Сълза и смях“, където през 70-те и 80-те години опашките за билети се виеха по „Раковски“ и цяла София говореше за „Полет над кукувиче гнездо“ и за „Двама на люлката“, тук и сега да изкушава неизкушените с евтини романтики и кримки.
В началото на 90-те години, когато митингите откраднаха публиката на театрите, паник атаките от вида на празните зали подтикнаха началниците да издирят драматурзи от Европа, въпреки че някои от тях вече бяха анахронизъм. Настъпи времето на Рей Куни, в което доморасли режисьори омаскариха неговите водевили, оправдавайки се с мнимо разкрепостяване след тъмната епоха на социалистическия реализъм. Водевилът може да бъде впечатляващо постижение, във Франция е на пиедестал, умеят го само най-добрите, но не и по нашите географски ширини. Даже имаше фестивал тип „РейКуниада“. Всъщност Рей Куни е от най-качествените британски комедиографи – 17 от пиесите му с години са хитове в Уест енд в Лондон, но в България попадна в лоши ръце. През 1999 година дойде Иржи Менцел и постави в Сатирата най-смешния спектакъл и до днес – „Още веднъж отзад“ на Майкъл Фрейн. Андрей Аврамов направи пиесата в Младежкия театър със заглавието „Шум зад кулисите“, но версията на Менцел беше по-зрелищна и нямаше и минута, в която зрителите да не се заливат от смях. После съвсем младите тогава Александър Морфов, Теди Москов, Явор Гърдев, Галин Стоев, Мариус Куркински, Лилия Абаджиева, Диана Добрева се развихриха и заличиха усещането за безпомощност от първите сезони на така наречената и несъстояла се демокрация. За да дочакаме няколко десетилетия по-късно доста спектакли, от които можеш да си излезеш с чиста съвест. В не малко от тях участват някои от най-талантливите ни актьори, на които в близкото минало им беше писнало да гледат как директори и режисьори явно или задкулисно налагат фаворити по роднинска, сексуална или корупционна презумпция. Най-оправните и работливите сред талантливите рязко се дистанцираха от щатовете в театрите, но продължават да са зависими от системата за финансиране, подчинена на културното министерство.
Като контрапункт на халтурите без мисъл, послания и юзди, като пречистване на сетивата продължават да бъдат представленията с най-големите, защото те успяха да пренесат истинския театър на историите и чувствата през абсурдите на изминалите 35 години. Васил Михайлов е блестящ в „Завещанието на целомъдрения женкар“ и „Енигматични вариации“ във Военния театър, Мария Стефанова – в „Кралицата майка“ в същата трупа, в „Оскар и Розовата дама“ в Театър 199, в „Три високи жени“ в Народния, Меглена Караламбова в „Разговори с мама“ в „199“. За огромно съжаление, Марин Янев и Руси Чанев нямат нови роли.
Глътка кислород е премиерният моноспектакъл на Ангелина Славова „Рожденият ден на Рупърт“ от Кен Дженкинс в Младежкия театър с режисьор Стоян Радев. Тя е далеч от възрастта на ветераните, но също като тях поднася наслада за интелекта и емоциите, което се случва все по-рядко на столичните сцени. Нейната Луиза Мей обожава животните, не я е страх от смъртта, готова е да празнува страданието, защото то е солта на живота и одухотворява. Обикновената всекидневна човечност е разкрита в монолозите на Ангелина Славова за раждането и умирането. Те звучат повече от естествено – също като белите коси на актрисата, до които не се докосва боя. Върху роклята на Луиза Мей пише „Обичай съдбата си“, няма престореност, има вяра, надежда, любов и отчаяние, дълбоко и честно. За радост, ученичката от първия клас на Стефан Данаилов във ВИТИЗ има два Аскеера – за Тили в „Лунни невени“ (1997) и за Олга от „Нордост – приказка за разрушението“ (2010).
Албена АТАНАСОВА
