Владимир Пенев излиза във „Венецианският търговец“ в Народния театър на 28 и 29 декември, а междувременно продължава снимките за шестия сезон на „Под прикритие“. Наскоро великолепният му глас прозвуча с нови стихове на сцената в НДК, където „Поетите“ представиха поредната си програма. Той, макар и най-възрастен между „звездите“ в супер успешния проект, рецитира детското стихотворение „Мама“ на Дора Габе, и превърна „Възхвала на жените“ на Христо Фотев в истински мини моно спектакъл. „С колегите сме се събрали по приятелство и любов.“, споделя Пенев. От 8 януари ще го гледаме в „Мамник“ по БНТ. Както вече се знае, сценарият на сериала е по бестселъра на нашумелия писател Васил Попов, който продължава загадките от „Мамник“ във втората и третата част на своеобразната трилогия – „Лехуса“ и „Аджер“, четена в Сторител именно от Владимир Пенев.
В книгата „Мамник“ героят му умира след усложнения от ковид, но режисьорът Виктор Божинов още при първия им разговор го информира, че на екрана неговият персонаж ще има по-различна съдба. Всъщност актьорът е единственият от изпълняващите главните роли, който има биография в телевизионното кино. Но преди да стигнем до него, говорим за Коледа и за детството в кооперацията на земеделците на столичната улица „Иван Вазов“, където Пенев живее и до днес.
– И тази година ли постите, господин Пенев?
– Да, разбира се. Но всеки може да си наложи някакъв тип диета, а и за мен това не е чак толкова голямо изпитание. По-съществено е менталното пречистване. По-важно е да си наложиш тялото и духът ти да се справят с инерцията, за да излезеш от нея. Да посветиш постите на възвисяването, доколкото е възможно, разбира се. Неслучайно се казва „пост и молитва“.
– Какви са размислите ви през тези дни?
– Много щастлив пенсионер съм. Въпреки че времето ни на тази земя е кратко и лимитирано, трябва да имаш хоризонт. И най-вече да си здрав, естествено. Щастлив съм, че вече нищо не ми е толкова спешно, нищо не ми е на всяка цена. Както беше доскоро. Много по-спокойно и улегнало ми е. Гледам по-философски на нещата, за разлика от доста мои връстници, които продължават да живеят в стрес и напрежение. Защото по нашите ширини човек живее средностатистически до 75 – може и по-малко, може и повече. Аз съм на 67. За къде да бързам, за къде да се напрягам? Представяш си, че всичките години, през които си преминал, те чакат и занапред. Но това не е така и е добре да го осъзнаваш. И истински да обръщаш внимание на себе си. Да не се натоварваш, да не се изхвърляш – физически и емоционално. А не постоянно да приемаш ангажименти, „за да поддържаш формата“. Аз моята ще я поддържам, каквато я имам и до колкото я имам.
– С какви спомени свързвате коледните празници?
– Баба ми беше вярваща и спазваше традициите, въпреки че тогава те не се толерираха. За нея коледните и великденските пости бяха задължителни. Скромно и достойно беше отдадена на вярата си. Не вдигаше шум, опасяваше се да не ни създаде проблеми – на мен, на сестра ми, на майка ми. Броя се за вярващ, баба ми ме е кръстила почти нелегално в храма „Свети Седмочисленици“, но нямам навик да ходя на църква.
– Организирахте ли детски купони?
– О, да, почти във всеки апартамент имаше мои връстници, с които играехме и търчахме из етажите. На входа в нашата земеделска кооперация пазеше милиционер и никой не заключваше вратата си. Сред съседите ни бяха Ивайла Вълкова, Харалампи Трайков, после брат му, Боян Трайков, със съпругата си Вера Кирова, Снежина, внучката на Цанко Церковски, семейството на Лалю Ганчев, с чиито дъщери Вера и Васа, бяхме много близки, обичахме се до последно, светла им памет. Имахме и министри. Всички бяха големи бохеми, хора с различни възможности. Истинска номенклатура – шофьорите на служебните им автомобили, чайки и мерцедеси, им носеха храна от хотел „Рила“, където беше кухнята майка на ЦК. Лимузините спираха направо пред нас, тогава нямаше паркирани автомобили като сега. Ние беснеехме из цялата улица, по платното рядко минаваха коли – толкова съм древен. Беше по италиански веселяшко и забавно, но земеделците все пак не бяха чак толкова разпищолени като комунистите. Не съм си давал сметка, че прекрасното и романтично мое детство се случва в кошмарен исторически период. Самият аз имам белези и рани от него, но няма как да си спомням по друг начин за детството. Като всеки нормален човек. Докато си дете, слава на Бога, по някакъв начин си пощаден от ужасите, които после те спохождат.
– Разказвали сте, че много рано оставате без баща.
– Татко е бил николапетковист и веднага след 9 септември е прибран в полицията на Лъвов мост, където са го били дълго и жестоко. Тези травми отключват болестта му, заради която си отива едва на 37, а майка ми остава вдовица на 33 с две малки деца и не особено задоволителна заплата от БАН.
– Да ви върна към Коледа – имахте ли тематични песни в репертоара на хор „Бодра смяна“?
– Не, само комсомолски и комунистически – за Ленин, за партията… Много исках да вляза в хора на радиото, но замразиха приема и от нямане какво да правя, отидох в „Бодра смяна“. Притежавах ценен висок глас за момче. Но после се отказах. С напредването на възрастта ти идват спомени отпреди десетилетия, дори не знаеш защо и от къде са дошли… В същото време се чудиш какво си искал да правиш вчера. Но сега понякога съжалявам, въпреки че и това безсмислено, за пропуснатата музикална подготовка. Очевидно съм бил мързелив, а не е достатъчно да имаш слух и да познаваш нотите. В „Поетите“ понякога се напрягам при песните, добре че маестро Антони Дончев е зад гърба ми.
– Наскоро се върнахте с „Поетите“ от гастрол в Мюнхен и Франкфурт, какво рецитирахте на сънародниците там?
– Когато гостуваме някъде за първи път, предпочитаме да е с най-старата ни програма с по-класическите стихотворения, познати от читанките. Като „Опълченците на Шипка“. Много ни харесаха хората, въпреки че не останах да разговарям с тях. И двата пъти излязох през задния вход. Напоследък съм станал малко див.
– Наближава премиерата на „Мамник“ – как се казва героят ви, каква е ролята му в действието?
– Пак се казва Емил, но Славов, докато в „Под прикритие“ съм Попов. Има син и снаха, която не харесва особено. Двамата го пращат в старчески дом, където пребивава без желание. Идва ковид, синът му иска да го прибере в селото, но му казват, че не може, защото всички трябва да бъдат изолирани. Изведнъж започват да се случват твърде необичайни неща, не само ковид и земетресение. А Емил започва паралелно разследване, защото от полицията не са много склонни да вярват, че в настъпилите събития има нещо свръх естествено.
– Какви са отношенията на Емил Славов с чудовището, което, както вече се знае, е магическият персонаж в сюжета?
– Емил е първият, който го вижда заедно със зрителите. То присъства осезаемо, въпреки че се крие в тъмното. Когато снимахме, трябваше да си представям как шуми, как идва. Сторибордът много помогна, в него всеки кадър е нарисуван в стила на комиксите. Тези дни Маги Халваджиян, който е от продуцентите на „Мамник“, ми показа образа на чудовището, който е cgi генериран. Нещо изключително.
– На какво е метафора това същество?
– На злото, чиито генезис и корени са в годините след Ньойския договор, когато ни взимат западните покрайнини. В конкретния случай границата минава по средата на едно село, което наполовина остава българско, наполовина сръбско. Оттам тръгват личните проблеми и вражди, които прерастват в огромни конфликти. Защото чудовището се храни с човешката лошотия и става все по-страшно. Самото то е родено от черна магия. Въпреки това го контролира човек, който са спотайва някъде в сенките. Малко като в „Туин Пийкс“. Историческата достоверност е съчетана с криминале, любовна линия, мистика, фолклор, хорър, фентъзи. По много елегантен начин всички сюжетни линии са хващащи. Вярвам, че и сериалът ще носи атмосферата и посланията, познати ни от книгата. Няма нито един кадър, правен в студио – всичко беше на студа в планината и доста тежко за снимаме. При това със сравнително ограничен бюджет, но с много вдъхновен и нахъсан екип.
– Добре ли се справиха младите ви колеги?
– Просто прекрасно. С дълбоко разбиране на персонажите си, не имитативно, не по най-лесния начин, към който тика съвремието. Екатерина Лазаревска и Гринго-Богдан Григоров бяха толкова истински, сърцати и концентрирани в една любовна сцена, че им виках „Браво“ и ръкоплясках. Много е добре, че зрителите няма да свързват новите лица с предишни сериали.
– А какво се случва с другия Емил, бившия комисар Попов в „Под прикритие“?
– В следващия сезон Попов няма пряко участие в действието, не се намесва в конфликтите, тъй като акцентите са други, а не върху полицейска линия през образа му. Противоречията са повече между групировките, а не между правосъдието и мафията. Попов не е това, което беше, докато живееше, обсебен от Джаро. Той вече има друга професия, не е в полицията, няма изненади. Героите са различни, има нови персонажи.
– Когато започвахте снимките на първия епизод на първия сезон, предполагахте ли, че крими сагата ще стане толкова хитова?
– „Под прикритие“ тръгна едновременно със „Седем часа разлика“ и не бях сигурен, че е добре да вървят паралелно. Нямах усещане, че ще стане хит. Цялата магия е в точните хора на точното място в точното време. Затова стана толкова успешен като модел на жанрова продукция. В България много се дърпаме от жанровото кино, защото стеснява аудиторията. Не е формат, гледан и от стринките на село, и от интелектуалците, които или се забавляват, или се подиграват. У нас сериалът е рискова дейност. Пазарът е малък, а парите са много и няма гаранция за крайния резултат.
– Наистина ли отклонявате предложения за нови роли?
– Да. Не репетирам нито в Народния театър, нито „Зад канала“.
– Режисьорите сигурно ви се сърдят.
– Възможно е. Но искам да събера енергията си, а и да се появяват желанието и интересът. Не да го правя по инерция, само за да казвам, че имам ангажименти. Не, в момента нямам ангажименти. И ще променя решението си, само ако се появи пиеса или сценарий, които са толкова хубави, че да не мога да откажа. Но понеже засега не се появяват, предпочитам да се занимавам със себе си.
Ще снима небето над Великденския остров
Боливия и пустинята Атакама са другите локации на следващото пътешествие
Владимир Пенев нито за миг не се отказва да планира следващи пътешествия, мотивиран от любопитството към чужди земи и култури, от стремежа към нови преживявания, които поддържат духа му млад. „Предпочитам да мисля за това, което ми харесва и от което не мога да се откажа – пътуванията“, искрен е той. Страстта към приключения ще го отведе през март на хиляди километри от Европа. „Отдавна мечтая да стъпя на Великденския остров – насред нищото на Тихия океан, безкрайно отдалечен от всяка суша. Нямам търпение да видя с очите си гигантските каменни статуи, причудливите човешки фигури с несъразмерно големи глави, които са от големите загадки на цивилизацията“, разказва актьорът пред „Филтър“. Втората част на екскурзията е в Боливия – в Салар де Улюни, дъно на праисторическото езеро Минчин, сега най-голямото хранилище на морска сол. Третата локация е пустинята Атакама в Чили. „Отивам на уъркшоп за астрофотографи – те снимат нощното небе, планетите, звездите. Групата е международна, осем души от Ню Йорк, Сидни, Париж… От България съм само аз“. Много иска да отиде до Антарктида, но чува плашещи подробности за преминаването през прочутия и коварен Проток на Дрейк, където се събират трите океана, вълните и бурите са непредсказуеми, а морската болест е най-малкият проблем. Но е убеден, че някой ден ще намери най-добрия начин да стигне и до този континент.
Албена АТАНАСОВА