Навръх празниците Силвия Лулчева репетира в Сатиричния театър пиесата „Шаферки“ – бъдещата постановка на Владимир Люцканов. Твърди, че е умерена оптимистка, която вярва в силата и стойността на женското общуване. В киното продължава да се радва на убедителния успех на своята учителка по английски в хита на Яна Титова „Диада“, а след броени дни ще я гледаме по БНТ във втория сезон на сериала „Вина“, където е решителната, но загадъчна Зоя, майката на главния герой Филип.
Албена АТАНАСОВА
– Каква е най-новата ви роля на сцената, госпожо Лулчева?
– След „Искам вашия мъж“ и „Мъжът ми е виновен“ настъпи по-женски период – наскоро излезе „Булчинската рокля“, сега предстои премиера на „Шаферки“. С Албена Павлова, Албена Михова и Маргарита Хлебарова в хода на действието сменяме общо 24 тоалета, гардеробиерките вече взимат отпуска. Историята от трима американски автори стигна до мен през любимата ми приятелка Елена Петрова, дал й я колега, с когото учат заедно режисура. Съставът ни е изцяло дамски – това ме радва и ме плаши. Обичам мъжката енергия – да се усеща ин и ян, иначе в кокошарника става малко скучно, няма съспенс. Но се надявам, че „Шаферки“ ще бъде сценично удоволствие. Моята героиня казва на приятелките си: „Мъжете идват и си отиват. Благодаря ви, че останахме заедно“. Като теглиш чертата, сред нещата, които не можеш да занесеш оттатък, е приятелството с всичките му търкания и проблеми. Споделените моменти, радостта от срещата с друга душа, от срещата с изкуството, която също изживяваш през призмата на собственото си битие – това е истината. Общуването е топлият чай в студената зима на времето, което изтича.
– Звучи малко феминистко, да не се опитвате да бъдете в тренда на толкова прокламираната толерантност?
– Никога не съм била нетолерантна. Най-малко пък към хората с различна сексуална ориентация. Имам много приятели сред тях – нито един не е потиснат или жертва на сегрегация. Самите те са потресени от прекаленото навиране на темата в очите на обществото, което има далеч по-сериозни проблеми.
– Вие сте особено чувствителна към един от тях – тълкуването на близкото минало. Словесните престрелки се разгоряха с необикновена сила покрай демонтажа на МОЧА
– Потресаващо е невежеството, незнанието на историята, тоталната неграмотност. Пропуски, заради които страдаме болезнено. Имах нормално софийско детство в триетажна фамилна къща, където всички живеехме равно по социалистически. В един момент започваш да разбираш, че не всички сме толкова равни, но не това ме е вълнувало в игрите ми. Баща ми почина, когато бях на девет. Дойде 10 ноември и стана ясно, че той е бил в лагер, но дори майка ми не е знаела. Когато са се женили, в семейството му са решили да не обременяват снахата с товара на подобна информация, а и през 60-те не е имало никаква светлина в тунела.
– В какво са обвинявали баща ви?
– В произхода му, във възпитанието му – имал е и фабрика, много лоша атестация. Един ден прави забележка на другари, които пред дома ни вдигат шум покрай някаква милиционерска будка. Спасява се от смърт буквално по чудо. Защото не могат да открият нищо, което да го компрометира. Той не е интелектуалец – а да се съсипе и унищожи духовния елит на България, винаги е било неписан закон. Сред кошмарите в Белене, където го изпращат, е била и водата. Наровете са плували във вода – какъв е изходът за всеки, който спи в тях, е близко до ума. Оживява, тъй като един от най-старите лагерници му казва: „Моята е ясна, но ти си млад, за теб все още има надежда“ и предлага през нощта баща ми да лежи върху гърдите му, за да бъде по-далеч от убийствената влага. Когато татко се разболя от рак, четох много – ракът може да се отключи от стаен гняв, от преглътна обида. Уви, дядо ми също не дочака 10 ноември. Когато приятели политици и бизнесмени го предупреждават през 1944 г.: „Тодоре, продавай – продавай, защото голяма глупост се задава“, той изрича прословутата реплика: „Колко да трае тази глупост – да трае, да трае пет-десет години“.
– Като дете бяхте ли белязана от това наследство?
– Когато бях на 10–11, ме включиха в състав по художествено слово. Трябваше да казваме стихотворения на XII конгрес на БКП и при откриването на НДК, да изговаряме фрази от сорта на „Води ни, партийо, води ни“ и с „КПСС напред“. Няколко дни преди събитието на вратата у нас се звънна. Брат ми отвори и някакъв мъж – явно милиционер, но без униформа, го запита „Вашият баща какво работи?“. Брат ми с болка пророни: „Татко е покойник“. Онзи другар чул „Татко е полковник“ и зарадвано рапортува „Благодаря, ще доложа“. Така попаднах сред благонадеждните. Явно не бях камикадзе, което се стреми да стигне до деловия президиум. Никой не ни е възпитавал в омраза, но в онези времена се страхуваха дори от децата.
– Разказвала сте, че с Филип Трифонов сте посетили Белене.
– С Фипето, светла му памет и на него, искахме да видим с очите си онова, което много хора и досега приемат като измислица и пропаганда. Мой съученик от Френската гимназия и католическият свещеник в Белене решиха да достроят стария мемориал – за да бъде за всички: православни, мюсюлмани, католици, хомосексуалисти… Същия ден трябваше да водя откриването на частна клиника в София и оттам ми предложиха транспорт. Момчето, което шофираше, пожела да дойде с нас на острова. По обратния път трудно управляваше автомобила. Призна, че е мислил Белене за лъжа, че не е вярвал в съществуването на лагера. Когато сложа датата първи февруари в профила си във Фейсбук – това е денят за почит към жертвите на комунизма, получавам коментари от типа на „А вие не избихте ли нашите?“.
– Какво им отговаряте?
– В племе на човекоядци закусват с немския посланик и когато получават протестна нота, връщат отговор: „Ами и вие изяжте нашия“. Това ли е начинът, по който ще продължаваме да общуваме в XXI век? За жертвите на комунизма никога няма памет, няма лустрация. Никой не иска да праща никого в Белене. Нито Нюрнбергски процес, нито кървави вади от отмъщение – но паметта на жертвите трябва да бъде призната и почетена. В името на социалния мир забравихме всичко. И да не ми казват: „Ама, Силве, не сме те познавали, ти не си отмъстителна!“. Не се противопоставям с никого.
– Стефан Данаилов, вашият професор във ВИТИЗ, знаеше ли всичко това?
– Той никога не е вървял срещу нас с политически изречения или норми, никога не е търсил у студентите си съмишленици в убежденията. Дори Васил Михайлов идваше и ни носеше домати и халва в затворения ВИТИЗ по време на студентската стачка.
– Говорехте ли за политика в академията?
– Беше голяма смешка, когато в един от репортажите за студентската стачка камерите бяха хванали Ненчо Илчев, който скачаше и скандираше: „Червени боклуци“. И аз бях с него, ама на, мен ме нямаше в кадъра. На другия ден Ламбо ме запита: „Чичо, вярно ли е, че сте правили тези щуротии?“. Но той нито ни заклеймяваше, нито ни вербуваше. Тогава всеки знаеше позицията на другия. Единственото за него беше „Промяна, промяна, промяна“. Болеше го, когато хора, които е подкрепял, му обърнаха гръб. Той помагаше на всички – но те спряха да му се обаждат. Дори партийните секретари по театрите станаха тъмносини. Нима не му прави чест, че остана себе си?
– Хвалеше ли някого от съпартийците си?
– Винаги е насърчавал всеки, който се бори за модерна европейска лява партия, каквато ние все още нямаме – имаме закъсняло комунистическо изтърсаче, което се тътрузи. За Ламбо младите бяха всичко, бяха бъдещето. Много харесваше Станишев, опитваше се да ги помирява с Първанов. Но Ламбо беше употребен. Не беше глупак, знаеше, че използват харизмата му. С последната си енергия продължаваше да работи за това БСП да стане истинска опозиция. Каквото тя и досега не е. Една година гледахме репортаж от Бузлуджа и Ламбо се провикна към телевизора „Корнелийо, спри се, докато приказваш, ще плисне дъжд!“. Дарко го запита: „Мастер, мъчно ли ти е, че не си там?“. Отговорът беше „Ем ги жалим, ем ги мразим“. Много добре разбираше къде се руши корабът, но до последен дъх запушваше пробойните. Можеше да махне с ръка „Остарях, уморих се, оттеглям се“. Но не. Неее. Защото беше изключителен човек. Посочете ми друга личност като него. Виждам само едни озъбени хора, които лаят по студиата от сутрин до вечер. Разбирам ви, нито съм глуха, нито съм ненормална. Но какво правите? Съжалявам, но не могат да ми станат симпатични. Искам да съм със социално справедливо сърце. Не става – в нито една партия. Няма църква, в която да се прекръстя. Всичко минава през езика на омразата. На хейта.
– Вашата госпожа Гълъбова в „Диада“ е най-смешно-тъжният образ в киното ни през 2023 г.: абсолютно безпомощна е пред агресията на учениците, които я правят за резил. Как го постигнахте?
– Не исках тя да бъде комична, пошла, карикатурна. Когато Коко Азрян ми даде смешната Наташа от „Три сестри“, ми каза „Не й се подигравай, не я коментирай, защити я“. И когато вече в края си не можеше да дойде на възстановителна репетиция, беше поръчал на Влади Люцканов, тогава директор на Младежкия, да ми предаде: „От трите най-много обичам Наташа“. Гълъбова е счупен човек и иска да предпази учениците си от същото. Но те нямат рол модел – нито в училище, нито вкъщи. Венци Кисьов е разказвал, че в актьорската му школа са идвали деца, надрусани с наркотик. Днес са знаменитости, само и само, защото ги е запалил по театъра, а те са му повярвали.
– Наскоро споменахте, че някога след Аскеера сте останали без работа.
– Не знам дали само в България спират да те търсят, след като получиш награда. Не искам никакви статуетки – нека ме мислят за млада надежда, та дори да стана изгряваща бабичка. А българските режисьори в киното са много смешни – чакат някой друг да открие някое лице и после всички го налазват. Открий го ти, довери му се, повярвай му. Когато при представянето на „Доза щастие“ – предишния филм на Яна Титова, Алек Алексиев с неговата щедра руска душа каза на журналистите „Силвия Лулчева прави най-хубавата си роля в киното“, и те се завтекоха към мен, им поясних „Засега тя ми е единствената“. „Столичани в повече“ не е кино. Съжалявам, но е телевизия. Сега чакам Яна и Алек да обявят третия си филм, да си платя за роля в него и да се приключи с моята кино кариера. Но да не се оплаквам – има толкова талантливи колеги, които дори не са получили шанс да се пробват пред камерите. Толкова ни е малък пазарът. А във финала на хранителната верига сме артистите.
– Защо не се присъедините към някоя от групировките, участващи в разпределянето на държавните пари.
– Не влизам в завери. Какво се случва при сегашните стандарти, зададени за производство на филми и сериали? При краденето – подчертавам дебело „при краденето“ от страна на някои продуценти, няма как да се отгледат съвестни сценаристи, които да развият сюжет и диалози, от които да ти падне мандибулата. Нито пък има достатъчно технологично време. Всичко е: „Бързо, бързо, бързо“. Няма кой да каже: „Ще направя сериал, да си оближете пръстите – ако не, връщам парите“. Кой ще си сложи главата в торбата? Но нека да взимат продуцентите, само и само продуктът да излиза качествен. А то всичко пада надолу. Както се казва в „Нощем по покривите“ на Бинка Желязкова, „Ледени клонки над нас са надвесени, колко са хубави – само за бесене!“ Когато някой се опита да заговори за всичко това, му се казва „Пий една ракия, за да се успокоиш“. А и киното, и телевизията не са терапия. Зрителите искат да си се хилят, да си се забавляват, да си викат: „Евала, вечно е, велико е, ще ни надживее“.
– Кога осъзнахте, че нищо не е на всяка цена?
– Всеки ден си го повтарям. За да не се превръщам в контролиращ тип, тревожен и тъжен човек, в „амбициозна“ жена, както казваше баба ми. Който трупа знания, трупа печал. Айде, знания не съм натрупала, останах си проста артистка. Но няма ли най-сетне да се превърти поне първото зъбчато колело – да станем по-критични, по-внимателни, повече да работим. Когато открия някой, който си върши работата добре, искам да му служа, да съм му робиня. Има ги тия хора, ама не са много – умориха ли се, нахраниха ли се… Сит артист, преял артист не е артист.
