Време е моноспектаклите да влязат в отделна категория в наградите „Икар“ на Съюза на артистите – така, както през 2022 година го направи Военният театър, раздаващ Аскерите.
Както вече се знае, „Икар“ за главна роля на 27 март получи Весела Бабинова за своето уан уомън шоу „Пистолет в торнадо“. Актрисата от „Зад канала“ се справя съвсем прилично под режисурата на Васил Дуев-Тайг и като доказателство за това може да се приеме и избора на публиката, дала вота си за зрелищния комерс на Бабинова. Но защо главна роля – в представлението други няма? Анджела, героинята на Бабинова, се крие в мазето си в очакване да я връхлети торнадо и предава случващото се на живо в социалните мрежи. Тя е застрахователната агентка, която се опитва да не лъже за нещата от живота си, докато очаква да бъде пометена от разбеснялата се природа или да оцелее. Феминистката словесна вакханалия на авторката Лорън Гъндърсън малко го докарва на „Да бъдеш или да не бъдеш“, но постмодерно и по американски.
В същата тройка с номинациите за „Икар“ е и Мартина Троанска – за моно драмата си „Издишване“ в Театър 199 по пиесата на смятания в момента за водещ американски драматург Тед Чанг и с режисурата на Стоян Радев. Също е в тренда, макар че феминизмът е туширан за сметка на глобални екзистенциални дебати. Чудесна комбинация между тях обаче прави Елена Телбис – в Prima Facie, което на юридически език в превод от латински означава „На пръв поглед“. В историята на австралийката Сузи Милър Телбис е Теса Енслър – успешна адвокатка, която губи вяра в правосъдната система, след като става жертва на сексуално насилие. „От години слушаме как по важните въпроси „трябва да се говори“. Говорим. Промяна пак няма. Тогава, може би, освен да говорим, трябва да започнем и да действаме. Защото имаме нужда от справедливост. На пръв поглед я има. Но само на пръв поглед“, казва Телбис. Актрисата си е режисьор – и не че има кой знае какво огромно значение, но тя вече има диплома и за тази работа.
Другото ново монозаглавие в столичния афиш е „Глас“ на Антоанета Добрева-Нети в клуб „Максим“. Сюжетът на Елена Алексиева за дубльорката на великата Мария Калас отдавна е познат на ценителите. Яна Титова изигра Виктория Глас в Народния театър, още преди да стане популярна покрай сериалите и киното. Яна Маринова също се изкуши, но не надхвърли вече очакваното. Сега Нети се хвърля със страст, тъй като, както се знае, самата тя е и оперна певица, която неведнъж се е докосвала до емблематични арии на легендарната Калас. Изгражда образа атрактивно и сръчно под палката на Ивайло Христов, като дори на моменти успява да развълнува – 60 почти равностойни и динамични минути, чието най-голямо качество е, че не додяват. Финалът е с Хабанерата на Кармен, с която Нети доказва, че умее и този занаят.
Досегашните женски моноспектакли все така събират публика, като с най-изразителен успех, естествено, е „На живо“ на Александра Сърчаджиева в Сатирата – любопитството, здраво или не, към интимните подробности в любовната й история с Иван Ласкин никога няма да стихне. Нито пък интересът към житейската драма между родителите й – Пепа Николова и Йосиф Сърчаджиев, периодично и с удоволствие подгрявана с повод и без повод. А винаги някой е готов да влезе в театъра, за да разбере дали Александра Сърчаджиева най-после се е „сдобрила“ с баща си, който освен всичко друго, наскоро остана и вдовец. Да вкараш биографията си в драматургия е най-стабилната гаранция за бокс офиса – и за „Аскеер“, като това, разбира се, не омаловажава достойнствата на художествения продукт, стига да ги има. В „На живо“, макар и за кратко, се появява още една дама – Радена Вълканова е журналистката, пред която Сърчаджиева изповяда мъки и неволи от битието си. Затова е разбираемо, че в своеобразната втора редакция на спектакъла – „На живо и отвъд това, продължение навътре в душата на историята“, екипът е включил и София Ласкин, дъщерята на Александра Сърчаджиева и Иван Ласкин. Но идва малко в повече, макар че тийнейджърката вече тръгна по пътя на династията, дебютирайки във филма на Мартин Макариев „Игра на доверие“.
В Народния театър Албена Ставрева продължава със своето „Неведение“ – тя е автор, режисьор и сценограф на моноспектакъла си. В него сублимира нетърпението й от дългия пост, на който беше оставена в академичната трупа. Повече от 10 сезона тя стоеше във втория състав – необявен и неартикулиран, но съществуващ. Затова направи и „Неведение“, което заради родопския диалект и емоции напомня за „Забравени от небето“ на незабравимата Златина Тодева. Гичка Кукуто заслужено донесе „Аскеер“ на Албена Ставрева, която обаче прави хитър драматургичен ход – леко налудничавата й героиня се трансформира в Евангелица, а както знаем, цялото име на пророчицата Ванга е Евангелия.
Калин Сърменов, директорът на Сатирата, е най-последователният стратег на моноспектаклите – в тематичната програма на трупата са още две хитови феминистки изригвания – „Мъжът ми е виновен“ на Силвия Лулчева и „Шоуто на Сюзан“ на Маргарита Хлебарова. Пак в Сатирата Боян Арсов е много добър в „Луцифер“ – „пелин от богухулство“, истинска кабаретна фиеста с намигане към святото, отпращащо към несвятото като „органична необходимост, за да съществуваме пълноценно в този така порочен свят“, както казва режисьорът Николай Младенов, и припомня, че някои от монолозите в „Луцифер“ не са за целомъдрени уши. Важното е, че Боян Арсов не жали талант и енергия, за да влезе в топа на големите майстори в жанра – Мариус Куркински, Владимир Пенев, Камен Донев, Христо Мутафчиев, Захари Бахаров, Деян Донков, Свежен Младенов. Все още е жив споменът за великолепния Велко Кънев във „Великденско вино“ и в предсмъртните му „12 разгневени монолога“. По-зрелите ценители на високото изкуство няма как да забравят невероятната Таня Масалитинова в „Едит Пиаф за себе си“ в Театър 199, където моноспектаклите са традиция. Тъкмо това трябва да помнят кандидатите за слава – моно драмата не е за всеки, сам юнакът на коня невинаги остава юнак. Соловите представления обаче разкриват и още нещо, за което явно не е деликатно да се говори – режисьорската криза по родните сцени. Не една и две от по-многолюдните постановки са си откровена скука, за което в повечето случаи актьорите нямат вина. Но и спасяването поединично невинаги е решение. „Раковски“ прелива от моноспектакли, но усещането на актьорите, че могат да владеят публиката без партньори, често се оказва измамно.
