„Ако зажалиш някой ден за драмска ракия, дойди на гости с коня шарколия. Там моят татко ще ти налее, хайдушки песни ще ти попее.“
За мнозина текстът на тази популярна стара градска песен е народно творчество, но стиховете, публикувани през 1927 г. в сборника „Македонски песни“, са дело на талантливата поетеса, драматург и сценарист Магда Петканова.
Една от най-обсъжданите жени в София в първата половина на миналия век е родена на 16 август 1900 година в село Цар Аспарух, сега Стамово, Старозагорско. Бъдещата поетеса е най-голямата от 14-те деца в семейството и затова кръщават Смарайди на баба й по майчина линия, която е от гръцки произход. Дядо й пък се увлича от литературата и е радетел на Македонското освободително движение. Така Смарайди е възпитана едновременно в любов към словото и в преклонение към македонските революционери.
Семейството й живее в Раднево. Там момичето получава началното си образование и още тогава се влюбва в поезията. Когато започва да публикува първите си стихове, се подписва с името Магда, съкратено от Смарайди. Баща й, който прекарва дълги години на фронта, я изпращат да учи във Втора девическа гимназия в София, където живее в пансиона на г-жа Узунова, майка на големия наш художник Дечко Узунов. Изненадващо по-късно следва математика в Софийския университет, но не завършва и се омъжва за писателя Мирослав Минев. Скоро се ражда дъщеря им Зоя.
В края на 30-те години на миналия век Магда Петканова постъпва на работа като статистик в Министерството на железниците, а същевременно е коректор в Държавната печатница. Семейните планове бързо се променят и фамилията заминава за Виена, тъй като й е изпратен в българското посолство. Магда, тогава Минева потъва в интелектуалната атмосфера на австрийската столица и започва да изучава театрално изкуство. Всичко върви добре, докато се разболява тежко от туберкулоза. Налага се да се върне по спешност в България в критично състояние, а възстановяването трае дълго.
По това време отношенията със съпруга вече са охладнели и скоро двамата се развеждат. Раздялата им скандализира обществото на стара София, което още живее в патриархален свят, а на разводите не се гледа с добро око. Магда освен това е самотна майка, при това се е посветила на литературата и театъра, а не на домакинството. В онзи период приятели я запознават с писателя Константин Петканов, който е вдовец с две деца и през 1932 година те се женят. Ставайки негова съпруга, приема името му и вече се подписва Магда Петканова, като поема грижите за неговите две дъщери Сълза и Поляна.
Константин Петканов е известна фигура в българската литература, автор е на романи, повести, разкази, драми, произведения за деца, есета, политически и народопсихологически текстове. Често разказва за живота на българите от Източна Тракия, описва борбите им срещу турския феодален гнет. Белетрист, общественик, председател на Върховния комитет на Съюза на тракийските дружества, той е представител на Българо-британското дружество, на Лигата на говорещите английски език. „Нестинарка“, първият значим балет у нас, създаден от Марин Големинов е по разказ на Константин Петканов. Писателят е удостоен със специален орден „Бял орел“ за участието си в акциите по спасяването на българските евреи. След 9 септември 1944 година става академик в Института по литература към БАН.
„Една година след смъртта на мама Станислава писателката Мери Грубешлиева решила да запознае баща ни с поетесата Магда Минева, разведена, с едно момиченце – Зоя. Среща ги в тогавашната сладкарница „Роял“ (по-късно Чешки културен център). Съдбата се намесила активно и ние – двете сирачета на 6 и 9 години, получихме любяща майка и сестра. От първия миг я нарекохме „мамо“, разказва Сълза Петканова.
Грижовна майка вече на три дъщери Магда Петканова продължава да пише и да превежда от полски, чешки и сърбохърватски език. Нейни стихове са публикувани във в. „Неделно утро“, „Вестник на жената“, „Демократически преглед“, „Изкуство и критика“, списание „Хиперион“. Стихосбирката й „Изгубен камък“, която излиза от печат през 1933 г., получава награда на Съюза на българските писатели. Високо оценени са нейните сценарии за игрални филми – „Шибил“ (1968) по разказа на Йордан Йовков, на либретото за операта „Ивайло“ по пиеса на Иван Вазов, на либретата на оперите „Сватбата на Фигаро“ от Моцарт (1943) и „Русалка“ от Антонин Дворжак (1951).
След 1945 г. тя се отдава основно на драматургията. Пиесите си пише в стихове, а за сюжети подбира съдбоносни моменти от българската история както в „Буна за земя“, „Самуил“, „Апостолът“. Членува в Съюза на българските писатели и в Клуба на жените писателки заедно със свободомислещите Яна Язова, Дора Габе, Елисавета Багряна, Фани Попова- Мутафова, Калина Малина. Създава и клуб на жените с висше образование, защитник е на правата на нежния пол. Участва активно и в Клуба на българските писателки от самото му основаване през 1930 г. и продължава до края на съществуването му през 1947 година.
Заедно със съпруга й са част от интелектуалния кръг, дома им на столичната улица „Герлово“ 13 е отворен за художника Илия Бешков, композиторите Любомир Пипков и Марин Големинов, Елин Пелин, Евгения Марс, Анна Каменова, Петко Стайнов.
Магда Петканова умира на 16 май 1970 година в София. В знак на почит към своята землячка и интелектуалка община Раднево е учредила награда на нейно име, която се присъжда за високи художествени резултати в областта на изкуството и културата и за значителен принос за духовното развитие.