Катерина Димитрова, дъщерята на легендарните актьори от Военната трупа Емилия Радева и Любомир Димитров, е съставител на книгата „Животът ми, едно добро представление“ със знака на „Персей“. В нея четем незабравими случки от личното битие и кариерата на Емилия Радева, мъдрости и мисли, които разкриват кредото й, оценки на театрални и филмови критици за голямата дама. Особено потресаващи са спомените на Катерина Димитрова, която е плътно до майка си и в последните й месеци. Малко преди да си отиде, любимката на публиката от няколко поколения е настанена в дом за възрастни хора за специализирани грижи.
Катерина Димитрова завършва ВИТИЗ в класа на професор Елка Михайлова, играе две години в Театър „Движение“ на Вельо Горанов, но напуска София, за да се установи в Париж. Две години учи класически и модерни танци в престижна академия, а после среща бащата на сина си Леандър-Любо, кръстен на дядо си. Първият и единствен спектакъл, в който си партнират майка и дъщеря, е „Индийското въже“ на Кирил Станчев през 2010 година. Работата им в поетичната постановка с впечатляваща хореография и пластика е „уморително философско търсене в създаване на образите, сериозна школа и изпитание за мен и моята братовчедка, актрисата Емилия Радомирова, кръстена на мама“, споделя Катерина Димитрова в „Животът ми, едно добро представление“. В предговора на книгата наследницата не крие и съжалението си, че е изоставила изкуството.
Емилия Радева си отива през 2023 година – 11 дни преди да навърши 91, три месеца след смъртта на най-близката си приятелка и кума Гинка Станчева и две петилетки след загубата на съпруга си Любомир Димитров, когото обожава от първи курс на своето студентство. С повече от 100 роли на сцената и екрана остава от най-незаменимите в българския арт. Излива душата си в мемоарите „Незавършен пъзел“, „Коя съм аз?“ и „Ние, артистите“, почти до сетния си дъх е учителката в „Каквото, такова“ на Недялко Йорданов в Народния театър, а до 88 продължава да играе любимия си спектакъл „24 часа от живота на една жена“.
- Кога осъзнахте, че сте дете на известни актьори, госпожо Димитрова?
- Всеки ден, вървейки с мама по улиците на София, виждах, че хората я разпознават. Спираха я, отрупваха я с топли думи и възхищение. След представление зрителите я чакаха с огромни букети и тичаха към нея, за да я прегърнат. Аз съм закърмена, израснала съм в тази възбуждаща, нажежена от емоции атмосфера, наречена театър. Гледала съм десетки пъти всеки спектакъл на родителите ми в Армията. Присъствах на творческите им разговори, споделях всекидневието им с любопитството на дете, което се докосва до магията. Да ги имам в живота си, беше като в приказка. Най-големият подарък.
- Кои са първите роли на Емилия Радева и Любомир Димитров, които са оставили най-силни емоции у вас?
- Обожавах да ги гледам в „Юнона и Пауна“ и в „Осъдени души“, където си партнираха легендарно. Той беше изключителен като Президента в „ Коварство и любов“, а тя в „Мадам Бовари“ и „24 часа от живота на една жена“.
- Кой от колегите на майка ви и баща ви пръв им обърна внимание, че сте артистична?
- Нямам конкретен спомен за конкретен момент. Сама почувствах силното привличане на сцената и желанието да се кача на нея. А имах и глас. След прослушване преди кандидат-студентските изпити във ВИТИЗ, професор Сашо Стоянов изрече: „Емилия, твоята дъщеря е по-талантлива от теб“. Това ме стъписа, защото приемах майка ми като най-големия пример за талант. Но думите му наляха малко по-вече самочувствие у мен и потвърдиха решението ми да продължа, въпреки че бях привлечена още и от журналистиката, и от правото.
- Дали не избрахте чужбина, за да излезете от могъщата сянка на родителите ви ли?
- Бях млада. Имах нужда от свобода и нови хоризонти. Винаги съм обичала да пътувам – без движение няма живот. Промените не съм ги приемала като разочарование или провал на началните ми желания и мечти. Това за мен е да живееш.
- Приятелите ви във Франция знаеха ли, че сте дъщеря на звезди?
- Разказвах на някои от тях, беше им любопитно. Но това не определяше живота ми във Франция. Там бях и търсех само себе си.
- Семейството ви в София как се отнасяше към факта, че сменяте различни професии в Париж, за да се издържате? Настояваха ли да се приберете в България?
- Никога не са ме критикували. В началото ми помагаха материално, после изпитах удоволствието да стана независима. Мама беше моят съветник и най-добър приятел. Слушах я, но дръзката младост ме тласкаше напред към нови преживявания, към трупане на житейски опит. Работила съм почти всичко – гледачка на деца, сервитьорка, продавачка в бижутерия, танцьорка в „Дисниленд“, секретарка.
- Имаше ли възможности да бъдете актриса във Франция?
- Искаше ми се, но бързо разбрах, че това желание ще остане само мечта. Учих движение и танци в добра френска школа. Две години ходих на курсове, усъвършенствах се. Бях щастлива да се докосна до истинската френска култура, до атмосферата, която през 90-те все още съществуваше в непокътнат вид. Времената бяха други. Но не познавах хора от театралните среди, нямаше кой да ме подкрепи. Всички много добре знаем, че без протегната ръка трудно се преминава на нов далечен бряг.
- Баща ви, който е от най-талантливите и очарователни мъже в театъра и киното, как понесе раздялата с публиката?
- За големи личности и творци като него раздялата с публиката е винаги болезнена. Носи само самота и вътрешно страдание. За жалост, когато вече не си на този свят, даже и тези, които са ти се кланяли, започват да те забравят. Това е жестоката истина.
- С майка ви направихте общата стихосбирка „Здравей, самота“…
- Самотата винаги беше наше общо усещане и тема, която по различен начин ни свързваше. Имахме нужда да я разкажем заедно в тази стихосбирка.
- Имате непубликувани разкази на български и на френски – за какво пишете, какви са сюжетите?
- Писането винаги е било и ще остане моето душено изцеление. Понякога след дълго мълчание. То е от това, от което имам нужда – както от любовта, истината и свободата. Те са вечните ми теми в живота.
- Трудни ли бяха последните дни на Емилия Радева, разказвали сте, че дори в хосписа е рецитирала любимите си стихове?
- Тя се бореше до последно с вяра и с неистова надежда за живота, който толкова обичаше. Бореше се с жестокия болезнен финал, който, за жалост, й бе отреден. Бях с мама до края. В тези часове ме държеше за ръката и шепнеше, че я е страх, прегръщах я безпомощна и си повтаряхме, че се обичаме. Тежките черни мигове ще останат завинаги в мен. Споделям ги в моята книга, която, надявам се, ще докосне сърцата на почитателите й. В „Животът ми, едно добро представление“ разказвам за силната ни връзка. Събрах непубликувани мисли, спомени и разкази на Емилия Радева, пълни с присъщото за нея любопитство, чувство за хумор и понякога тъга. Това е поклонът пред моята майка.
Емилия Радева: Животът ми, едно добро представление
Изчислява силата на арсеника, за да изиграе мадам Бовари
Перфекционизмът на голямата актриса е пословичен и често неразбран
Емилия Радева е пословична сред гилдията с перфекционизма си. Естествено, не всички колеги разбират и споделят стремежа й към идеалната репетиция, идеалното представление и идеално изиграната роля. „Всеки персонаж беше създаден от нея с вдъхновението на търсач, изследовател и даже хирург, който прави психологически разрез“, разказва Катерина Димитрова в книгата си, издадена от „Персей“. В записки на майка й от подготовката за образа на Мадам Бовари тя открива нещо много любопитно – Емилия Радева е отбелязала времето на действие на арсеника, с който героинята на Флобер се самоубива, както и всички поражения в организма до настъпването на смъртта. Професионалист е, за който няма невъзможни неща. Когато изгаря роговицата на очите си, слага очила – дори като кралица Елизабет, но не отменя представленията. С гипсиран крак е майката на Алеко в „Щастливеца иде“. Пада с огромна табла, препълнена с чаши, докато репетират „От земята до небето“ на Никола Русев. Дългата пола и ръкавите я спасяват от разрези, но навяхва крака си. Продължава да работи с бастун, който запазва като акцент и след отшумяването на травмата. Преди премиерата на „Явява се разносвачът на лед“ от Юджийн О’Нийл чупи китката на дясната ръка. Но нейната Кора е проститутка и черната кърпа през врата, придържаща гипса, пасва идеално на визията й.
Разбира се, в славната й кариера не липсват и по-забавни случки. Една вечер, когато е Фани Хорн в „Осъдени души“, драматизацията на Христо Ганев по романа на Димитър Димов, така се пренавива в наркотичното блаженство на романтичната англичанка, влюбена до полуда в отец Ередиа – в расото му е Любомир Димитров, че русата перука отхвърча от главата й. Произнася репликите и се опитва да я нахлузи обратно. А когато Тодор Живков иска да гледа „Осъдени души“, директорът и режисьорът Асен Шопов пускат така наречения първи състав – Благовеста Кабаиванова и Наум Шопов, както е по протокол. Но след финала Живков веднага пита съпрузите на срещата в Клуба на театъра: „Любо, Емилия, защо вие не играхте тази вечер?“. Началството на мига им прави място да седнат до него.
В „Посещението на старата дама“ е журналистка с дантелена рокля, цепната от едната страна, и носи обувки с висок ток. По мизансцен трябва да слезе в залата и да мине пред първия ред със зрители. Когато мъж нарочно й препречва пътя, се обръща усмихнато към него: „Ако обичате, господине“. Той обаче не реагира и тя хладнокръвно вдига полата си и прескача препятствието. „Идеше ми да го ударя с микрофона по главата, ама беше толкова сладък“, връща лентата Емилия Радева.
Пенсионират я в разцвета й заради „старост“
Георги Калоянчев й се кланя, Димитър Стратев я сравнява с „кокичка в задник“
Димитър Стратев, един от ветераните в актьорското съсловие, определя Емилия Радева като „кокичка в задник“, което разкодирано означава, че тя винаги отстоява мнението си и въобще не е склонна към компромиси. Заради този й твърд характер в Театъра на армията я пенсионират на 60 – в абсолютния разцвет на творческата й енергия и на непоколебимата й женственост. Фанатично вярна е на своята сцена, от която си „скътва“ парченце, поело влагата от сълзите на героините й през трите десетилетия вярност към каузата и мисията. Официалната мотивация е поради „старост и прослужени години“. Дори Леон Даниел, преживял не едно гонение в битието си, я попарва с вряла вода – повече нямал нужда от нея, въпреки че е играла в осем негови спектакъла от военния афиш. И макар че току-що са я пенсионирали, Емилия Радева решава да празнува 60 в Клуба на театъра с „Вечеря за трима“ – Крикор Азарян е направил постановката за нея. Предлага на шефовете да се случи нещо като прощаване в три поредни вечери – с „Вечеря за трима“, „24 часа от живота на една жена“ и „Животът – това са две жени“. Иска сумата от билетите и нейният хонорар да бъдат дарени на Дома за актьорите ветерани в Захарна фабрика. Нищо от това не се случва. В Сатирата обаче я посрещат с отворени обятия. Докато репетират „Вчерашни целувки“ на Юрий Дачев, Калоянчев се провикна от салона: „Емилийо ма, как можа театърът да те изпъди?“. А след всяко представление на „Квартет“ Калата й целува ръката пред публиката. Великата Лили Иванова, с която не се познават лично до този момент, й звъни по телефона: „Госпожо Радева, как е възможно актриса като вас да бъде пенсионирана?“.
За 70-ия й рожден ден с Николай Сотиров представят „24 часа от живота на една жена“ в големия салон на Военния клуб, а продуцентите от „Евита“ снимат неин портрет за телевизията. В залата са роднини, близки, приятели, медицински сестри, но не и артисти от Театъра на армията. Изпратен е само помощник режисьора Димитър Кокаланов, с когото много се уважават. Той поднася противна червена папка с формални поздравления и минималистични китки. Огромен букет получава от Стефан Данаилов, тогава министър на културата. От напрежение и преумора същата вечер получава сърдечна криза и се зарича да сложи край на всякакви чествания. Пет години по-късно Военният театър и Сатирата се канят да й организират общ празник, но директорите Митко Тодоров и Павел Васев „забравят“ за идеята. „Така се разминах с удоволствието да им откажа“, споделя Емилия Радева в спомените си, които са от най-вълнуващите страници в „Животът ми, едно добро представление“.
Албена Атанасова