Звездата на Мими Николова изгрява през 1958 г., когато записва песента „Замълчи, замълчи“, включена във филма „Любимец 13“. Седем години по-късно печели първа награда на фестивала „Златният Орфей“ с композицията „Калиакра“. Въпреки успехите Мими Николова издава последната си плоча през 1970 г. През 2022 година Съюзът на артистите й присъжда наградата „Икар“, носител е и на приза „Златен век“. В „Като две капки вода“ пък Михаела Филева влезе в нейния образ, а 86-годишната Мими Николова я гледа на живо.
– Госпожо Николова, как оценявате изпълнението на Михаела Филева, която влезе във вашия образ в „Като две капки вода“?
– Михаела е прекрасна певица и се справи великолепно. Много й благодаря за букета, който ми подари. Истината е, че бях малко притеснена, но цялото това уважение към мен в предаването много ме трогна.
- Ден след предаването и призива на Рачков и Геро към министъра на културата, Мариан Бачев реагира светкавично и ви покани на среща. Какво ви каза той?
- За първи път ме приема в кабинета си министър на културата! Говорихме дълго, с удоволствие му разказах за кариерата ми и за подготовката на мой албум, който ще излезе успоредно с художествено-документален филм за мен. Благодаря за изразената готовност на министерството да съдейства за реализацията! Министър Бачев сподели, че за него е изключително важно да се пази паметта за големите български творци, за които вратата на кабинета му е винаги отворена.
– Песента „Замълчи, замълчи“ е композирана от Петър Ступел през 1958 година. Вие я записвате, тя става част от филма „Любимец 13“, но не снимат вас, а с вашия глас пее актрисата Гинка Станчева. Не ви ли беше малко яд?
– Не! Историята на тази песен е следната. Петър Ступел я създава и я записват различни певци. На него обаче нито един вариант не му харесва. Тогава случайно среща Джеки Леви, който по онова време ръководи вокално трио, в което участвах и аз. Ступел се оплаква, че търси певица за „Замълчи, замълчи“, и Леви му казва: „Имам едно момиче, то ще ти свърши работа“, и ме изпрати при него. Научих песента, а след това я записах на сцената на зала „България“ с голям симфоничен оркестър.
– Все пак във филма вас ви няма. Там звучи само вашият глас. Не изпитахте ли професионална ревност?
– Не, не. Аз даже, когато за първи път гледах филма, мислех, че са изрязали моето изпълнение. Чаках, чаках, а него все го нямаше. Но накрая се появи – беше оставено за финалната сцена на Гинка Станчева и Апостол Карамитев. Тази песен ми донесе голям успех и с нея ми тръгна кариерата.
– Когато през 1965 година спечелихте първа награда с песента „Калиакра“ на фестивала „Златният Орфей“, който тогава се казва „Песни за Българското Черноморие“, почувствахте ли се звезда?
– Певците от нашето поколение въобще не сме се мислели за звезди. Гледахме просто да си свършим добре работата. А и каква звезда мога да съм аз?! Къде ми е лимузината, частният самолет? Ходя пеша, ползвам градския транспорт и тъй като съм почетен гражданин на София, имам безплатна карта.
– Последната ви плоча „Пусни ме“ е издадена през 1970 година и след това спирате да записвате. Защо? Какво се случи?
– Не съм от хората, които на всяка цена се тикат напред. Аз чакам да ме поканят. И тъй като не са ме канили, не съм записвала. А и през 80-те години пеех всяко лято на Златни пясъци в бар „Кукери“, който тогава беше много престижен.
– Но Лили Иванова е само една година по-млада от вас, а не спира да записва и да прави големи концерти и днес.
– Лили Иванова е съвсем различен характер от моя и е ненадмината в своя стил. Тя си е цяло предприятие! Има си мениджър, собствен оркестър, осветители, озвучители. Бях на неин концерт и видях за какво става дума.
– Имате много интересни истории във вашата кариера. Една от най-впечатляващите е, че сте пели пред кубинския лидер Фидел Кастро. Какво помните от тази среща?
– Фидел Кастро беше на официално посещение в България. Развеждаха го из страната и двамата с Тодор Живков гостуваха в бар на Златни пясъци. Бях поканена да пея пред тях с оркестъра на братя Калъчеви. А преди това, през 1971 година, пътувах на гастрол с Йорданка Христова и Бисер Киров в Куба и научих една тяхна песен „Куба, колко си хубава!“. В нея се пее как Фидел слиза от планината. На този коктейл на Златни пясъци бях облечена в червена рокля с гол гръб, на която имаше и една бяла роза. Изпълних песента и в този момент Фидел Кастро дойде при мен на сцената, поздрави ме и видях сълзи в очите му. Беше се разчувствал много. Той едва ли е очаквал, че ще пристигне в една толкова далечна страна и ще пеят песен за него.
– А Тодор Живков тогава поздрави ли ви?
– Да, и попита къде съм се научила така хубаво да пея на испански, вероятно съм била в Куба. То всичко се знаеше. Нищо не оставаше скрито. След това ни поканиха да отидем с тях на вечеря в ресторант „Кошарите“, където имаше друга програма – там пееха Йорданка Христова и Емил Димитров.
– Имате любопитна история от Япония. Пътувайки за фестивал там, в самолета чупите зъб.
В самолета хапнах храна с нещо твърдо и счупих преден зъб. На него имах коронка и тя падна. Веднага стюардесите се разтърчаха. Пратиха телекс до Токио. В посолството ни пък разбрали, че всичките ми зъби са се счупили. Като пристигнахме в японската столица, ми дадоха дълъг списък с всички най-добри стоматологични клиники там. А ние тогава пътувахме с 50 долара! Как ще си позволя да си правя зъб! Казаха ми да съм спокойна, защото разходите ще поеме самолетната компания. Оказа се, че в 50-етажния ни хотел имаше дори зъболекарска клиника. И там ми направиха зъба за пет минути. Сложиха ми временна коронка, а тя изкара 20 години.
– А защо са ви викали в Централния затвор?
– Получих призовка в 7 часа сутринта да се явя в Централния софийски затвор. Цяла нощ не спах от притеснение. Чудех се за какво ме викат. През главата ми минаваха всякакви мисли. Отидох ни жива, ни умряла. Още на входа ме познаха и ми казаха: „Ооо, Мими Николова! Коя песен ще ни изпеете?“. А един байчо се провикна: „Сега не й е до пеяне!“. Оказа се, че съм повикана за валутни престъпления, но е станала грешка с имената. След това ме изпратиха с една затворническа джипка.
– Вярно ли е, че вие всъщност не се казвате Мими?
– Да, аз съм кръстена Марийка – на баба ми Мария. И като попитах майка защо съм Марийка, тя ми обясни, че не е искала да ми викат „Маро“, а гальовно „Марийке“. Но това име си остана само за документите ми. От малка всички ми казват Мими.
– Били сте омъжена за композитора Иван Стайков. Защо се разведохте?
– Бяхме с различни характери – неговият беше тежък, докато аз съм отстъпчива. Живяхме заедно 13 години. Интересното е, че се оженихме на 13 май, а на 13 септември се разведохме.
– Какви спомени пазите от сватбата ви?
– Сватбата ни беше три дни и три нощи. Много музиканти и певци присъстваха на нея.
– Разводът ви труден ли беше?
– Не. Аз даже бях на работа тогава и не присъствах. Една приятелка отиде вместо мен. Когато разводът е по взаимно съгласие, става много бързо. След като се разделихме, Иван винаги се е отнасял уважително към мен. Дори когато се ожени за певицата Снежина Темелкова, на всички техни празници са ме канили.
– Страдахте ли, че нямате деца?
– Така се случи. Това е Божа работа.
– Получавате социална пенсия…
– Да, пенсията ми е социална, но не искам да се оплаквам.
– Разбрах, че преподавате частни уроци по английски.
– Да, преподавам още от 1989 година, защото тогава нямаше никакви концерти. Първо една комшийка ме ангажира за неин внук и така започна всичко.
– Сега пеете в църковния хор на вашата църква: „Св. св. Петър и Павел“. Какво ви дава това?
– Едно успокоение на душата. Много обичам църковнославянските песнопения.
– Още не сте издали книга за живота си. Мислите ли да напишете такава?
– Все си мисля, че трябва да я напиша, и може би ще издам автобиография.
– Колко пъти Господ ви е помагал в този живот?
– Много пъти. Винаги в тежки моменти Господ е бил до мен. Като че ли имам ангел хранител, който бди над мен. На път за Слънчев бряг катастрофирахме лошо, удряйки се в една каруца, натоварена с пчелни кошери. Разминахме се без сериозни наранявания. След години се наложи да претърпя операция, а до този момент никога не бях ходила на лекар. Пак всичко мина благополучно, но ми казаха, че ако още малко съм се забавила, изходът е можело да бъде фатален.
– А с какво се разминахте в този живот?
– Като бях в Япония много ме хареса един японски композитор. Той искаше да представям страната му на музикално Експо във Флорида и на фестивал на остров Малта. Но от нашето Министерство на културата не ми разрешиха. Ако това се беше случило, сигурно кариерата ми щеше да тръгне в съвсем друга посока. Но така е било писано.
Антон СТЕФАНОВ