Малин Кръстев е заклет противник на клишетата в професията и в живота, но въпреки това се налага да приеме едно от тях – големият актьор наистина излиза пред публика почти всяка вечер. Двете му най-нови роли са коренно контрастни – както се полага на талант от неговата първа класа. В „Психо криминале“ е откачен беден писател, търсещ свежи истории, за да довърши романа си – и в своята авторска истерия се обявява за медиум, който срещу 25 долара може да разреши всяка оплетена екзистенциална ситуация. В спектакъла на Борислав Чакринов по Сам Бобрик, вдъхновен от „Малтийският сокол“ на Дашиел Хамет, са с Асен Блатечки и колеги от трупата на Бургас.
Албена АТАНАСОВА
Другият персонаж на Малин Кръстев, който през идващата пролет със сигурност би трябвало да обере наградите на сезона, е Крап от „Последната лента. Не аз“ на Иван Добчев по Самюел Бекет в „Сфумато“. В постановката е потресаващ като един от най-отчаяните мизантропи в световната драматургия, еманация на Бекетовата сентенция: „Щом си на земята, няма спасение“. Спектакълът е посветен на Наум Шопов и Крикор Азарян, двама от най-силните интерпретатори на Крап и Бекет в България.
– Как издържате в „Последната лента“, господин Кръстев – 30 минути седите като закован, без да мигнете, докато публиката влиза, а после Крап ви отвежда в ада на човешката безпомощност?
– Това е много особен вид концентрация – от поемането на първия дъх до края. Преди началото на репетициите се съпротивлявах на Иван Добчев – две десетилетия съм под възрастта на Крап, а и нося много силен спомен от Наум Шопов. Няма как да надскоча изумителната му енергия в този образ. Но Иван каза „Можеш, ще го направиш“ и така започнахме.
– Питате ли се какво би казал Крикор Азарян за вашия Крап?
– Сигурно нещо полезно и мъдро. След Леон Даниел и Коко Азарян осиротяхме жестоко. Режисьорите, които обожаваха актьорите си, вече ги няма – останаха Иван Добчев, Маргарита Младенова, Теди Москов, Борислав Чакринов. Новото поколение е малко странно. Имам чувството, че за тях, младите режисьори, ние сме средство, инструмент, нещо безплътно, говорещ декор, нещо, което може да се движи и обикновено дразни. Може би на това ги учат.
– Разкажете как общувахте с Наум Шопов.
– Имаме какви ли не преживявания. След премиерата на „Вуйчо Ваньо“ – аз бях Астров, а Лиза Шопова – Соня, ме прегърна, анализира цялото представление, каза изключително силни думи за мен и завърши много странно: „Пази се“. С Наум изкарахме осем незабравими месеца в Елена и в близките села, където снимахме в сериала на Анри Кулев „Врабците през октомври“. Всяка вечер сядахме на масата и той произнасяше една и съща фраза: „Донесете пържола“, натъртвайки ж-то. Когато си отиде, Лиза ми каза: „Много искам да имаш нещо от баща ми“. Предполагах, че става дума за нещо малко и символично. Тя обаче ми донесе кожено яке и две шапки на Наум. „Ама, Лиза, това е светиня, те са за музей“, притесних се аз, но тя държеше да ги взема. После, във времето, се оказа, че притежавам доста неща от близки хора, които вече са горе, на небесната сцена. Нося слънчевите очила на Чочо Попйорданов. От Коко Азарян имам специален колан. Държа го в гримьорната в Младежкия театър, слагам го в „Иванов“. Гардеробиерите знаят – коланът на Коко не се пипа, не се мести, не се дава. Валя (Валентина Радинска – съпругата на Азарян, б.а) ми даде и негови ризи, и много смешни полицейски тиранти. Вкъщи е и камизолката на великия Николай Бинев, когато е бил бебе на пет месеца. Историята е особена. Жена му, Домна Ганева, разчиства дрехи на някакъв висок рафт, когато изведнъж дрешката пада в ръцете й. Тя му казва: „Николай, Станка ражда“, а той й отвръща „Глупости, терминът й е чак през август“. Действието се развива през юли на 1999 година. След два часа им звъннах с новината, че със Станка Калчева имаме син.
– Как се промени във времето критерият ви за качество в театъра?
– Бях в четвърти клас, когато Мишо Ганев от Централния куклен театър, братът на Домна Ганева, ме взе да играя в „Пинокио“ по Рада Москова. Бях в гимназията, когато от Явор Перфанов – прекрасен режисьор, който почина едва на 39, за първи път чух за Лий Страсбърг и Йежи Гротовски. Явор ни поведе суперпрофесионално в ония години на див комунизъм – организираше ни упражнения за концентрация, медитация, емоционална памет. Днес вече няма авторитети. Все повече евтини и ерзац хора нахлуват в професията. Стига се до невероятни абсурди – интернет „величия“ атакуват сцените. Потрес. Цензът на актьорите отива в канализацията. Едни хора инвестират в себе си пари и четири години при капацитети и професори, а след това изпадат в тотално унижение, защото вместо тях назначават други хора с по 50 000 последователи в социалните мрежи.
– Само не ми казвайте, че това е реалност.
– И още как. Не ми се говори. Полудявам, като чуя „Този играе в сериалите, ще доведе публика“. Обидно е. Започва страхотна девалвация на качеството. Идва поколение, което не може да го разпознае. И не знае как и какво да вземе от талантите – и затова ще си остане пълна нула. Но си четка егото в самодостатъчност и в киното, и в театъра. Отвратително е, че сред тази неразбория и грешни критерии се сформират лобита. Ние сме на тоя режисьор, вие сте от оня театър. Абе, хора, дайте да работим. А то не стига, че държавата те унижава като артист, ами и разни режисьори искат да те командват, да те определят. И всичко буксува. Агресията между колеги се връща с обратен знак. Не го разбирам. Оттук започва и голямото падение на българския театър, въпреки че имаме много спектакли на европейско ниво и прекрасни актьори.
– Защо се отказахте да преподавате?
– С Геро едвам дипломирахме децата в колежа „Любен Гройс“ – извадихме пари от джоба си. Отговорността към студентите е огромна – изсмуква страшно много енергия и е ужасно, когато после виждаме как ги скапват по пътя им. В един момент си дадох сметка, че времето не ми стига. Искам да довърша два авторски текста – въпреки че в съсловието се правят, че не съществувам като драматург, искам да поставям, да снимам. Вече избирам само това, което ми е любопитно. Дадох си сметка, че вече съм като бедуините, за които говори Георги Господинов – те си почиват в пустинята не толкова заради камилите, колкото заради душите си, които трябва да ги настигнат. На 50 си казах, че е нужно да поспра, та тая душа да ме догони някак си. Да проветря и подредя чекмеджетата.
– Бихте ли се върнали в „Господари на ефира“, ако отново тръгне по телевизия?
– И досега все ме разпитват какво става с „Господарите“, дали ще ги има пак на екрана. Да, с удоволствие бих се върнал, въпреки че е много важно да се влее нова свежа кръв, да се появят любопитни млади актьори с чувство за хумор. Винаги съм бил като учебния автомобил в предаването – който нов дойде, все е с мен. Но ние, „Господарите“, открай време сме неудобни. И затова за 20 години сме помогнали на безброй хора. Но не мисля, че политиците ще допуснат подобно шоу. Не знам кой ще е тоя шеф на телевизия, който да даде зелена улица на продукт без възможност за контрол и манипулация. Опасявам се, че каузата е обречена извън всяка независима медия, която устоява на цялата преса.
– Въобще не сте политически коректен.
– Не съм. След като властимащите не са коректни към труда ни и въобще към нас, хората на изкуството. 0, 4 процента бюджет за култура е оценката за айкюто на политиците. Много малко сред управляващите са наясно какво вършим. Много малко от тях стъпват в театрите. Въобще не познават естественото на професията ни. Да не говорим, че нямат обща култура, за да оценят опера, археология, галерии… Как да искаме от тези хора да правят политика? Няма го българският Чърчил, който да каже: „За какво ни е да спечелим войната, ако ще погубим културата?“. Виждаме как Северна Македония инвестира в културата си, за да се наложи в Европа, макар и през фантазираната си история. Там инвестират големи пари в киното – вече имат номинирани за „Оскар“ продукции. Ние сме селска чест – не можем да раздадем милионите за кино, защото сесиите за филмово производство постоянно са блокирани. Битката между продуценти, режисьори, комисии продължава. Егото им е страшно. Аз съм последният във веригата – дори все още не мога да схвана докрай механизма на оценъчните карти.
– Да разбираме ли, че според вас наскоро отминалата дата 10 ноември не е равна на революция?
– Нищо от това, което си мислехме, че ще стане, не се случи. Никога не сме имали демокрация. Обществото ни е болно. Най-опасният човек в България не е глупавият и неталантливият, а нереализиралият се. Да му дадеш глас и висока позиция е изключително опасно. Всички нереализирани комунисти се опитаха да направят някакво СДС, някаква фалшива демокрация. Единици са автентичните дисиденти. Държавна сигурност никога няма да си отиде, никога няма да имаме лустрация, никога за качествените личности няма да се намерят качествени места. Затова страдаме. Затова ще страдаме. Светът ни пое и ни влачи на буксир. А тук – кой каквото може, краде. На нас ни хвърлят трохи, дават ни измислени заплати, държат ни изкуствено бедни, а населението на държавата е колкото половин Париж. Слагат евтини хора на ръководни постове. Няма кой искрено да излезе на площадите. Да се вдигне знаме, струва 30 лева, по 50 дават на докараните с автобус да гласуват.
– Пропастта е страшна.
– Толкова, че дори новините са неразбираеми за електората, какво остава за елитарното говорене на Харалан Александров. Няма средна класа, няма образовани хора. Младежите остават все по-неграмотни, в България масово изчезва българския език. Хитреците в политиката държат в нищета населението, за да им излезе евтино на изборите.
– Чувате ли се със Зуека, който напусна България заради целия този хаос?
– Разбира се. Похвали се, че планира изложба в Мадрид. Бях сигурен, че ще успее, още когато видях първите платна, които извади на бял свят. Има страхотен стил, хората харесват неговия наивизъм и го купуват.
– А какво ще чуем от вас в „Поетите“ на 8 декември в Зала 1 на НДК?
– „Обличане на мъртвец“. Диана Алексиева – както се знае, този изключително успешен проект е неин, ми изпрати няколко стихотворения на Петър Анастасов, за да избера. В „Поетите“ сме свободни, щастливи и плътни – хора с общ вкус. Доста плагиати се появиха, но ние държим ниво – честни, откровени. По 700 и по 2000 човека ни слушат и плачат с нас. Значи има смисъл.
Пленява Джералдин Чаплин като Иван в „Добрият шофьор“
Толкова е добър, че журито на София Филм Фест за първи път дава награда за роля
Малин Кръстев е толкова силен на екрана в „Добрият шофьор“, че произвежда новина на последния София Филм Фест през пролетта – международното жури за първи път пожелава да връчи награда на актьор. Кинаджии от няколко държави високо оценяват неговия Иван в драмата на Тонислав Христов. „Той е малкият човек в големия свят – в това нещо, наречено планета, което в момента е доста агресивно и разбишкано. Иван е емигрант, женен за финландка. В един момент губи авторитета в семейството си, губи вътрешната си стабилност и решава да се върне в България, където майка му е на смъртно легло. Нахъсен е да изкарва много пари тук, за да докаже себе си, да възстанови позицията си. Но колкото и да се стреми към опрощаване на греховете, накрая не получава индулгенцията“, разказва Малин Кръстев.
Всъщност филмът е много личен за Тонислав Христов, който дълго време живее във Финландия, женен е за тамошна актриса, а после се развеждат. Отличният документалист, който дебютира в игралното кино с „Добрият шофьор“, прави оригинална компилация между двата жанра. „Всички участвахме със собствената си природа и натрупания опит. Дори извадихме свои си, интимни теми по особен и парадоксален начин. Докато снимахме, почина майка ми. Това е животът – имаше го в сценария, но се случи и на живо. Когато търсеха актьор, който да прилича на екранния ми син, ме помолиха да изпратя снимки и видеа с моя Борис, за да търсят прилика. А после ме запитаха дали могат да използват клипчетата.“
Героят на Малин Кръстев се принуждава да превозва и бежанци – снимат въпросните епизоди две години преди проблемът да избухне със страшна сила в България. „Тонислав ангажира съпрузи с детенце от бежански лагер. То се разплака и жената му запя красива и нежна балада – не бях чувал нищо подобно. Когато спряхме, я запитах какво означават думите на арабски. Тя се обиди и ми обясни, че те не са на арабски, а на персийски. Въобще преживяванията покрай „Добрият шофьор“ бяха необикновени. Сред големите теми в него са приятелството и предателство – между сериозни хора, абдикирали от чувствата си. Любовта е по-скоро в обичта към ближния. След толкова години в театъра и киното, след толкова персонажи и текстове, ще цитирам Тенеси Уилямс с реплика от „Френския квартал“: „Тази стара думичка любов колко път е извървяла“.
А когато международното жури на София филм фест пита шефа на форума Стефан Китанов „А няма ли да отличим някого за роля?“, той на свой ред задава въпрос: „Колко време ви е необходимо, за да кажете кой да бъде?“ И получава отговора: „Готови сме – Малин Кръстев“. „Не помня кой ми се обади да тръгвам веднага за НДК, където беше церемонията. А аз тъкмо тръгвам към Малък градски театър „Зад канала“, където имам „Зимата на нашето недоволство“. Нямаше как да сваля представлението, залата беше пълна до последния стол на балкона“.
После, когато Малин Кръстев успява да се види с Джералдин Чаплин – световната актриса и първороден наследник на великия Чарли Чаплин е специалният гост на София Филм Фест, тя признава, че е запленена от играта му в „Добрият шофьор“ – скоро не е виждала толкова въздействащо превъплъщение.
