Вдовицата на Дамян Дамянов, която навършва 80, минава през куп тежки изпитания, но никога не се предава. Ако човек не остане в съзнанието на хората с книгите си, никой надпис на надгробна плоча не би го спасил от забравата.
Надежда Захариева често обича да цитира древната шумерска мъдрост: “Съдбата е упорито куче, по петите следва човека“. И това е обяснимо, тъй като тя добре знае силата на шамарите, които нанася животът. А тя е получавала доста жестоки плесници през 80-годишния си живот.
Родена е на днешната дата 3 ноември 1944 година в село Радово, Трънско, но израства в Сандански. „Малко преди да изгрее слънцето на 3 ноември, съм се появила на бял свят в селото на баща ми – Радово, Трънско. Нарекли ме Надежда. Няколко месеца след раждането ми баща ми се върнал от фронта, взел жена си и вече трите си деца и отишъл отново в град Светиврач (днес – Сандански), където се запознал с майка ми, потомка на бежанци от българското село Скрижово, Драмско“, разказва поетесата.
Изпитанията за ния започват още с поемането на първата й глътка въздух.
„Гонех петдесетте години, когато майка ми разказа, че съм възкръснала на Великден. Било събота, рано следобед, преди нощта на Възкресение през 1945 г. От няколко седмици съм била много болна. Водили ме на лекари и в Сандански, и в Петрич, и при всички баби, които баели за здраве. И – нищо.
„По едно време ти посиня и изстина“ – каза майка ми.
Тя се разплакала, излязла на пътя да види дали ще мине някой, да го помоли да каже на баба ми да дойде. Минал дядо Вангел. След малко пристигнала баба ми Ленка, изкъпала ме, повила ме, а майка оставила вързопчето с мен настрани. Имала много работа. Нито ми давала вода, нищо. И на другата сутрин от вързопчето се чул глас. Решила да ме занесе в църква, попът да ме опее, да не си отида неопята. До майка стояла стара жена. Попитала какво носи – дете или коте… Майка отговорила, че е дете, ама умира. Тогава възрастната жена дала съвет – като майка се прибере да чукне прясно яйце, да го разбие, да намаже една пелена и да ме завие в нея, само да ми пази пъпчето, за да не щипе. Много яйца е чукнала майка, докато стана на една годинка.“
Дали заради поверието с яйцата или с Божията благословия, но Надежда оцелява. Расте като будно дете. От 6-годишна помага на полето, пълно с тютюневи ниви.
Научава се да ниже тютюн, отглежда по-малкия си брат, докато майка й работи. Но това не й пречи постоянно да чете. Признава, че в детството си мечтае да е пилот или разузнавач. Но тъй като не вдигала очи от книгите, в крайна сметка решила да стане писателка. Завършила престижната Френска гимназия в София, а днес може да се похвали с издадени много стихосбирки и няколко романа. Автор е на текствете на хитове в родната попмузика и попфолка, сред които са „Може би“ на група „Сигнал“, „Разпилей ме ти, цялата“ на Лили Иванова, както и на „Луда по тебе“ на Камелия.
За мнозина Надежда Захариева вероятно завинаги ще си остане съпругата на поета Дамян Дамянов. Само че тя отдавна грее в поетичния свят със своя собствена светлина. Дори когато зложелатели разпростаняват слуха, че Дамян й пише стиховете, тя категорично заявява, че това е най-голямата глупост, която е чувала. Просто защото нейните стихове коренно се различават от тези на Дамян.
Заради житейските си трудности Надежда Захариева няколко пъти се среща с пророчицата Ванга. Веднъж отива и по желание на съпруга си.
„Срещнахме с нея, защото Дамян настояваше да я попита дали ще си напише романа, който искаше. Преди той да дойде при нея, тя ми каза, че няма да го напише, защото е много болен. И ме посъветва да не му казвам – „Нека да се залъгва!“ – бяха думите ѝ. След няколко секунди поклати глава и добави: „Тежко ти и горко ти на тебе!“
Уви, Ванга, познава!
Годините с непосилен за Надежда Захариева житейски товар се трупат.
Тя не само губи съпруга си, но от този свят си отива и първородният й син. Поетесата води своите лични здравословни битки постоянно. Дори в един момент не издържа и отсича: „Не мога повече“, след което прави опит за самоубийство. За щастие неуспешен.
Сега, когато навършва 80 години, въпреки много изпитания, Надежда Захариева има на какво да се радва. До нея са двете й деца – Райна и Явор и двете й внучета – Десислава и Дамян. Освен това продължава да пише стихове. А на въпроса как би искала да си отиде от този свят отговаря: “Както исках да живея, така искам и да умра – без съжаление.“
След 35 години брак за Дамян бях Богодорица и пачавра
Когато той почина, в първите 40 дни имах чувството, че умирам
Дамян Дамянов и Надежда Захариева – две половинки на едно цяло. Живеят заедно в продължение на 35 години, имат своите трудности в брака, преминават през турбуленции, но семейството им оцелява. Раждат им се и три деца. До последния земен дъх на Дамян Надежда Захариева е до него. А когато той си отива от този свят, тя самата има чувството, че умира.
– Срещате Дамян Дамянов, когато сте едва на 19 в редакцията на вестник „Народна младеж“. Мислихте ли, че това ще бъде вашият съпруг един ден?
– Не. И през ум не ми е минавало, че ще се омъжа за Дамян. Ние бяхме приятели. Обичах го като човек и голям поет. Той може би е усещал, че съм добра душа и малко преди на настъпи 1964 година ми каза: “Наде, ти си много добро момиче. Защо не се омъжиш за мен?“. Отговорих му с усмивка: “Дамяне, ти си луд!“ Но само половин година по-късно станах негова съпруга. Бях тотално разочарована от мъжкия пол и търсих духовно сливане.
– Дамян даде ли ви тази романтика, която търсехте?
– С него имахме дълго време хармоничен брак, но навикът, грижите, задълженията, като че ли те карат да търсиш емоции някъде навън. И ако това за мен не важи, за големия поет не беше изключено. Това си го има в мъжката природа. Мъжът иска да доказва себе си с повече контакти, с повече жени.
– Как преживяхте изневерите, когато разбрахте, че съпругът ви има други връзки?
– Това, че Дамян се влюбваше, смятах за нормално. Няма как да си толкова силно емоционален и като видиш хубаво момиче, да не се възхитиш. Тогава му написах стихотворението: “Поетът трябва да е влюбен, съпругата му да прости“. Когато обаче разбрах, че е имало консумирана любов, ми стана ужасно криво. Може би съм повече християнка, отколкото трябва, и за мен важи правилото: “Помислиш ли в душата си, ти вече си съгрешил!“
Аз за 35 години не се влюбих в никого. Видимата страна на нещата обаче бе такава – този, който не би могъл да изневерява – беше Дамян, а тази, която беше лесно да греши, бях аз. Но какво се получава?
Човекът, който според обществото не може, се стреми с всички сили да го направи и да се самодокаже. Има много психология в цялата тази работа и се мъчех да преглътна, но ми беше трудно. В един момент усетих, че с Дамян се превръщаме в две разбягващи се галактики.
– Наричали сте една от жените, с които ви изневерява – черната. Защо?
– Защото за нея няма нито едно стихотворение, написано от него. Всички други са предизвиквали раждане на стихове. Те са били вдъхновителки. Дамян се срамуваше, че стихотворенията са посветени на други жени и отказваше да ги публикува. Гузната му съвест го караше да се притеснява. Аз обаче го убеждавах, че стиховете са много хубави и той трябва да се гордее, че ги е написал. Макар да не са посветени на мен. Разбирах, че поетът е такова същество, което не принадлежи на съпругата си.
-Ще ви върна към болезнен за вас момент. Това е излизането на книгата „Таванът“, в която Дамян разказва за вашите взаимоотношения. Там дори използва обидна за вас дума. И това ли успяхте да преглътнете?
– Отношението на Дамян към мен беше от Богодорица до пачавра. Аз не се главозамаях от едното, но другото ме нарани дълбоко. Когато съвестта на един човек е гузна, на него му се иска и другият да бъде такъв. Това е неговият комплекс за малоценност. Всеки човек е поне няколко личности, но с тези мои думи по никакъв начин не искам да принизя Дамян.
– Как решихте да имате три деца?
– Знаете – първото дете се прави целенасочено. За второто не сме бързали, но когато мъж и жена си лягат заедно, може и да се сбърка. Така се появи Райна. А по-късно, когато в живота на Дамян влезе черната жена и той избра семейството пред нея, пожела трето дете. Нямах сили да му откажа, макар че много се страхувах, защото при раждането на Райна, получих хипертонична криза и щях да умра. Оживях като по чудо, но знаех, че за да се задържи нашето семейство, трябваше да родя трето дете. Не можех да си представя, че ще се разведа. След това последваха дълги години щастлив живот.
– Какви бяха последните думи на съпруга ви, преди да почине?
– Той не можеше да говори, но аз и децата бяхме написали на лист азбуката и ни показваше с пръст буквите. Чувстваше, че смъртта идва и ни каза: “Не пишете на гроба ми поет, а само името.“ И дори, когато слагахме паметника си мислех, че ако човек наистина не остане в съзнанието на хората с книгите си, никой надпис на надгробна плоча не би го спасил от забравата.
– Какъв предмет запазихте от него?
– Всичко, което той обичаше, сложих при него в ковчега – любимото му цигаре, пепелника, подарен от жената, която най-силно е обичал, без да е имал физическа връзка с нея, бастуна, купен от бившия Съветски съюз. В кабинета му останаха двете пишещи машини и много негови писания.
– Какво изживяхте, когато Дамян си отиде от този свят? 35 години сте били неотлъчно заедно. Много ли плакахте?
– Просто бях забравила, че съм някакъв отделен човек. Абе, аз съм мечтата на всеки мъж! Как звучи?! Жена му да го гледа в очите и да отгатва желанията му, да не отговаря, да слуша, да търпи…Оскар Уайлд казва: “Нещастието на всяка жена е, че рано или късно заприличва на своята майка.“ Аз имах такава майка за модел и просто нямаше как да бъда различна.
Като Дамян си отиде, в първите 40 дни имах чувството, че умирам. Стресът беше невероятен. След 40-ия ден, ако не бях се качила в Пирин, тук щях да загина. Близостта с природата ме възроди. Сега вече съм различен човек. Излязла от рамката „съпругата на…“Да, тази рамка е удобна, печели ми дивиденти, но ме стяга. Тя е нещо, което повече не искам да съм. И мисля, че не съм.
– След Дамян появи ли се мъж, на когото да се опрете?
– Направих опит, но бих казала – несполучлив. Разочаровах се бързо. А иначе успях да се влюбя – тайно. Най-красивото състояние на човека е, когато е влюбен. Не разкрих чувствата си, защото се страхувах от разочарование. Имам обаче едно стихотоворение, в което казвам:
Най-хубавото в този свят е,
че с теб останахме далечни.
Несподеленото е вечно,
непритежаваното – свято.
Много отдавна смятам, че любовта е важно нещо в живота на човек.
Любов е раздаваш душата си без жал
и мигом да забравяш кому какво си дал.
Щастие е да умееш за даваш и когато го правиш от душа, съдбата те възнаграждава с любов от хора, от които не си очаквал. Аз самата се чувствам обичан човек.
Сън предсказва смъртта на първородния й син
Годината е 2009. Надежда Захариева получава поредния шамар от съдбата. Десет години след смъртта на съпруга си Дамян Дамянов тя губи и своя първороден син Петър, който умира само на 41 от инфаркт. Тогава работи като охрана на обект. Когато си вади мединиско, за да бъде назначен, личната му лекарка вижда, че кръвното му налягане е повишено. Дори предлага да го прати на изследване при кардиолог, но той отказва. Обяснява, че се задъхал, защото бързал. Според майка му Петър живеел доста неразумно от медицинска гледна точка. Пиел по много кафета и пушел цигари в огромно количество. Като родителите си пишел и стихове. Дори преди да напусне този свят, с Надежда избират 11, които да бъдат публикувани. В до болка откровена изповед, само няколко месеца след смъртта на Петър, голямата поетеса разкрива:
„Преживяла съм смъртта на майка си, на баща си, на съпруга си, на сестра си, но нищо не може да се сравни с това да загубиш дете /плаче/. Нищо! Само чувството ми, че съм необходима на близките си, които също страдат, помага на усилията ми за смирение. Завиждам на истински вярващите наши баби. Някои са загубили половината от децата си, но с „Така е било писано“ или “Така е рекъл Господ“ са приемали този ужасен факт. Често си повтарям молитвата: “Господи, дай ми смирението да приемам нещата, които не мога да променя, куража да променя нещата, които мога и мъдростта да правя разликата между двете.
Съдбата ми е подсказвала, че ще ми се случи нещо много лошо. Една седмица преди Петьо да почине, сънувах как виждам до прозореца в неговата стая клюмнало растение – малко дръвче със зелени орехи. Опитах да го закрепя – не успях. Казах си, че трябва да намеря нещо, с което да го изправя, ала бързах за някъде и не го направих. Даже през деня разказах съня на приятелка и знаейки, че зеленото означава яд, се питах: „Абе, за какво ли ще се ядосвам?“
Няма да забравя как в петък срещу събота си говорихме с Петьо и правихме планове да ходим по планината. Мислехме какво да си купим. А в събота вечерта имаше рецитал с мои стихове в Габрово и аз заминах за там. Последното стихотворение беше:
„По силна съм от теб, живот.
Веднъж ли се опита да ме смачкаш?
Да ме захвърлиш като счупена играчка зад твоя борд.“
Свърши рециталът, включих си телефона и първото съобщение, което чух бе от сина ми Явор:“Намерих Петър без дъх“. Веднага тръгнах за София.
Петьо не беше за този свят./плаче/Беше добър до наивност. Не се вписа в този живот…Когато го изпращахме, му пожелах да му бъде по-добре на оня свят.“
Днес Надежда Захариева продължава да живее със своя Петьо. Поетесата отглежда в дома си грейпфрут, засаден приживе от нейния син, а дръвчето носи името на наследника й.
Лекарите я спасяват с две операции, премахват тумор от мозъка й
Елече пази поетесата от студа, докато лежи 24 часа на пода в дома си
Поетесата никога няма да забрави датата 18 декември 2013 година. Не само защото тогава се навършват девет години от смъртта на майка й, а и защото се обажда на всички свои близки, за да почетат паметта на жената, дала й живот. На същия този 18 декември Надежда Захариева припада. Идва на себе си едва на следващия ден, но няма никаква представа защо лежи на пода. Тогава входната врата се отваря и влизат нейни близки – Генади и майка му Любка. Викат „Бърза помощ“, която за щастие пристига след няколко минути. Закарват я в болница, правят й скенер и той показва голям тумор в мозъка.
На 20 декември се налага Надежда Захариева да бъде преместена в друго лечебно заведение, където лекарите й правят операция, защото това е единственият възможен изход да й се помогне. Премахват тумора, който, за щастие, се оказва доброкачествен. Но за зла беда той е повредил костта на черепа. Два дни по-късно лекарите й правят втора интервенция, за да й сложат метална пластина на мястото на липсващата кост.
Но и тук, както и при други съдбовни изпитания, Надежда Захариева има пророчески сън. Преди да припадне тя сънува майка си, която я пита: „Защо не си облечеш елечето?“. С точно това елече поетесата лежи 24 часа на пода и смята, че именно то я спасява от студа на теракота в дома й. Малко преди инцидента пък сънува и друго – че пътува в автобус по стръмен планински път. Стига до върха, но слиза със своя приятелка, за да разгледа околността. Автобусът обаче тръгва обратно без тях и се сгромолясва в огромна бездна. На другия ден Надежда Захариева, разсъждавайки върху съня, си казва, че ще й се случи нещо лошо, но ще оцелее.
След операцията тя изумява медицинския екип в болницата като става да се разходи и то още на следващия ден. Даже се шегува като подхвърля: “Не оглупях“. Категорично отрича и да е виждала онзи прословут тунел, в който мнозина попадат. Може би защото тя просто не е изпаднала в клинична смърт.
Излиза от политиката по-бедна, отколкото е влязла
Надежда Захариева не е сред хората, които се страхуват да поемат отговорност, а през 2005 година дори влиза в политиката. Назначена е за заместник-министър на културата в правителството на Сергей Станишев от квотата на ДПС. Признава, че заема поста със страх, тъй като й липсва административен опит. А е наясно, че срещу нея ще има словесна канонада по няколко линии. Първата е, че като съпруга на Дамян Дамянов използва името на мъжа си, за да прави кариера. А втората – че е чалга поетеса, на която й приписват абсолютно всички глупости в попфолка.
Въпреки атаките обаче не се отказва да помага с каквото може на културата. На въпроса какви облаги е получила от властта отговаря, че ползвала само служебен телефон и кола с личен шофьор, но за всеобщо учудване често пътувала и с градския транспорт.
„От политиката излязох финансово по-бедна, колкото и да е трудно да се повярва. Бях богата на впечатления, на знания за човеците и на усещанията, че промених нещо в ресора, за който отговарях. Колегите ми ме нарекоха Майка Тереза на българските читалища…Успях да извоювам средства за попълване на фондовете на библиотеките с нови книги, както и за оборудване на регионалните библиотеки с нова техника. Докато бях в Министерството си водех дневник. Ден по ден съм документирала усилията си нещо в моя ресор да се промени към добро.“
Надежда Захариева днес стои далеч от политиката. Живее като средностатически пенсионер. Успява да си помогне финансово като пише във вестник и обикаля страната, за да се среща със свои почитатели. Хората навсякъде я посрещат топло и й доказват, че от стиховете й има смисъл.
Антон СТЕФАНОВ
