Традиционно последните дни на годината свързваме както с идващия празник, вследствие на който ни връхлита януарската депресия – от килограми, махмурлук и безпаричие, както и с равносметката. Време, в което се опитваме да се убедим, че изпращаме лоша година и ни предстои да посрещнем по-добрата и по-вдъхновяващата. А в края на следващата отново ще сме споходени от същите недоволства от изминалата и надеждата, че идва по-свястната. С други думи – обречени сме на вечен глад за нещо по-хубаво и това е някак обяснимо. Необяснима е само като че ли нашенската склонност непрекъснато да недоволстваме и да не успяваме да видим позитивното, което се е случило. А то често е наистина вдъхновяващо. Нека погледнем художествената сцена през 2023 г.
Пламен В. Петров
Също по традиция най-големият дял от изложбите бяха свързани с юбилеи на значими имена, което вече имат своето място в родната история на изкуството. Бяха осъществени редица събития по идея на Българското национално радио за 140-годишнината от рождението на Сирак Скитник. Подредиха и голяма изложба в залите на Художествена галерия „Димитър Добрович“ в родния град на художника, но за съжаление, качеството на експозицията не покри
очакванията, които предполага яркото творческо присъствие
на Сирак Скитник.
140 години от рождението на Борис Денев бяха отбелязани с изложби в София и във Велико Търново, и с отпечатването на издание с цялата колекция от творби на художника, съхранявана в Художествена галерия „Борис Денев“ във Велико Търново.
Другите две големи годишнини, които привлякоха вниманието ни през 2023, бяха на Златю Бояджиев и Илия Петров. Първата изложба беше в залите на Царския дворец в София, филиал на Националната галерия, с куратори Весела Христова-Радоева и Боряна Вълчанова. Положените усилия, уви, не можаха да надскочат традиционното представяне на автора, при това без особени изследователски домогвания. Преди седмица в галерия „Академия“ беше подредена експозицията, посветена на Илия Петров – с куратори изкуствоведката д-р Милена Балчева и реставраторът Иво Райков. Изложбата е подготвена с вещина и прецизност, които са рядко срещани през последните години при подобни изложбени разкази.
Сред важните ретроспекции са стогодишнината от рождението на Генко Генков в Софийската градска художествена галерия и на Магда Абазова в Националната галерия. И ако първата бе определена от мнозина като една от най-качествените експозиции през 2023 г., фокусираната около художественото наследство на Магда Абазова бих определил като белязана от съществени дефицити. Липси, които компрометират изложбата и я подреждат сред лошите примери за годината. Сред тези несполучливи опити трябва да бъде поставена и изложбата на Янаки Манасиев, която за съжаление не надскача традиционната рамка на добре подредените картини. Друга важна годишнина бе на академик Светлин Русев. Тя, по нашенски, бе съпроводена с напрежения в артистичните среди, които не позволиха да се отбележи подобаващо деветдесетия рожден ден на напусналия ни преди няколко години художник.
Имаше и множество чествания на живи художници,
сред които и Георги Чапкънов.
Към изложбата в Националната галерия с куратор Иво Милев специалистите се отнесоха консервативно, дори критично, но публиките я приеха радушно. Отбелязахме и 80 години от рождението на Николай Майсторов с неговата поредна провокирана от Библията експозиция в СБХ с куратор Аксиния Джурова – 215 творби, 100 цветни проекта към тях и 65 подготвителни рисунки. За познавачите на автора нямаше изненада, но затова пък той провокира остри коментари сред някои от посетителите, според които творчеството му било „светотатство“. Архитект Пламен Мирянов определи изложбата дори като „демонична“ и призова от пиедестала на своето познавачество на експресионизма тя да бъде премахната, а художникът да се покае. Разбира се, нищо от това не се случи, но случаят изведе на преден план темата за критиката, критиците и критикарите – за отсъствията и присъствията, които тепърва ще ни връхлетяват все по-осезаемо.
Наистина впечатляващо бе отбелязана 70-годишнинаната от рождението на Станислав Памукчиев – отново с мащабна изложба в залите на Съюза на българските художници. Експозиция, която демонстрира, че не е най-важното да представиш най-доброто от себе си, а да го направиш, воден от идея, която надскача схващането за самодоволно презентиране на една добра творба.
Изложбената 2023 година бе
слаба на изследователски проекти с акцент
върху общи художествени процеси
и явления, а малкото между тях бяха белязани от съществени проблеми. Сред тези изложби трябва да бъдат посочени „Анимализмът: посоки и прояви в българското изкуство от XIX до XX век“ на изкуствоведите Неда Живкова и Любен Домозетски в Софийската градска художествена галерия. Интересна тема, добре извървян изследователски път, в края на който обаче се яви изложба, която не успя да презентира нищо повече освен подредени образи с неравни като качества характеристики. Подобен е случаят с „Откритието. Колекция Иван Бояджиев“, но с много повече блясък. Изложбата предостави прекрасната възможност да се докоснем до завърнала се в страната ни – при това в своята цялост, частна колекция, представяща вкуса на забравен меценат и колекционер на изкуство от първата половина на ХХ век. Куратор беше Анелия Николаева, автор и на съпътстващия каталог. И изложбата, и изданието отразиха невъзможността на нашата художествена сцена при подготовката на подобен род експозиционни разкази това да се прави с уважение както към публиките, така и към положените изпреди изследователски усилия.
Вече традиционно във филиала на Националната галерия – Музей на изкуството от периода на социализма, ежегодно се организират добре подготвени в изследователски план изложби. Тази година трябва да посочим „От вестника до музея. Български карикатури от периода 1944–1989“. Но отново, както и преди – това са изложби със сериозни презентационни проблеми:
лошо осветление и немарливост при поднасяне на информацията в залите.
И ако първото е въпрос на финансовите условия при функциониране на българската култура въобще, то немарливостта е като че ли повсеместна характеристика, която се обособи в клише, от което не успяваме да избягаме. Като контраст на това трябва да посочим изложбата „Документи. Живопис след фотографията в България през 70-те и 80-те години на ХХ век“. В нея кураторският тандем Даниела Радева и Светлана Куюмджиева изследваха важно явление на българската художествена сцена, но не само го изследваха, но го презентираха и с изключително уважени към публиките, което ме кара да посоча тази изложба, като едно от най-важните събития на художествената сцена за 2023 г.
Интересен опит за сериозна музейна изложба бе реализиран в СБХ – „Галерии, колекции, творби“ с куратор Анелия Николаева, изложба, чиято идея бе да „представя 80 произведения живопис от художествените галерии в Пловдив, Стара Загора, Сливен и Казанлък. Тя е първата от поредица изложби в дългосрочния проект на СБХ, насочен към колекциите на държавните галерии в страната. Подборът на високи образци от техните фондове цели широкото им популяризиране сред столичната публика, подкрепяйки по-нататъшното им проучване, както и познаването им като важни центрове за културен туризъм в България.“ Без да обсъждаме анахронизма на подобен формален подход на мислене при подобна експозиция, трябва да кажем, че „Галерии, колекции, творби“ бе изключителна изложба. Тя разкри множество от проблемите в мрежа от художествени музеи в страната – от разбирането на думите куратор и изложба, през комуникация с публиките, до техническите и финансовите трудности. Друг е въпросът имаме ли потребност, а и кураж, дори да ги назовем.
Разбира се, художественият живот през 2023 година не беше отминат и от низ от разочарования, скандали и огорчения. Сред тях няма как да не посочим демонтажа на Паметника на съветската армия, който се прави нецивилизовано и с реторика, която смущаващо напомня онази, на фона на която е бил издигнат. Друго, по-весело явление беше главоблъсканицата около „оригинала“ на Джаксън Полък, който
почти чудодейно се появи в държавата ни.
„Оригинал“, който и до днес все още не знаем колко е фалшив, защото всички експерти, включително и разследващите органи, мълчат като спящи красавици, като глътнали отровна ябълка Снежанки.
За друг проблем също дълго се мълча, а сетне, след журналистическо разследване, се проговори. Става дума за взрива в Националната галерия, при който са пострадали редица произведения на изкуството – още през февруари. Днес, в края на 2023 г., все още не знаем колко точно са пострадали, кои са пострадали и кой носи отговорност за това. Разпространяваната в медиите информация по случая от Министерството на културата и Националната галерия са част от позорния актив на българската културна сцена за 2023 година.
За да завършим оптимистично обаче, нека кажем, че ни чака една нова година, в която властта реши да даде „рекорден бюджет в сферата на културата“ – допълнителни 68 милиона лева. За сценични изкуства, музеи и галерии, допълнителни близо 5 милиона лева за българските културни институти и дружества, 15 милиона за фонд „Култура“. Оптимистично пристъпваме към 2024 година и предвид проведения преди две седмици търг на българско изкуство, който завърши с продажби за близо 700 000 лева.
Genesis на Юлиан Табаков най-точно отрази тревогите на настоящето
Сред добрите експозиции се нарежда и „Риби, пеперуди, птици и отново риби“ на Надежда Олег Ляхова
Без претенция за изчерпателност, трябва да посочим и някои от явленията на сцената на съвременното изкуство, където като че ли тази година се случиха доста по-любопитни процеси. Респектираща бе изложбата „Игли в купа сено“ с куратор Светлана Куюмджиева, както и всякога явяващата се със своята деликатност и изумителни чувствителност и интелигентност Надежда Олег Ляхова. Тази година тя се представи с проекта си „Риби, пеперуди, птици и отново риби“ в галерия „Структура“, където през годината видяхме и редица други добри изложби.
Като важно вместилище на съвременното изкуство, през 2023 година продължи да се утвърждава и Регионалният център за съвременни изкуства „Топлоцентрала“ в София, а качеството на изложбената програма е най-доброто свидетелство за това. Сред най-значимите събития на съвременната сцена задължително бих посочил и изложбата на Юлиан Табаков Genesis, която бе представена както в зала „Райко Алексиев“ при СБХ, така и в няколко други извън столични галерии, макар и в адаптиран вид. Изложба, с която Юлиан Табаков, струва ми се, най-точно отрази възбудите и тревогите на настоящето ни. При това го направи с неподражаемия си вкус и с онази чувствителност към значимото и мимолетното, която се превърна в негова запазена марка не само в битността му на съвременен визуален артист, но и на театралната сцена.