Открай време различни епидемии взимат много повече жертви, отколкото и най-страшните войни. Преди повече от сто години развихрилият се испански грип също отнася на онзи свят както бедни хора, така и дворцови особи.
Негови жертви стават милиони, сред които са премиери и царски семейства, гениални творци като Густав Климт, Гийом Аполинер, Макс Вебер, дядото на президента Тръм също. От него заболява и българският цар Фердинанд Сакскобургготски според немския вестник „Берлинер Тагелблат“. По ирония на съдбата той успява да се зарази, макар да е известен с това, че като предпазна мярка винаги се ръкува със своите поданици с ръкавици.
Мария ПЕТКОВА
В броя си от 9 октомври 1918 г. „Берлинер Тагеблат“ публикува „Разговор с българския цар Фердинанд“ във Виена на специалния им кореспондент д-р Лео Ледерер. В него пише, че на 6 октомври Фердинанд е посетил долноавстрийския замък Ебентал, който от десетилетия принадлежи на Кобургите, ден след абдикацията си в полза на престолонаследника и след това е продължил за Германия. Кореспондентът отбелязва, че тъкмо от този замък младият принц предприема пълния с опасности път към България и „със своята енергия – това историята ще му признае – с неуморим труд при нечувани, почти непреодолими мъчнотии той издигна България до най-пълно процъфтяване“.
„Безсъмнено събитията през последните две седмици, провалът на неговото дело, което създаде през целия си живот, което се извърши почти през течение на един-единствен следобед, разнебити дълбоко царя. През това време също и здравето на царя, който и днес боледува от испански грип и през последните дни почти не е спал, бе поставено на големи изпитания. Обаче царят разглежда новото положение с яснотата на своя необикновен разум и стои пред личната си съдба с неоспоримо достойнство и себеотрицание“, пише Ледерер.
В разговора царят изтъква недостатъчните средства за прехрана и облекло, изтощението на българската армия поради продължителната позиционна война, както и трудното политическо положение на България. След това говори за актуалните събития: „Всички тези обстоятелства увеличаваха все повече нуждата за мир. Бях решен да продължа до края политиката на съюз с Централните сили, която аз поставих за основа на моето 32-годишно управление. Не е време за големи думи, обаче историята ще докаже някога, че аз бях до края верен съюзник на Германия и Австро-Унгария“.
Една от най-смъртоносните пандемии в историята на човечеството избухва в края на Първата световна война, погубила 16 милиона души. Според различни оценки жертвите на т.нар. испански грип, който шества около година и половина, са между 50 и 100 милиона, сред които и 80 000 българи. Заразените са над половин милиард. Като източник на заразата отново е сочен Китай. По онова време във вътрешните райони на страната интензивно се набира работна ръка, необходима за бушуващата в Европа война, в която Китай се е включил на страната на Антантата. Работниците са транспортирани през САЩ и Канада, където вероятно оставят след себе си първите огнища на заразата с непознат дотогава мутирал грипен щам. Китайският трудов корпус стига чак до фронта във Франция, където се включва в прокопаването и възстановяването на траншеи, пътища и жп линии.
Учени твърдят, че епидемията избухва през януари 1918 г. в американския щат Канзас. Главното огнище е военната база „Форт Райли“, където до средата на март заразените са над 500. В Европа първата поразена страна е Франция, от нея вирусът прониква в Испания. Тя е неутрална в Първата световна война, няма цензура и дава гласност на бедствието. Воюващите прехвърлят корена на злото на испанска територия. Така заразата влиза в учебниците като „Испански грип“, който народът нарича „испанката“.
Пандемията е с планетарен мащаб, засяга дори Океания и Арктика. Вирусът убива чрез предизвикване на „цитокинна буря“ – свръхреакция на имунната система. Колкото по-силна е имунната система, толкова по-бързо опустошава тялото. Затова тогавашните жертви са млади и зрели хора в добро здравословно състояние.
Патриархът на българската литература Иван Вазов гони 70-те и по правило не е застрашен, но само на теория. Той успява да преживее страшната грипна пандемия със строг самоконтрол – не излиза от къщи и си мие ръцете, пише публицистът литературовед Росен Тахов. Ако всички бяхме като Иван Вазов, коронованият вирус вече да е абдикирал, отбелязва той.
На 26 март 1919 г. проф. Иван Шишманов, който е довереник на големия поет, го посещава в дома му. „Заварих го в леглото, болен от инфлуенца. Стори ми се, че е унесен. Като ме съгледа, усмихна се, каза ми, че е получил всичките ми писма и че е запазил всичко ценно за архива му. Повече не исках да му говоря, да не се умори. По-после доктор К., който го беше лекувал, ми каза, че болестта на Вазов била доста сериозна. Имало опасност от крупозна пневмония“, отбелязва професорът, който е автор и на анкета с Вазов, благодарение на която знаем много повече за него. Д-р К. е светилото в медицината по онова време Стоян Киркович. Благодарение на неговите грижи писателят бързо се възстановява. „Вазов е по-добре. Днес постанал из стаите“, пише Шишманов три дни след първото си посещение. И досега не е напълно ясно дали той е прекарал обикновен грип или „испанката“.
Страшната зараза върлува до 1920 г. и Патриархът се страхува да не се разболее от нея. „Бои се да не го хване испанката“, пише Шишманов на 27 февруари 1920 г. Тогава има представление на „Хамлет“ в Народния театър, на което Вазов много иска да отиде, но избира да си остане вкъщи.
„Трябва да се пазим, Шишманов. Чувствам, че разболея ли се, не ще може вече да издържа“, споделя той с приятеля си. Докато той се пази от грип, атеросклерозата му докарва инфаркт, от който умира на 22 септември 1921 г.
От не по-малко чудовищна пандемия – чумната, която избухва на Балканите в началото на XIX в. се пази Софроний Врачански. Народният будител се скрива във Видин при местния владетел Осман Пазвантоглу, който се е отцепил от централната власт. На драго сърце той приютява българския книжовник. В историографията този период от живота на Врачански е познат като „Видински плен“, макар никой да не го е заробвал. Успокоен, подсигурен битово и вън от житейските опасности, описани в „Житие и страдание грешнаго Софрония“, той създава повече текстове, отколкото през целия си дотогавашен живот. Санитарната изолация действа благотворно на писателя, като го оставя единствено в компанията на мислите му.
