Художничката, възхитила Фройд и Цвайг, е голямата любов на талантливия италиански художник Силвано Боцолини. „Цели 65 години Силвано (1911–1998 г.) има връзка с известната българска художничка и интелектуалка Вера Недкова“ – с тези думи започва биографията на твореца. Той е толкова силно влюбен в „аристократката на живописта“, че пристига на колело до България с надеждата да се ожени за любимата си.
Мария ПЕТКОВА
Двамата се запознават във Флоренция, където Вера прекарва 9 месеца, след като завършва живопис във Виена. Преди да се завърне в София през 1934 г., тя се е срещала с бащата на психоанализата Фройд, с художници като Оскар Кокошка, Густав Климт, Шиле, Грос, Бакман, с писателя Стефан Цвайг, композитора Густав Малер, които се възхищават на таланта й. Въпреки това Недкова казва, че „да си художник не е една ефектна работа“.
Възможността да обикаля из Европа и да учи в престижни места дължи най-вече на баща си Тодор Недков, който е от първите професионални дипломати и един от създателите на „Ротари клуб“ у нас. Роден през 1869 г. в Свищов, той завършва консерваторията в Киев. След това следва политическа школа в Париж. Женен е за Райна Сърмаджиева, която също има музикално образование и родствена връзка с Евлоги и Христо Георгиеви. Като дипломат Недков работи и живее със семейството си в Скопие, Битоля, Одрин, Солун, Букурещ, Берн, Будапеща и Виена. През 1918 г. заедно с представители на чужди дипломатически агентства участва в написването на мирния договор след Първата световна война. Негов принос е и създадената от Министерския съвет Национална агенция за международен туризъм.
Израснала в прекрасна аристократична атмосфера, Вера става частна ученичка в Художествената академия в класа на проф. Никола Маринов през 1923 г. След една година продължава следването си във Виенската академия при проф. Карл Щерер. Пак там тя специализира цели седем години реставрация при проф. Робърт Маурер. Вера се възхищава на атмосферата и културата на Виена до момента, в който не открива прелестите на Италия. На 8 септември 1930 г. тя пише на баща си: „Усещам и съм убедена, че само Италия ще ми предостави това, което ми е необходимо – да живееш заобиколен от произведенията на изкуството, които ще бъдат постоянно напомняне за качеството – да ги познаваш, да навлезеш дълбоко, после да се обърнеш към себе си и да бъдеш единствено себе си… Опасявам се единствено, че ти няма да разбереш напълно абсолютната необходимост, която аз виждам в това, бидейки твърде различен поради твоята работа, освен това чужд на всичко, което е необходимост в живота на художника. Имам силното желание да достигна нещо с моята работа – това може да ти послужи за доказателство, че не ще злоупотребя с твоята доброта. Ако можеш, облекчи задачата ми, и без това доста тежка, като ме дариш с разбиране и твоята подкрепа“.
Писмото стига до сърцето на дипломата и той дава благословията на дъщеря си. Така Вера се озовава в Италия през 1931 г. и 9 месеца изучава основоположниците на Ренесанса и предакадемичното изкуство. Вълнува се от шедьоврите на Джото, Мазачо и много други таланти. Пише изпълнени с възторг и благодарност писма до родителите си, като споделя, че всяка старина там й говори на свой език.
Случва й се да прекара цяла нощ в съзерцание в очарователния град Асизи.
В по-късните си години Вера Недкова разказва пред лекаря на сестра си Живко Враджалиев: „Исках да бъда сама, да не работя, да гледам, да поемам. Избрах и предпочетох Флоренция… пред Париж или Мюнхен. Отначало се усамотявах в старинни улички, чиито прозорци сякаш са прободени в стените. Изпитвах нужда да издавам глас. Всичко напираше отвътре и трябваше да се чуе. Едва след два месеца потърсих хора…“.
Пак пред него тя разкрива и сърцето си: „Един ден във Фиезоле виждам лице на младеж и го запаметявам… Минават дни. Една вечер гледах към Флоренция от хълма над града. На 2 метра от мен в тъмнината виждам същия младеж. Това беше Силвано. Той се обърна към мен. Попита ме: „Искате ли утре да видим Бенедиктинския манастир?“. Казах „да“.
Двамата прекарват целия следващ ден заедно, а тогава
припламват и първите искри между тях.
„Той ми взе ръката и я целуна по дланта. Така започна нашето запознанство и приятелство. Беше от Фиезоле, само на 18 г. Всичко беше толкова хубаво… Близо до Форте дей Марми Силвано имаше къщичка. Отидохме с него там, до морето. Рисувах, разхождахме се. Постепенно започна да рисува и той, аз го насърчавах“, продължава разказа си тя.
Хубавите мигове обаче бързо отлитат и Вера трябва да се прибере в София. Без нея обаче за Силвано светът е пуст. Сърцето на романтика не издържа. През 1934 г. той яхва велосипед, с който пристига в България, за да иска ръката й. Архивите разказват, че у нас той присъства и на самостоятелната изложба на художничката в галерия „Преслав“.
Никъде обаче не става ясно защо пътищата им се разделят и дори след романтичния жест на Силвано да измине този дълъг път до любимата си на две колела двамата не минават под венчило. Духовната връзка между българката и италианеца обаче никога не прекъсва, а става по-силна. Те често си пишат писма, чуват се по телефона, а Вера дори се опитва да го види. Когато Силвано е мобилизиран на Охридското езеро
през 1944 г., тя тръгва към него с надежда да се срещнат, но военните не й разрешават. След Девети септември семейство Недкови са изселени от София, а апартаментът им на улица „11 август“ №2 е даден от народната власт на полицай. Години по-късно Вера и сестра й се завръщат отново в родния си дом. Приживе голямата ни художничка завещава апартамента си и ценните произведения на изкуството, които го изпълват, на държавата. Когато тя си отива от този свят на 90-годишна възраст, той се превръща в музей „Вера Недкова“.
Все пак Вера се среща със скъпия си Силвано през 1965 г. Тогава тя тръгва към Париж, за да посети ателието му в Монмартър, и двамата прекарват часове сред неговите стенописи и витражи. Общуването с италианеца поддържа духа й млад и разговорите им по телефона продължават до последните й дни.
