През 2008 година известен холивудски продуцент пристигна в София, а мои приятели от артистичните среди ми уредиха среща с него. Целта на разговора бе да попитам прославения ни борец и колекционер Боян Радев, който е мой кум, дали би се съгласил животът му да бъде пресъздаден като сценарий за игрален филм. Историята му е прелюбопитна и няма как да не бъде лапната като топъл хляб от всеки сценарист и режисьор. Това е историята на бедно момче, родено в пернишкото село Мошино, който завършва едва четвърти клас, припечлва като каруцар и миньор, а след време се прославя като непобедим в цял свят борец. Става първият двукратен олимпийски шампион на България. А когато слиза от тепиха прави колекция, на която завижда дори Националната художествена галерия.
Шансът животът ти да се превърне в холивудска продукция не те спохожда всеки ден. Веднага се обадих на Боян превъзбудено и започнах ентусиазирано да му обяснявам как ще се превърне в световна звезда и в киното. При това му обещаваха гигантски хонорар.
Слушаше ме без грам интерес, пушеше пурата си и отпиваше от чашата уиски.
След дълга пауза ме попита: „Ама аз ли трябва да участвам във филма?“ Обясних му, че той ще бъде само прототип, а ролята ще изпълни някой от най-прославените актьори като Силвестър Сталоун например. В този момент не на шега се ядоса: „Ама как така? Какъв актьор? Мен никой не може да ме изгиграе. Кажи им на тези от Холивуд да си ходят. Ако искат, да дойдат утре вкъщи да им покажа картините, че такива шедьоври никъде няма да видят.“
Не можех да повярвам на ушите си, но той беше непреклонен. И дума не искаше да чуе за филм. Не защото славата не го ласкаеше, а тъй като подсъзнателно усещаше, че всяко превъплъщение в неговия образ ще бъде фалшиво.
Той беше невероятна комбинация на човек, завършил четвърти клас, с грубоват изказ, но с невероятен естетически нюх към красивото. Когато видеше хубава картина, не можеше да обясни, но усещаше посланието по свой си начин. Казваше например: „Виж ги тези овчари на Златю Бояджиев. Ей, каква сила има в тях“. И ти веднага усещаш въздействието на хора, които живеят сред природата, в живота си не са обличали костюм, но са открили смисъла, който често се губи в най-изисканите салони.
Беше толкова популярен, че хората го спираха на всяка крачка по улиците. Виждала съм дори как някои му целуват ръка. В годините на най-голямата му слава трамваи спират, за да пресече. А ако се качи в някой от тях пътниците му ръкопляскат. Популярността му беше огромна, защото беше непобедим и по време на кариерата му много от конкурентите му отказват да излязат на тепиха, само като разберат, че трябва да се изправят очи в очи срещу него.
Беше различен дори визуално.
Винаги облечен с блейзер от определена английска марка, с червен шал, неизменното борсалино и златни пръстени с антични геми, които изработваше специален бижутер.
Имаше невероятно чувство за хумор, а любимата му дума бе „чукундур“, което всъщност е червено цвекло, но той лепваше определението към простоватите хора. Беше страхотен хедонист, имаше период, когато не можех да си го представя без чаша уиски в ръка. В компания беше изключително забавен, но често се умълчаваше и като че ли въобще не се интересуваше от разговора. Признаваше, че тогава мисли за поредната картина, която е видял някъде и с която на всяка цена иска да се сдобие. А за шедьоври бе готов на всичко и дори продаде мерцедес, за да си купи творба на един от любимците му Златю Бояджиев.
Домът му бе истински музей, в който трудно може да се движиш. Стените, подът, шкафовете – всичко бе отрупано с картини. А той стоеше на диван и гледаше творбите по цял ден.
Повтаряше, че никога не си позволява да застане пред тях по гащи – от уважение към изкуството и големите художници.
Един от големите късмети в живота му е, когато в родното му Мошино, днес част от Перник, работи в мините и изкарва прехраната си като каруцар. Тогава случайно е забелязан от треньор по борба, който онемява от невероятната му физика.
Така попада в залата за тренировки, където се бори до припадък. За да дойде ред на медалите от олимпиади и световни първенства. Слиза от тепиха, когато е на върха на славата. И тогава се влюбва в изкуството.
В края на 60-те години се засича с художника Стоян Илиев пред кабинета на някакъв партиен лидер. Докато чакат да ги приеме, Боян Радев моли Стоян Илиев да му подари картина. И художникът го прави на драго сърце. Боян обаче е свикнал да има по много от всичко. Отива при Дечко Узунов, с когото са близки приятели, за да си вземе и от него картина. После се обажда още няколко художници и те също му подаряват свои работи. За десетина дни събира десет платна. И така става колекционер.
Сбирката му кара и най-големите ценители да онемеят, защото в нея са най-добрите картини на Златю Бояджиев, Майстора, Бенчо Обрешков, Давид Перец, Данаил Дечев, Кирил Петров, Атанас Яранов, Дечко Узунов, Стоян Венев, Сирак Скитник, Иван Ненов, Илия Петров, Васил Бараков, Иван Вукадинов, Генко Генков, скулптури на Павел Койчев, невероятни икони на няколкостотин години.
„И в колекционерството, и в спорта ме подценяваха. Като бях борец, в началото ме смятаха за луд, защото много тренирах. Бях страшно изпълнителен. По-старите борци постоянно ми се подиграваха. Дойде време обаче трудът ми да бъде възнаграден“, разказваше Боян Радев.
Когато започва да събира картини, много от художниците също се подмихват скептично. Никой не вярва, че бившият каруцар и миньор може да направи стойностна сбирка. А той само с един поглед разпознаваше шедьоврите.
В този странен занаят обаче има треньор – големия художник Иван Вукадинов, който е негов братовчед и също скоро си отиде от този свят. Двамата заедно обикалят фамилиите на големите майстори и дори си изработват система от тайни знаци, с които Вукадинов подсказва на Радев коя работа да купи.
Понякога това е повдигане на вежди, необичаен жест или особен поглед.
В живота му тогава се появява и друг голям треньор – Атанас Яранов-Шаро. „Той беше един от най-големите, най-истинските, най-честните български художници. Трудно ми е да намеря думи за него, защото съм много малък спрямо този човек. Ако България е загубила голям интелектуалец, това е Шаро“, казваше Боян, който не бе особено щедър на похвалите и твърдеше, че много от днешните интелектуалци са „парвенюта, които са нищо в изкуството, но все дават преценки за големите.“
Боян е толкова впечатлен от Атанас Яранов, че всяка сутрин го взема в 9 часа сутринта от дома му с автомобила си, за да пият кафе в някогашния хотел „София“. През това време говорят за големите художници, а Боян попива всяка дума на маестрото. Стават толкова близки, че Яранов се допитва до Боян, когато рисува каруци, волове и всякакви селски сюжети. „Беше над всичко в живота. Понякога се напиваше така, че не знаеше къде е. Много обичам картините му и няма да се разделя с тях, докато съм жив“, разказваше колекционерът, който притежава над 100 платна на Яранов.
Обичаше да разказва истории от славната си кариера. Признаваше, че спортът му дава славата, калява характера му, но и се превръща в трамплин към изкуството. Казваше обаче, че заради успехите цял живот му завиждат. „Като ме видят да си пуша пурата и да си пия уискито, много хора ми теглят по една майна. Никой не знае с колко комбинации и труд съм събрал колекцията.“ Истината е, че през цялата си кариера взема от държавата само 1000 лева. „Тогава не мислехме за пари, бяхме идеалисти и истински спортисти.“
През 1967 г. се бори опериран, вади дренажа от раните си преди състезанието и става втори на световно първенство.
Често връщаше лентата на спомените и разказваше, че е първият спортист, с когото Тодор Живков поискал да се срещне. „Почерпи ме един коняк, един бонбон и ме прегърна. Бяха ме тренирали от комсомола какво да говоря за партията. Но като отидох там, всичко забравих. Уважавам Живков, защото нищо не ми даде, но и нищо не ми отне“. Когато пък става олимпийски шампион в Токио, съперниците му го понасят на ръце, за да отдадат почит на големия българин.
Колекционерството по-късно го прави наистина богат, а и променя погледа му към света. „Без пари нищо не можеш да направиш. Като имаш морал, но нямаш пари – клякаш. Може да си умен, като си беден, те купуват. Както е казал Наполеон: Пари, пари и пак пари. Парите обаче развалят. Важно е какво ще направиш с тях. Аз никога не съм имал много пари, защото постоянно купувам картини. И затова останах естествен.“
Боян Радев с часове говореше за срещите си с големите майстори. Сред любимите му истории беше случка с Георги Павлов-Павлето, който е с необичайно нисък ръст. Веднъж колекционерът го носи на ръце по стълбите до апартамента си, за да му покаже своята сбирка. Павлето остава възхитен. Синът на Радев тогава е малко момче и като вижда Георги Павлов, решава, че и художникът е дете и носи играчките си, за да си играят.
Друг път Генко Генков идва да види картините му. Навън е страшен студ, а Генко е с първата си жена Гертруда, облечена по комбинезон, сякаш се разхожда на морето. Пристигат и художникът казва: „Дай нещо да ям!“. „Имах само месо, но не беше сготвено. Той обаче поиска да му отрежа едно парче и започна да го яде сурово. Синът ми Боянчо, който беше малко дете, като видя това, се разплака, уплаши се и избяга.
Генко ми даваше картините от изложбите и ме караше да ги изнеса, преди да ги види жена му. Имало е случаи, когато тя ме е пресрещала по стълбището и ме е гонела. Аз обаче не спирах, а вкарвах картините в колата. Генко е много голям художник и в никакъв случай не беше луд, какъвто искат да го изкарат някои“, твърдеше Боян, който сравняваше картините с жените. „Или те дърпа и ти подсказва, че те иска, или те отблъсква. Тя сама казва: „Взимай ме или ме изпускаш“. Картините на мен ми намигат.
Преживяването, когато се купува картина, не може да се сравни с нищо. Но не е като да получиш олимпийски медал. Когато за първи път станах шампион, влязох в съблекалнята и започнах да плача като магаре. Всички се скупчиха върху мен, прегръщаха ме и ме целуваха. Изведнъж пред очите ми мина лентата на моя живот – каруците, ТКЗС-то, мизерията. Никога няма да го забравя“, разказваше Боян Радев, който приживе дори искаше да купи външна тоалетна от пловдивската къща на Златю Бояджиев, която бе изрисувана. „Ще я сложа в центъра на хола и ще си я гледам“, казваше съвсем не на шега.
Днес колекцията на Боян Радев, в която са събрани най-големите шедьоври на старите ни майстори, се изчислява на милиони. Докато беше жив, мечтаеше държавата да му предостави сграда, където да изложи всичко. Това е сред малкото му непостигнати мечти.
Кристина ПАТРАШКОВА