Един от най-известните писатели и драматурзи Стефан Цанев изрази важна позиция по повод младия си колега Васил Попов, автор на романа „Мамник“, по който бе заснет и сериал. Повод за текста на Стефан Цанев е съвпадението на името на младия автор с това на един от най-значимите ни белетристи от близкото минало, който също се казва Васил Попов.
„Филтър“ публикува текста заради значимия морален казус, който се поставя в него.
Стефан ЦАНЕВ
Когато за пръв път прочетох някъде за появата на романа „Мамник“ от Васил Попов, помислих, че това е новооткрит ръкопис на писателя Васил Попов, когото много добре познавах преди 50–60 години. И при най-дръзкият полет на фантазията си не можех да допусна, че този Васил Попов не е онзи Васил Попов, че в България може да има двама писатели с едно и също име.
При това, предишният писател Васил Попов не е случайно име. През 60-70-те години на миналия век трима млади белетристи деляха мегдан в българската литература: Йордан Радичков, Васил Попов и Георги Марков. Едновременно излязоха техните емблематични книги: „Свирепо настроение“ (1965) на Йордан Радичков, „Портретът на моя двойник“ (1966) на Георги Марков и „Корените“ (1967) на Васил Попов.
Аз не се наемам да говоря за този Васил Попов, ще ме обвинят в субективизъм. Ето ви няколко изречения за него не от кого да е, а от професор Светлозар Игов, дългогодишен преподавател в Софийския и Пловдивския университет, носител на званието доктор хонорис кауза на Великотърновския университет, изследовател със забележителен принос за историята на българската и на славянските литератури и сравнителното литературознание, един от най-влиятелните и активни оперативни литературни критици в България:
„Корените“ наистина станаха не само върховата книга на Васил Попов, но и една от етапните книги в новата българска литература. В тях историческата драма на българското село бе извисена до един обобщен размисъл за живота и смъртта, за „корените“ и „праначалата“ на човешкото битие, за приемствеността и прекъсваемостта, за историята и творчеството, за словото и изкуството. Един конкретен социално-исторически процес в съдбата на българското село писателят бе превърнал в битийно надвремие чрез вълшебното огледало на словото, в което „смъртното време“ на човека се извисява във „вечните времена“ на словото и духа. (Из „Слово за Васил Попов“, предговор към „Вечни времена“, 1988 г.)
Ще добавя само, че Васил Попов се държеше независимо и хладно към властта и властта се отнасяше към него с открита непоносимост, затова, когато през октомври 1980 година съобщиха, че 50-годишният писател Васил Попов е „умрял в Пловдив при неизяснени обстоятелства“, бяхме убедени, че той е ликвидиран от същите тайни служби, които убиха две години по-рано писателя Георги Марков в Лондон.
Дори това да не е било вярно, другото е очевидно – след физическата му смърт името на Васил Попов бе тихомълком, но старателно заличавано. И то до такава степен, че ето – в България се явява друг български писател със същото име Васил Попов, без да подозира, че преди него в България е живял и писал друг български писател Васил Попов.
И този друг писател Васил Попов не е написал една-две книжки еднодневки, за да не го забележиш – написал е повече от 20 книги, някои от тях признати, както видяхме, за „етапни книги в новата българска литература“, преведени са на английски, испански, немски, полски, руски, китайски, украински, унгарски, френски, чешки, японски и руски език.
Освен това той превеждаше от испански, френски и английски, превел е книги на Дж. Д. Селинджър, Мопасан, О. Х. Кардосо и др. Сценарист е на игралните филми „Свобода или смърт“ (1969), „Вечни времена“ (1974), „Камионът“ (1979).
Не знам нито в българската, нито в световната литература да съществува такъв прецедент – двама писатели с абсолютно еднакви имена. Това е световен абсурд!
Не бих повдигнал този въпрос, ако новият Васил Попов беше случайно явление, напротив, както се вижда, той настоятелно навлиза в литературата, издал е вече няколко книги, които триумфират, по тях се снимат сериали. Това прави въпроса още по-сериозен.
При писатели с еднакви имена по рождение винаги по-сетнешният променя или сменя името си, или към имената се добавят отличителни знаци (Плиний Стари и Плиний Млади, Александър Дюма-баща и Александър Дюма-син). В случая и да искаме по-първият писател да смени името си, е невъзможно – той е мъртъв.
Единствената възможност е живият Васил Попов да смени или промени името си. Иначе се изпада в положение на неясно авторство, на присвояване на чуждо име, на чужди книги.
Допускам, че може да има някакво оправдание за новопоявилия се Васил Попов, роден през 1990 година, който поради пропуск в образованието си или поради друга някаква случайност да не е знаел за съществуването на другия писател Васил Попов, макар че, както казват древните римляни: Ignorantia iuris neminem excusat (незнанието не е оправдание), ако пък е знаел – това би било непростимо погазване не само на елементарния писателски морал, а на елементарната човешка почит към паметта на мъртвия.
Но ако той не е знаел, издателите на неговите книги – и те ли не са знаели?
Професорите по българска литература в българските университети защо не реагират – и те ли не знаят?
А Съюзът на българските писатели, чийто член беше покойният писател Васил Попов, защо не защити името му – и там ли не знаят, че е съществувал?
Всеобща деменция.
Мълчание.
А последствията от това мълчание никак не са невинни.
Представете си какво става в публичните библиотеки: книгите на двамата писатели Васил Попов са подредени на една и съща лавица, една до друга, и на корицата на всяка от тях е напечатано едно и също име: Васил Попов. Кой Васил Попов на кои книги е автор? С годините това ще става все по-неясно. Необремененият с литературни познания читател и нормалният читател, който не може да допусне ненормалното – че може да съществуват двама писатели с едно и също име, спокойно ще приемат, че всичките тези книги (включително „Корените“ и „Вечни времена“ на мъртвия писател Васил Попов) са книги, написани от живия и нашумял в момента писател Васил Попов.
Макар и неволно, това е интелектуално мародерство.
Да кажа ли по-страшната дума?