Никога не съм крил пристрастията си, колкото и това да звучи непрофесионално. Всякога съм считал, че тъкмо пристрастията правят оценката индивидуална и по-важното – дават възможност да се лишим от стереотипното оглеждане на един обект на изкуството, на една изложба или на творчеството на един художник. Влюбих се в работата и личността на скулптора Павел Койчев, опосредствено, при възможността си да бъда негов асистент при подготовката му на изложбата „Възможности и щения“ в Софийската градска художествена галерия през 2015 г. Помня в детайли посещенията на ателието му, пренасянето на шестте гигантски стиропорени фигури, към които имаше щенията – тях поне няма кой и какво да ограничи, да бъдат инсталирани на причудливи места като центъра на Манхатън или Луната, но възможността това да се случи остава само на територията на първия етаж на галерията в центъра на София. Едва ли ще е крайно, ако кажем, че още от 90-те това напрежение между материала, възможностите и идеите се обособи в характерен белег за творческия почерк на Павел Койчев.
Преди вече 30 години по повод изложбата на автора „Торен бръмбар, изложба пластики“ в градината зад Националния дворец на културата проф. Елка Бакалова отбеляза, че показаното тогава е своеобразно маркиране на „спонтанната необходимост и стремеж за връщане към изначалното и първичното, към субстанцията и механизмите на сътворението… Павел Койчев несъмнено притежава мощни креативни импулси и визионерски нагон. Неговите специфични мегаструктури са удивително архитектонични до степен, че придават усещане за функционална пригодност. Неговият начин на работа налага и строга затвореност, компактност на композициите и специфична пространствена динамика на масите, която несъмнено динамизира и околната среда… В този настойчив стремеж да се извлекат хармония и красота от хаоса, първичната материя и класическите основи в пластическото творчество на Павел Койчев попадат в контекста на една безспорно постмодернистка идеология… В търсенето на изгубените връзки между минало и бъдеще, в схващането на първоосновите за сътворението като космогоничен акт, скулпторът се доближава, струва ми се, до друго явление в българския духовен живот – до многозначещия привиден „алогизъм“ между фантастичното и реалното, между баналното и необикновеното, между драмата на житейската монотонност и осезаемата връзка отвъдното и космическото в прозата на Йордан Радичков“.
Днес, три десетилетия след тази оценка, Павел Койчев ни дава повод отново да се срещнем с творческият му нагон – този път в пространството на зала „Райко Алексиев“ при Съюза на българските художници. Новата му изложба, озаглавена „Мъжки, женски, среден род, единствено число и множествено число“, която може да бъде разгледана до 12 юни, по думите на автора не търси асоциация с актуални въпроси за самоосъзнаването като пол и място в социума, а е опит за размисъл за пътя на човека и човечеството, за трудностите на израстването, за общуването.
„Една и съща фигура изглежда и въздейства по различен начин, когато е сама и когато е ситуирана съзнателно или дори случайно с други фигури, когато са повече. Както сме и ние, хората…“ – споделя скулпторът. Тази предзададена в заглавието на изложбата игра с морфологията на думата, съотнесена към морфологията на пластическата форма, няма как да не ни препрати тъкмо към изследователската територия за началата и функцията на формата в обезформеното ни от войнстващи с човешкото политики и дигитална реалност настояще. От хоризонта на своята 86-годишнина, която му предстои да отбележи само след дни, Павел Койчев ни повежда в поредното си пътешествие, в което чисто пластическите задачите се извисяват над вълненията ни от дребнотемия, сплетни и интригантствания.
Едва ли ще е пресилено, ако кажем, че настоящата изложба е деликатно продължение на предишния проект, който скулпторът подреди в същото това пространство през 2023 г., а именно изложбата „Homo sapiens – възпоменания“. Тогава в 30 образа той се опита да побере хилядолетния разказ за развитието на човечеството, фокусирайки се върху различни фундаментални теми като огъня, лова, земеделието, създаването, масата, фър-люш (люшкането на малкото дете) и изпращането. Още тогава той изтъкна в свое интервю за БНР, че изложбата е реакция към едно безпокойство. „Обезпокоен съм накъде върви човекът. Струва ми се, че се отдалечаваме от волята на това, което ни е създало. Homo sapiens трябва да върви навътре – към себе си, а не навън, където ни влекат Космосът и безкраят, но не това е нашата съдба“. Като противостоене на тази тревожност, Павел Койчев категорично гледа напред, „но понеже ние сме и трите времена – и минало, и настояще и бъдеще, те влияят на това, което правя“. Така изложбата „Мъжки, женски, среден род, единствено число и множествено число“ се явява съвсем логично в творческия път на художника.
Откриването на изложбата, както винаги привлече стотици приятели, колеги, почитатели на автора. Мария Касимова-Моасе написа възбудено: „В галерия „Райко Алексиев“ от днес има приказна изложба на един български гений – Павел Койчев. Преди малко там в залата случайно се срещнахме с Марта Вачкова и докато се възторгвахме от това, което скулпторът е направил, тя каза: „Представяш ли си, този великолепен творец, който е световно явление, от години прави скулптурите си от стиропор. Няма кой да плати те да бъдат излети от бронз…“ Разбира се, това отбелязване относно използвания от години от автора материал, макар и донякъде да може да бъде е определено като резонно, всъщност е непълно. Защото стиропорът като материал не е компромис от страна на Павел Койчев. Струва ми се, че той и не би го направил. Това е съзнателно избрано градиво, което му позволява да „рисува“ в тримерното пространство необезпокоявано от капризите на борбата с тежките материали. Тази нетрайност, лекота и мекота на стиропора са основните качества, които придават на образите и въплътените в тях идеи онази одухотвореност, която ни кара да ги обичаме, да сме съпричастни към битието им – което привидно е така краткотрайно като нас самите. Но всъщност само привидно.
Играта на Павел Койчев със стиропора не е хленч. Тъкмо напротив. В него той материализира пластически идеи, в които се отразяват личните ни и колективни желания, уплах, хоризонти. А те са така нетрайни днес. Като контраст на всичко това художникът се опитва да пробуди вълненията ни към истински важните неща около нас, за които все нямаме време. Да пробуди отношение към баналното около нас, което всъщност е най-необикновеното, което Демиургът ни е дал.
Пламен В. Петров