Лилия Абаджиева отново е пред премиера в Малък градски театър „Зад канала“ – репетира „Тартюф“, където в главните роли ще гледаме Леонид Йовчев и Александър Кадиев. Не крие, че изпитва дълбока благодарност към директорката на общинската трупа Бина Харалампиева. „Много й дължа. Тя гледа моя студентска работа по Шекспир в Академията, бях в трети курс. Още тогава ме покани да работя „Зад канала“. Винаги е давала път на младите хора, в които е провидяла нещо, отличаващо ги от поколението им“, коментира известната режисьорка. Тя е носител на почетния знак „Златен век“ за изключителен принос към българската култура, сред международните й отличия са „Indy award“ на независимите критици на „Лос Анджелис Таймс“ за представленията й „Отело“ и „Мяра за мяра“ в Калифорния, наградата от фестивала в Кайро за нейните „Ромео и Жулиета“ в МХАТ, призът от Berlinerfestspiele в Германия за „Страданията на младия Вертер“ и много други. Има над 50 постановки в България, Германия, САЩ, Северна Македония и Русия.
– До кога „Тартюф“ ще бъде актуален, госпожо Абаджиева?
– Тартюф взривява морала, взривява конвенцията на мнимите устои. Тартюф е скандал. Той е болезнено актуален. Много би ми се искало да не е така, но уви. Ако иконата на трагическото е Хамлет, на комедийното е Тартюф. Комедийното винаги ме е привличало ужасно много. Опитвам се да погледна на Тартюф като на явление и във времето, в което живеем – трябва ли да си жертва на някой, който те мами, омайва те, за да се представи за този, какъвто иска да бъде, а ти да му повярваш, да му се отдадеш и като трагическо следствие да бъдеш предаден от него. Изумително валидно е за нашето общество тук и сега, чиито проблем е липсата на смисъл и нравствена вяра. Пълното заглавие на пиесата е „Тартюф или лицемерът“. Когато излиза за първи път в Париж, духовенството се опълчва срещу автора й. Молиер прави втори цензуриран вариант – цял Париж говори за Тартюф, който вече не е служител на църквата, а е светски човек, но остава все така лицемерен, защото всеки може да бъде подвластен на манипулация. Молиер пише и трети вариант, в който комедийното се опитва да лекува чрез осмиване. Молиер вярва, че когато посочи като в криво огледало нравствените провинения, може да ги коригира.
– Възможни ли са тези нравствени корекции?
– Много ми липсват нравствените устои, в които сме възпитавани – дано не е поколенческа носталгия. Действителността ни е изключително сложна. Илюзиите на моето поколение бяха погубени. Субективните ни очаквания и надежди се разминават с обективните резултати. Когато емоциите надмогват разума, действаме инстинктивно според морала и разбиранията си. Но дали правим рязко разграничаване между положителните и отрицателни действащи лица в собствения си живот? Дали се отстраняваме, за да рационализираме образите – както е при Молиер и в комедия дел арте, за да сме наясно кой кой е, видимо и безапелационно? Не знам дали в стълкновението между индивидуалността с външните обстоятелства – независимо дали това стълкновение е с положителен или отрицателен знак в полето на личното или на общественото, бихме могли да ги сдобрим вътрешните си съкровени копнежи и желания. Всичко е въпрос на любов и случайност.
– В крайна сметка и на политика.
– Не съм политически анализитор, но у мен стои тревога, предизвикана от управляващите – те нямат съзнанието, че живеем в представителна демокрация. Че ние, гражданите на държавата, не сме само гласоподаватели, а им делегираме права. Не знам кой и как би следвало да вмени на политиците ни, че тяхното задължение е да служат на обществото. Задължение, което те забравят, улисани в междуличностни битки. Всяка тяхна акция е отчайващ self promotion, който отблъсква аудиторията им, респективно избирателите. А как хора, които дори не могат да водят диалог, биха успели да ни управляват? Като гражданин, който гласува, се надявам, че ще излезем от този налудничав цикъл, в който сме попаднали. Въпреки че с времето тези ми надежди все повече излиняват.
– Дали, според вас, идеята на хората от властта е да служат на България?
– Те се държат като пациенти на психоаналитици, обиждат се един друг, взаимно си правят психологически потрети, замерват се с оскърбления, показват публично собствените си характеропатии. Погубват всякаква възможност за политически градивен диалог. Не си поставят по-далечен хоризонт за развитие на България, съществуват от избори до избори. Това е несъстоятелно политическо поведение. Постоянно са по медиите, въобразявайки си, че „работят“. Непрекъснато зацикляне дължим на тези, които са забравили Иван Хаджийски, дори ако някога са чели „Бит и душевност на нашия народ“. Горещо им препоръчвам да го препрочетат. Надявам се да имаме общ национален идеал, който се стремим да достигнем. Иван Хаджийски изследва психологията на парвенюто. Парвенютата правят голям скок в социалната йерархия, прескачайки няколко стъпала и са в постоянен стрес на себедоказване. Те попадат в среда, която не е съответна на произхода им, на знанието им, на ерудицията им, и започват да се окичват с атрибутите на тази нова за тях среда. Там се къса връзката с реалността. Но ако нямат време да четат Иван Хаджийски, то нека нашите политици си припомнят „Приказка за стълбата“ на Смирненски, ще им отнеме няколко минути.
– Защо постоянно сравняват политическата ситуация у нас с театъра?
– Не разбирам. Актьорът посвещава целия си живот на професията и тази посветеност го отличава. Дори да е постигнал конкретни върхове, винаги се съмнява, че е достатъчно добър. Всеки път започват като отначало, изучават образа с цялото си житейско и професионално натрупване, с целия си талант. Но след края на представлението свалят костюма, излизат от образа и се връщат към същността си. За разлика от парвенюто, което никога не излиза от ролята, която „играе“ пред себе си, обкръжението си и обществото. Българското общество е виновно за появата на парвенютата. Те придобиват усещането, че могат да играят със съдбите и животите на хората. Може би им трябва психоаналитик, може би човек, който да ги учи как да се държат, как да артикулират желанията си – ако искат да направят нещо в полза на държавата. Но нито могат да артикулират, нито могат да ни убедят в чистите си намерения. Има изключения, разбира се. Затова все още някои от нас продължават да вярват и да гласуват. Вярвам, че ще открием този национален идеал, който да ни води и помогне да излезем от сегашния период. Вярвам, за разлика от политиците, които нямат и секунда вярно „сценично време“. Дори когато се опитват да ни пробутват фалша си, не са убедителни. Нито когато се правят на по-смирени. Защо не се събудят? Защо депутати се мислят за мегазвезди? Не живеят в Холивуд, но явно ни приемат като публика, а не като граждани, за които са длъжни да работят. Докато продължават да се отнасят към нас като към зрители, ще ни отвращават с фарса си. Ако искат да ни приемат като публика, то поне да се обърнат към моралитето – може би тогава ще си бъдем взаимно полезни.
– Излиза, че интелектуалците са безсилни.
– Може би българското общество няма нужда от нас. То свикна да припознава, да вижда своя коректив в политиците, в поп фолк изпълнителите, в поп фолк артистите, в поп фолк реалитата. За какво са му мега ерудитите, мега интелектуалците, истинските мислители на световно ниво, каквито имаме тук и сега в България? За какво са им авторитети на хора, които са в ужас, че не могат да станат някой, че във всеки момент могат да разкрият собствената им несъстоятелност?
– Какво ни пречи да се движим в хармония?
– Илка Зафирова – изключителен артист, ужасно буден човек, мъдрец в пола, хипар по душа с извънредна отдаденост на театъра, която се среща рядко, веднъж ми каза: „Ако за нещо ме е яд в театъра, то е, че не сме вървели в една посока“. Колко жалко наистина. Няма значение кой какъв е, какви са партийните му и политически пристрастия, талантите и неуменията му. Важното е да разберем какво ни пречи да вървим заедно към доброто. Не казвам към християнското, вярата е ирационална. Но поне да бъдем малко по-добри един към друг.
– Поставяла сте и в Европа, и на Балканите, и в Щатите – как се чувствахте в тамошните общества, в които се движехте?
– Още при първите ми срещи с руски актьори преди години, разбрах, че ние не сме славяни чак като тях. Те са крайни в своята отдаденост и във всичко останало. Както и американските актьори са крайни в средствата си в комическото и в трагическото на сцената. Нямат задръжки, нямат страха от първата репетиция, при която всеки се притеснява да не разочарова колегите си. Дори в Македония хората са ужасно добри един към друг. Сутрин се поздравяват и прегръщат. Благородство и доброта ми липсват като култура на общуване. Ако всеки от нас си постави за цел през започващия ден да не причини и най-невинната обида на другия, е вече много. Ей толкова малко ни трябва, за да се превъртят зъбчатите колела на тази малоумна, безконечна нравствена агония, в която се въртим като в never ending хорър. Може би само механизмът просто се е разцентровал. Трябва ни часовникар с фини инструменти, за да настрои разглобената машина на смисъла на изнуреното ни от надежди и очаквания общество.
– Ще е полезно да влезе и в министерството на културата…
– Написах отворено писмо до министър Найден Тодоров и до комисията за култура и медии в парламента. Публикувах го в социални медии и новинарски сайтове. Крайно време е да бъдат спрени процесите, които водят българския театър към гибел. При цялата деетизация на обществения и културния живот и всеобщата, за съжаление, дехуманизация, правеща от човека консуматор, има пълна девалвация на нравствената система. Отказ от утвърдените ценности, които действат като регулаторен механизъм във възпроизвеждането на етическо начало в отношенията. Личността попада в деструкцията на своята мотивация, духовното е поставено на заден план. Саморазрушителното лишаване от емоционалност и позоваването на прагматизма като новата религия и великата добродетел на човека консуматор, се превърна в днешния образец на хомо сапиенс. Никъде в Европа театърът не съществува на пазарен принцип. Комерсиалните тенденции и примитивната форма на финансиране разрушиха природата на театралното. Убедена съм – особено в контекста на скандалните събития, че трябва да има публичен дебат, конституиране на нови правила и функциониране на културните институции. Крайно време е да спрем задкулисието и театралната олигархия, която практически влече към гибел естетическите постижения в българския театър. Но не бих искала всички тези проблеми да ги решават обичайните заподозрени, тези, които възпроизвеждат и репродуцират тази порочна система. Иначе ще започнат корекции мимикрия. Да не забравяме, че финансовите машинации са провокирани от самата системата на функциониране, в която естетическото просто няма място. Никой няма никакви изисквания към него. На преден план са финансовите показатели – всички директори се борят като луди да ги стигнат. Всичко това води до квази театър. С него беше подменена природата на театралното.
– Но дали театърът може ли да промени мисленето?
– Имаше години, в които вярвах, че театърът може да промени света. Но сега, след като животът ни променя и трупаме познания – не знам дали в посока мъдрост, се надявам, че дори един образ и единствена метафора да докоснат зрителя за секунда време, ще има смисъл.
„Ще те потърся, миличка“ й казва Борислав Чакринов преди да издъхне
Смъртта на професора я срива, за първи път в кариерата си е на път да се откаже от репетиции
Сега, вече към края на 2024-а, Лилия Абаджиева признава, че началото на годината е било изключително тежко за нея. Известният режисьор Борислав Чакринов – неин професор от ВИТИЗ, истински ментор във времето и дългогодишен директор на театър „Адриана Будевска“ в Бургас, я кани да направи два спектакъла край брега. Преди това е останал възхитен от нейни адекватни и рефлективни студенти от „Любен Гройс“, които са спечелили обявен конкурс в Бургас през пролетта на 2023-а. Самата Лилия Абаджиева, която до края запазва студентския си респект към Борислав Чакринов, е изключително поласкана, когато той й казва: „Трябва да продължиш с преподаването.“ Двамата планират тя първо да постави „Ромео и Жулиета“, после и „В очакване на Годо“ с Любо Нейков и Кръстю Лафазанов.
„Ромео и Жулиета“ е може би най-трудният ми спектакъл. Когато Борислав Чакринов влезе в болница преди самото начало на репетициите, го помолих: „Професоре, нека отложим, не мога да си представя да работя в Бургас и вас да ви няма там“. Той обаче категорично отказа: „В никакъв случай.“ Беше се погрижил за всичко – да подпишем договорите си, да се чувстваме добре там, където бяхме отседнали с Васил Абаджиев, който е художник на постановката. Започнахме репетиции. Обсъждахме с Чакринов всичко по телефона. Един ден от сутринта се чудех дали да му звънна, дали няма да го притесня. Изчаках да мине четири след обед. Разказах му как върви работата, а той ми отговори: „Лили, дадох назад. Аз ще те потърся, миличка“. И това беше. След това е изпаднал в безсъзнание. Повече не се върна. Това беше последният разговор с него. Може би е бил въобще последният му разговор. Беше петият ден от репетициите. Тази трагическа загуба ме съкруши. В този момент ми идеше да си тръгна. Никога не съм го правила – знам какво е отговорност, не е като да си събера куфарите, да правя сцени, за да ме върнат. Близки приятели ми казаха, че заради него трябва да продължа. Струваше ми много да превъзмогна болката. Преди доста години осъзнах като дълг, че трябва да продължим всичко, на което са ни научили нашите учители. Театърът е начин на живот, колкото и неприлично патетично да звучи. А Чакринов живееше и дишаше за театъра и през театъра. Един от малкото. Не вярвам в соц фразата, че няма незаменими хора“.
Лилия Абаджиева споделя, че дължи много на Борислав Чакринов за безценните му уроци още от Академията. „Беше се вградил във всеки от нас, неговите студенти. До края говорехме за роли, проекти, представления, явления и феномени. Той никога не спря да прави театър. Макар че преди време разбрах, че има съвсем не млади колеги, които не са чували името му, защото той избра Бургас – позна го като своето място, за своя град. Но това е театърът – пишем върху пясъка между две вълни. Изкуство на живото изпълнение, тук и сега, само когато има публика. Спектакълът приключва с аплодисментите“.
Режисьорката вярва, че революционните спектакли на Борислав Чакринов ще бъдат запомнени чрез лепилото на времето, критиката и зрителите. „Никога не сме губили връзка в годините. Когато работих за първи път в Москва, Чакринов дойде от Саратов, където поставяше – в разцвета на силите си, млад, красив. Още се виждам как го чакам пред служебния вход на МХАТ. Беше първата ми работа в Москва – „Ромео и Жулиета“. 100 представления в над 40 държави, много награди“. Сега Лилия Абаджиева е наясно, че бургаските „Ромео и Жулиета“ – с нейните студенти Анна Кошко и Навид Афзали, едва ли ще догонят триумфа на московската и софийската версия от ранната й кариера, защото контекстът е друг. Театралното и неговата природа са подменени с квазитеатър. И това е необратима тенденция.
Албена АТАНАСОВА
