Мнозина знаят стихчето: „Баба Марта бързала, / мартенички вързала, / морави, зелени, бели и червени. / Първом на гората – / да листят листата. / И да дойдат всичките: / щъркелите, птичките…“. Малцина обаче знаят, че автор на това детско стихче е Йордан Бакалов-Стубел, който си отива от този свят на 15 март 1952 г. Наричан „поетът на тихото съзерцание“, той е сред майсторите в детската ни литература, където името му се нарежда редом до тези на Асен Разцветников, Ангел Каралийчев, Елин Пелин, Ран Босилек. Освен това Стубел е сред пионерите на комикса у нас. С неговите стихове и истории в картинки от поредицата „Чуден свят“ порастват поколения българчета.
В началото на творческия си път той се ориентира към сериозната литература. Дора Габе, с която изживяват бурна любов, обаче вижда бъдещето му – определя го като талантлив, но предимно детски поет.
Йордан Бакалов, който по-късно става известен с псевдонима си Стубел, се ражда в София на 19 февруари 1897 г., но произхожда от стар и заможен възрожденски род с корени в Елена, Търново и Габрово. Завършва гимназия в Елена, после учи право в Софийския университет, но не се дипломира. Просто се отдава на литературата и след края на войните сътрудничи на вестниците „Българан“ и „Български воин“ и списанията „Смях“, „Сила“, „Листопад“, „Ек“, „Везни“. Талантът му веднага прави впечатление на критиката. Скоро талантът му е забелязан от читателите и критиката. През 1919 г. Димитър Митов-Дъба се възхищава на Стубеловата „непринуденост и чистота“ на образите. А Йордан Бадев в „Литературни зигзаги“ твърди, че Стубел е един от двамата най-добри поети на младото следвоенно поколение. Поетът получава покана да публикува във водещото литературно списание „Златорог“, чийто главен редактор – критикът Владимир Василев го поставя сред „най-младите обещания на лириката ни“. В „Златорог“ излизат голяма част от творбите му – повече от 17 поетични цикъла. Заради работата си в списанието Стубел получава парична премия от 10 хил. лева по Закона за насърчение на родната литература и изкуство. От 1930 г., заедно с Георги Константинов и Никола Фурнаджиев, става редактор на елитния литературен седмичник „Съвременник“.
Пет години по-рано, през 1925 г., Стубел за първи път събира стиховете си в книгата „Съдба“, която носи посвещението „На Дора Габе“. В нея се разкрива съзерцателната и философска натура на поета, а критиците я определят като „една хубава и светла изненада“. „В кръговете на Стубеловата поезия човек пропада и се издига: пропада в подземията на света, там, гдето се изготвят страшните съдбини на хората, и се издига към светлите селения на небесата: в миг и без обрат той се намира пред страшното начало“, пише пресата тогава.
Въпреки посвещението на книгата сърдечните отношения между Йордан Стубел и Дора Габе остават известно време в тайна. Причина за това навярно е и сериозната разлика във възрастта им – Габе е 11 години по-голяма от него. След години поетесата признава, че най-голямата й любов е бил Яворов, а най-дългата изживява с Йордан Стубел. „Започна като на шега. Бях замаяна. През 1925 издаде най-хубавата си книга – „Съдба“. Да знаеш колко бях щастлива! Повечето стихове бяха посветени на мен…“, споделя Габе. За Стубел тя е муза и любов. В стиховете си той се обръща към нея така: „Езичнице, родена и некръстена, / над мен горят запалени стрели. / Вземи ме със прегръдката и пръстена / и с твойта кръв и вечност ме стопли…“.
Въпреки че изживяват силна любов, пътищата им се разделят. Дора Габе оставя силен отпечатък в живота му, но нейната страстна натура не може да се задържи дълго с „поета на тихото съзерцание“. Дружбата между тях се запазва и в годините тя често посещава семейството на поета по думите на дъщеря му Яна: „Много близки бяха с Дора Габе. Тя идваше у нас. Помня я винаги нагласена, много внимателна и мила към нас…“.
Стубел успява да създаде щастливо и сплотено семейство
с учителка по гимнастика и ръкоделие, с която се запознава, докато е на почивка в Трявна. През 30-те години той се ориентира все повече към детската литература, с което потвърждава правотата на Габе.
Сред най-обичаните от децата му творби си остава поемата „Господин Свинчок“ с прекрасните илюстрации на Илия Бешков. Поетът и художникът са близки приятели и заедно работят в много от книжките на Стубел през 40-те години на ХХ век. Йордан е редактор и на илюстрования забавен вестник за разкази в картини „Чуден свят“, одобрен и препоръчан от Министерството на народната просвета през 1941 г.
Запомнен е и със своята фолклорна образност, която разкрива в стихосбирката си „Сиротински песни“, където е поместен и цикълът „Шуми Марица“, посветен на кървавото потушаване на Септемврийското въстание.
През 1934 г. поетът напуска сп. „Златорог“, тъй като е обвинен от марксистите във формализъм. А през 1935 г. Сирак Скитник го кани на работа в радиото като завеждащ литературно-драматургичните предавания. След смъртта на Сирак Скитник Йордан Стубел става за кратко дори директор на радиото.
След 9 септември 1944 г. поетът е осъден от Народния съд.
Прекарва около година в затвора и се разболява от туберкулоза. След глоба от 1000 лв. е освободен, но до края на живота му през 1952 г. не са публикувани негови творби.
Въпреки изпитанията дъщеря му Яна го помни като жизнерадостен човек. „Баща ми беше човек бохем – весел, обичаше празниците. А майка ми беше по-затворена, но прекрасно се разбираха. Тя повече си стоеше с мен вкъщи, когато той излизаше. Двамата дружаха много със семейството на Ангел Каралийчев и жена му Вела, които им бяха кумове. Чувала съм тяхната история, че Вела е била артистка и не се решавала да се омъжи за Ангел Каралийчев и той я заплашил, че ще се самоубие, като се стрелял с фалшив пистолет. Когато се ражда тяхното дете Ани, майка ми е била единствената, допусната до него. Много го пазели. В нашия дом идваха доста писатели. Родителите ми дружаха с критика Владимир Василев и жена му Цвета. Критикът много харесваше неговия цикъл „Сиротински песни“, споделя тя. Спомня си и разказите на баща си за младите му години, когато бил беден и двамата с Христо Смирненски вървели по софийските улици. „Тогава поетът му рецитира следния стих: „Навън вали и времето се муси, / ала приятно е, другарю Дако, / човек сабале да си позакуси / парче бюрек и чаша топло мляко“. Смирненски, а и други, са го наричали Дако. Той харесваше стиховете на пролетарския поет, харесваше също поезията на Пенчо Славейков. Но веднъж в един наш разговор сподели, че най-много му харесват стиховете на Вапцаров. С него обаче не се е познавал лично“, разказва дъщеря му.
