Живеем в объркано настояще. И тези думи не са лозунг, а реалност, която бележи всекидневието ни. Като тревога, като тъга, като догадка в чудния свят на изкуството отдавна се говори за това. Художниците като пророци, като една от най-чувствителните части от обществото ни, го отразяват в произведенията си и търсят своите пътища за надмогване на неизбежните страхове от провидените промени. Сред тях безспорно се нарежда и графикът Людмил Георгиев, който не просто избира да пристъпи в лабиринта на изкуството, но досущ като в онзи мит за минотавъра прокарва своята нишка. Нишката на графиката, която да му позволи бягството – от нападащото ни злободневие, от дребнотемията, от скуката. Като в привидна игра, но всъщност добре премислен ход той присъства на художествената сцена като явление. Само-сътворено, само-съзидано на висока цена, която малцина са склонни да платят.
Иронично-саркастичен, но всъщност тревожно-чувствителен, Людмил Георгиев вече няколко десетилетия заявява себе си като съвременен визуален артист, на когото нищо човешко не му е чуждо. Огорченията и неудовлетворението, които следват живеенето ни, са непрестанно по петите му, но за мнозина остава непристъпна способността му да си играе с изкуството на графиката. Като никой друг. Игра, в която графиката е повод за живопис. Но живописта не като самоцел, а като опит за поезия, защото Людмил Георгиев освен всичко друго е и поет. Поетът на градините – градини като убежища. В търсенето на поетичното единство между графика и живопис, се раждат творби, които, струва ми се, не биха оставили безучастни дори и онези от нас, за които изкуството е просто празнодумство, пилеене на време, суета. И в това се състои и най-голямата сила на художника – да овеществява идеи, смисъл и чувствителност, по начин, който успява да вълнува. Особено в действителност, която е така обладана от образите. Онемелите образи на собственото ни съвремие.
Едва ли ще крайно, ако кажем, че за Людмил Георгиев – живописеца, графиката се явява не просто като нишката на Ариадна, а като скелет в цялото му творчество. А и в живеенето, защото той основа първата уникална по замисъла си галерия, посветена само на изкуството на графиката „Графикарт“. Графиката е неговата първа и останала единствена любовница. Не съпруга, а любовница, на която никога не би изневерил. Защото тя винаги го очаква в ателието му, готова да му се отдаде, но само тогава, когато я пожелае. Да потопи валяка в черното мастило, а сетне в цветове. Да обмаже печатните плочи и една след друга да ги отрази върху влажния лист хартия, под безмилостния напор на печатната преса. Да се превърне в живопис, в картината, която се е родила на прага между сънуването и живеенето. Картина, която няма как да не създаде. Но не и да не покаже.
За Людмил Георгиев показването е свещенодействие. Прекрачил през прага на своята творческа зрялост, повече от всякога белезите не неизбежното помъдряване започват да личат. Подреждането на изложба не е цел, а спектакъл, за който се подготвя. Подозира сам себе си, съмнява се, колебае се. Но не заради оценката в очите на другите, а заради онази своя изначална потребност да бъде искрен. Пред себе си, пред публиката, в изкуството си. И дори когато като на игра се самоотрича от графиката, той знае, че тя е била, остава и ще бъде неговата най-вярна спътница. Онази, без която не може. И новата изложба на художника, подредена в столичната галерия nOva art space е истинско свидетелство за това. Експозицията може да бъде разгледана до 12 април, а нейни куратори са Каролина Панаинте и Доротея Павлова.
Пламен В. Петров