Още един български филм, който познавам като нискобюджетен проект в Художествената комисия към Националния филмов център от 2020 г. Този път – дебют. Не бих казала, че е славен, но е симпатичен и далеч по-добър от очакванията. И няма как да не е така, след като зад него стои сериозната продуцентска компания Miramar Film, дебютирала през 2008 заедно с Явор Гърдев с „Дзифт“ по романа на Владислав Тодоров („Златна роза“ и награда за режисура от Москва).
Планина. Сгушен хотел „Райски кът“. Държат го сърцатите Гюлето (Любо Нейков) и съпругата му Стефка (Людмила Митева Даскалова). Разтропаната журналистка Ваня (Параскева Джукелова) е организатор на днешно събиране на класа от елитна столична гимназия, завършил през 1990. Дрескодът, храната и атмосферата трябва да са от 80-те години на ХХ век. Не от носталгия по соца, а по младостта, когато мечтите са били бъдеще. Постепенно се събират 12 души – от различни професии и прослойки на обществото. Напетият Борислав (Юлиан Вергов) и младата му немска съпруга (Катрин Йене) са дошли от Германия, а на събирането идват с колелета и без малко да бъдат блъснати от луксозното возило на виден адвокат (Георги Залатарев). Първа е пристигнала класната (Стефка Янорова), която непрестанно пуши. С Борислав има парещ бекграунд – навремето е изгонена от професията заради връзка с непълнолетен, заминала е за Канада, където е създала семейство, сега тя е отново в България и е преводач. И както е спокойна, извъртява на Борислав звучен шамар… Хубавата Корнелия (Биляна Петринска) е богата, високомерна и уязвима. Министърът с пурата (Роберт Янакиев) е фрустриран. Популярният актьор в нелеп сериал (Стефан Денолюбов) е изобретателен и добронамерен… По едно време спира токът… На финала се излива дъжд.
Персонажите са разположени в мозаечна линеарна структура, а зрителят става неравнодушен свидетел на техните отношения, проблеми, разминавания и приближения. Някои конфликти са убедителни, други – по-схематични. Действието е наситено с обрати – и в битов, и в екзистенциален, и в емоционален аспект. Камерата на Мартин Балкански е ненатрапчива, тя е свидетел. От общите планове в началото постепенно се съсредоточава към лицата на героите. Ефектно, макар и не особено оригинално, е спирането на тока. Въздействащ е ниският ключ в изобразяването на ситуациите.
Общо взето, баналните диалози от сценария са съживени от завладяващите актьорски изпълнения. Режисирани като плътен ансамбъл, те са огромното постижение на филма. Що се отнася до недостатъците на диалога, работата е странна, защото тъкмо той е един от най-симпатичните компоненти в чудния режисьорски дебют на Станислав Тодоров-Роги „Дъвка за балончета“ (2017).
Бойко Боянов е завършил кино и телевизионна режисура в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“ през 1998 г. в класа на проф. Христо Христов. Автор е на няколко късометражни филма и на документалния „Червено“ в БНТ. Режисьор е на множество кулинарни предавания, включително на „Бон апети“. Има дългогодишен опит като изпълнителен продуцент, директор на продукция и асистент-режисьор. Освен стотици реклами, като изпълнителен продуцент е осъществил няколко игрални филма с международно участие. Като такъв е работил доста с Miramar Film.
Находка е през събирането на столични съученици от випуск 1990 в затънтен планински хотел и техните биографии, нагласи, конфликти и емоции да се обгледа Преходът. Сред присъстващите са разни типажи от българското общество – и с вътрешен, и с външен поглед към случващото се. Осмислянето на живеенето ни през погледа на днешните 50-годишни е важно и актуално. Проваленият или успешният житейски проект е разгледан като индивидуална равносметка на Прехода. Искаше ми се да има повече чувство за хумор.
Геновева Димитрова