Актьорът Звезделин Минков ще представи премиерно моноспекатъкал си „Ваш, Георги Парцалев“ на 13 юни в столичния Театро Арт. Сценарият е дело на Юлия Манукян, а режисурата – на Левон Манукян. Това признание към големия актьор се случва в годината, когато България чества един век от рождението му на 16 юни. В моноспетакъла са събрани спомените от срещите на най-добрия имитатор на Парцалев. Но на сцената Звезделин Минков няма само да имитира, а зрителите ще чуят и неизвестни истории от живота на човека, който умееше да разсмива публиката, още щом се появи на сцената.
– Г-н Минков, на 13 юни премиера ще представите моноспектакъл, посветен на Георги Парцалев. Какво да очакват зрителите?
– Това е моноспектакъл, в който разказвам неща от живота му, случили се в действителност, а не са някаква художествена измислица. Някои от тях са много лични и не са ставали никога обществено достояние. В десетте години, в които бях приятел с този голям и неповторим български актьор, сме имали моменти, когато сме седяли само двамата в синьото барче на новотел „Европа“, пили сме уиски и сме си разказвали истории, от които човек може да настръхне.
– Разкажете някои от тях.
– Георги Парцалев ми е разказвал как е получил стихотворение, писано специално за него от известен поет, но то не е публикувано никъде. Даже се просълзи като ми говореше за това. Разкривал ми е и неща за личния си живот. Но онова, което хората не знаят е, че той самият беше тъжна личност. Страдаше за това, че не е могъл да намери подходяща жена да му роди деца. Емоционално преживяваше, когато негови колеги го канеха на празненства на техните наследници, а той след това се прибирал сам в дома си, където го чакало неговото куче. Георги Парцалев е искал да осинови дете, но това е останало негова неосъществена мечта, тъй като постоянно е бил на гастроли в цялата страна и е участвал в много постановки. Все е бил зает и така и не се е стигнало до това толкова желано от него осиновяване.
– Признавал ли ви е за свои романтични увлечения?
– Да, още като ученик си е харесвал едно момиче в родния му град Левски. Изпращал я до вкъщи, дори са се целували. Но когато разказал на баща си в кое момиче се е влюбил лудо, татко му направо побеснял. Казал, че родителите й са най-богатите хора на град Левски, а Парцалеви били бедни. То и затова фамилията им е такава. Дядото на актьора нямал никакви пари и всички му викали Парцала. Освен това момичето имало двама братя. Бащата се притеснявал, че те направо ще смачкат от бой Георги и заплашил сина си – ако още веднъж изпрати съученичката, самият той ще го изгони от вкъщи. Парцалев ми е признавал как след тази случка, докато завърши училище, въобще не е можел да погледне друго момиче в очите. Просто винаги си е представял своята любима и в никоя друга не е виждал това, което е намирал в нея.
– Известна е и история с дама от Париж, за която дори се говори, че щял да се ожени. Какво ви е разказвал за това?
– Да, тази жена се казва мадам Роза Димова. Среща го в Париж и като го вижда, започва да го прегръща и целува. Казва му, че той е любимият й актьор. Била е много известна във Франция, правила е парфюми. Тя дори го запознала с Ален Делон. Тримата имат обща снимка пред Айфеловата кула, която съм виждал. Същата тази мадам Роза Димова казала на Георги Парцалев, че иска да се оженят и Ален Делон да им е кум. Но Жоро започнал да се съмнява в чистите й намерения. Тъй като тя разбрала, че актьорът има 120 икони, му предложила да й ги закара в Париж и тя да прави изложби. Тогава на Парцалев му станало ясно, че дамата иска да печели пари на негов гръб и се разделили.
– Някога говорил ли е пред вас за онова прословуто съдебно дело, което се води срещу известни мъже-интелектуалци с хомосексуални наклонности?
– Не, никога. На мен ми беше неудобно, а и той явно не е имал желание да говори на тази тема. Не сме я коментирали изобщо. Георги Тошев издаде книга за Парцалев, в която пише за неговия хомосексуален живот, но аз не одобрявам това. Това си е личен живот на актьора.
– Георги Тошев публикува част от личния дневник на Парцалев, за който се появиха съмнения, че е фалшификат. Знаете ли дали е имало такъв дневник?
– Не знам, но дори и да имало, според мен, този дневник не бива да бъде публикуван. Парцалев и на мен ми е споделял лични неща, но никога не съм ги разкривал.
– Признавал ли ви е за това, че е бил следен от Държавна сигурност?
– Признавал ми е не за Държавна сигурност, а за това, че не е обича партиите – не конкретно БКП, а изобщо. Той смяташе, че добрият актьор трябва да е безпартиен, за да може да псува наляво и надясно. Оплаквал ми се е, че няколко пъти са го викали в ЦК на БКП и са му предлагали да стане член на партията, но той отказал. Затова и последен от всички известни артисти стана заслужил, и последен получи званието – народен артист.
– Коментирал ли е пред вас отношенията с колегите си?
– Винаги е бил много внимателен към колегите, но ми е казвал, че не липсвали и такива, които го гледат накриво, защото имал диалект. Даже режисьорът Методи Андонов веднъж го дръпнал настрани и му казал да не им обръща внимание, когато се смеели, щом започнел да говори.
– Разказвали сте за първата ви среща с Парцалев. Но вярвали ли сте някога, че това ще ви се случи?
– Не, това си беше голям късмет. Всичко стана неочаквано за мен и бях не на седмото, а на деветото небе. Случи се в късното лято на 1979 година. Аз съм момче от Козлодуй, което не познаваше никой в София. Но като дойдох да кандидатствам във ВИТИЗ, случайно се запознах с две момичета на улица „Раковска“ и едното се оказа комшийка на Парцалев. Предложих им да имитирам популярни български актьори – Тодор Колев, Велко Кънев, Никола Анастасов и самият Георги Парцалев. Те много ме харесаха. Дори предложиха да отидем до дома на Парцалев. Но точно, когато стигнахме, ми направиха номер. Звъннаха на вратата и се скриха на долния етаж, а аз останах сам. В този момент само се молех да се отвори земята и да изчезна. Но не се отвори земята, а се отвори вратата. Срещу мен застана моят кумир Георги Парцалев. Беше с черен халат, току що излязъл от банята. Дума не можех да кажа. Мълчах и той ме попита: “Прощавайте, чувате ли?“ Но пак мълчах. Тогава предложи да ми даде чаша вода и след това да извика „Бърза помощ“. Момичета не издържаха, разсмяха се и се качиха при нас. Прегърнаха го и му казаха: “Бате Жоро, това момче ще ти става колега!“. Той обаче им отвърна: “Какъв колега ще става, той не може да говори!“ Покани ни вкъщи, почерпи ни. Започна да ме разпитва какво съм подготвил за изпита по актьорско майсторство. Поиска да започна монолога, но ме спря. Направи ми забележка, че бързам. И ме посъветва да говоря по-бавно. След всеки кръг му се обаждах по телефона и след петия вече му звъннах да му кажа, че са ме приели. Но точно в този щастлив за мене момент преживях сериозен инцидент. От радост скочих назад, паднах и си ударих главата в един парапет. Та трябваше да отида в болница.
– Години по-късно си партнирате с Парцалев в новогодишна програма на БНТ. Притеснявахте ли се от него тогава?
– За мен тази покана дойде като шок. Обади ми се Иван Кулеков, който ми съобщи, че ще съм водещ на новогодишната програма за 1986 година. Каза, че режисьорът Хачо Бояджиев много ме харесал. Тогава не знаех на кой свят съм. Даже отидох един час по-рано за снимките. С Георги Парцалев бяхме в една гримьорна. Започнаха да ме гримират и ме направиха като него – залепиха ми мустаци, изрисуваха ми бръчки, а той като ме погледна каза: “Абе, тия те направиха досущ като мен. Само дето моите бръчки са истински.“ Помня, че снимките много се забавиха. Първо една лампа беше гръмнала, после се оказа, че някакъв аксесоар бил забравен, та трябвало да се взима. И тогава казах на Парцалев: “Бате Жоро, хайде мен ме остави, ама как може теб да те държат толкова време“ и тогава той ми отговори: “Като сме си дали дупето под наем, ще мълчим и ще чакаме.“ И беше прав, защото, когато ми платиха хонорара, не можех да повярвам. Майка като учителка взимаше 120 лева на месец, татко – 160 лева, а аз получих 450 лева. Даже като се прибрах в Козлодуй ми беше неудобно да им кажа колко са ми платили.
– След тази новогодишна програма случвало ли се е пак да бъдете заедно на сцена?
– Да, даже беше казал, когато го поканили в Берковица в един завод, че иска в програмата да участва и неговият имитатор Звезделин Минков. Те се съгласили. Тъй като нямаше собствена кола, пътувахме с него във влак. Беше купил билети за първа класа. А като спряхме на Мездра за 30 минути почивка, той взе кафета и понички на всички от купето. И винаги е бил такъв. Когато сядахме в клуба на актьора, не позволяваше на никой от масата да плаща сметката. Все повтаряше: “Ако видя някой да вади портмоне, направо да си хваща пътя и да си заминава“.
– Успяхте ли да се видите с него, когато беше в болницата преди да почине?
– Не. Толкова плаках, че не намерих сили да отида.
– Много се спекулира за това каква точно е причината за смъртта му. Вие какво знаете?
– Той цял месец лежа в Правителствена болница и си отиде от левкемия. Почина на 31 октомври.
– На поклонението успяхте ли да отидете?
– Да, отидох и синът на Георги Калоянчев поиска двамата да държим венеца, но отказах, защото нямаше да издържа, щях да се разрева и да рухна.
– Сънували ли сте Парцалев?
– Не, никога.
– Връщам ви към вашия моноспектакъл. Какво искате да запомят хората от този голям актьор?
– Парцалев е уникална личност и искам хората да го запомнят такъв. Лично на мен той ми даде много уроци по доброта, сърдечност, благородство и безкомпромистност към професията. Никога няма да забравя и най-ценния му урок – актьорът трябва да обича професията си, за да бъде обичан от публиката.
Антон Стефанов