Атанас Пенев, познат за всички като Наско от Б.Т.Р., е музикант и вокалист на известната рок група. Включва се в първата си банда още като тийнейджър. По-късно става част от групите „Никога преди“, „Сателит“ и „Бард“. 1993 е една от най-важните години, защото тогава се присъединява към Б.Т.Р. Групата постига впечатляващи успехи не само у нас, но и в чужбина. Свирили са в куп държави, сред които Франция, Германия, Италия, Китай и Виетнам. През тази година Б.Т.Р. празнуват 3 десетилетия от създаването си и по този повод на 13 октомври в Зала 1 на НДК изнесоха съвместен концерт със симфоничния оркестър на МДТ „Константин Кисимов“, Велико Търново, под диригентската палка на Георги Патриков. Следващият самостоятелен концерт ще е на 24 ноември в Sofia Live Club, който ще даде старт на предстоящото национално турне „30 години Б.Т.Р.“.
Ивет САВОВА
– Наско, Б.Т.Р. отбелязва 30 години на сцена. Направихте и голям концерт в Зала 1 на НДК. Правите ли си равносметка?
– 30 години за българска рок група не са никак малко време, макар че имаме и други примери, като „Щурците“ и „Сигнал“. За съжаление, след 1989 г. ние сме единствените с толкова дълъг живот. Времето сякаш мина като миг, много близко ми се струва 1993, когато се събрахме. Минахме през трудности, възходи, спадове. Но си мисля, че има още път пред нас. Дай боже още 30 години с този нестихващ плам! Цялата следваща година също ще мине под мотото „30 години Б.Т.Р.“. Не сме свършили с празнуването на този юбилей, така че очаквайте изненади.
– Какво научихте за това време?
– Научихме се на живота, който водят музикантите. За мен това не е професия, ние изживяваме мечтата ни – да създаваме и да изпълняваме музика. Всеки от нас си е мечтал точно за това като малък. Научихме се и на простичките неща – колко са важни семейството и приятелите, да бъдеш честен, да имаш уважение към всеки и към себе си включително.
– Когато се събрахте през 1993 г., представяхте ли си, че 30 години по-късно ще сте сред най-успешните рок групи в България?
– Не, поне аз не съм. И ако ме питат дали бих изживял 90-те години отново, ще кажа категорично „не“. Да, това беше времето на нашата младост, но бях хаотични времена, по китайски интересни години. Имаше изключително много трудности, цялата държава беше на колене и беше наистина много трудно да се прави музика. Но ентусиазмът ни като млади хора беше непоколебим. Искахме да оцелеем, да се занимаваме само с музика, а не да се налага да работим нещо друго и в почивните дни да правим музика.
– Изнасяли сте концерти в много страни, включително и в Китай. Кои от тях не можете да забравите?
– Имаме концерти, които са били повратна точка в изграждането ни като група. Първо беше заминаването ни за Франция и записът на т.нар. „френски“ албум, който издадохме не само в България, но и във Франция. Самото отиване там затвърди събирането ни като група. Направихме голям концерт, свирихме в няколко клуба и решихме, че същото нещо трябва да пренесем и в България. Бяхме първата група у нас, която свиреше рок в музикален клуб.
Другата повратна точка беше през 1995 г., когато подгрявахме Iron Maiden. Бяхме избрани от техния щаб. Тогава никой от тези 4000 души в залата не ни знаеше и всички искаха да се махнем по-бързо от сцената, за да чуят Iron Maiden. Но накрая на 20-те минути, в които свирихме, публиката скандираше: „Още“ и това е страхотно признание, че си ги впечатлил.
Няколко години подред ходихме във Франция, където представяхме на фестивали музиката ни. Били сме в Китай, Виетнам, в Европа също. Доста попътувахме. Паметни са турнетата, които последваха след песента „Спасение“, които направихме заедно с продуцентска съща „Едита“. Тя беше написана като саундтрак на двата им документални филма за проблемите с наркотиците. Затова и „Спасение“ се превърна в химн срещу дрогата. Концертите бяха забележителни. Възприемаха се като завръщане на българската музика. Каквото и да говорим, 90-те бяха наистина смутни времена, концерти почти не се правеха. Бяхме решили, че ще пеем на български и така последва „Б.Т.Р. 97“ – първият ни албум на родния ни език. Само че никой не искаше да го издаде близо 6 месеца, защото не смееха да рискуват. Впоследствие, след като го издадохме, той предизвика лавинообразен ефект и се появиха много нови български групи на много високо ниво. Нещо, което сега, за съжаление, не се вижда, защото няма достатъчно сценични изяви. А музикантът израства само на сцена.
– Няколко пъти споменахте 90-те години. Тогава ли минахте през най-тежкия период?
– И да, и не. Поглеждайки назад, си даваме сметка колко трудно е било. В дадения момент даже не сме го осъзнавали и с неизчерпаемата ни енергия, ентусиазъм и оптимизъм сме се преборили с трудностите. Когато представяхме албума „Б.Т.Р. 97“, отказаха да го издадат, защото в него нямало хит. А накрая се оказа, че целият албум е само хитове. Просто това, че бяхме млади, ни спаси да не се откажем. Даже не сме си помисляли да го направим. Питали са ни защо не сме заминали навън, като още през 90-те имахме предложения да останем и във Франция, и в други страни. Но бяхме решени да се борим за новата българска музика. В крайна сметка сме доволни и щастливи.
– А кога получихте най-голямото признание?
– Радвали сме се на всяка награда, която сме получавали, но факторът са хората. Това, че все още пълним залите и все още ни спират по улиците. Дори вчера една жена ме поздрави, като ми се извини, че ме притеснява. И тогава си дадох сметка, че тези признания никога не са достатъчни, нищо че често се случват.
– Споменахте и срещите със световни имена в музиката. Станахте ли приятели с някои от тях?
– Разговаряли сме с тях като с равни, сякаш цял живот сме се познавали. С Джон Лоутън имахме 20-годишно приятелство и с него винаги беше страхотно да се общува. Спомням си и срещата ни с Рони Джеймс. Помолих го да се снимаме и въпреки че беше много уморен, не ми отказа и си говорихме в продължение на 10 минути. Огромен човек беше. С Глен Хюз винаги е било страхотно удоволствие да сме на сцена и след концертите сме си прекарвали много приятно.
– По-рано споменахте „Спасение“, която се превърна в химн срещу дрогата. Но рокът по принцип е свързван с начин на живот, за който е нормална употребата на такива вещества.
– Да, това е останало като разбиране за тази култура от времената, в които се е считало, че наркотиците не са опасни. Ако се върнем по-назад в годините, и цигарите са се пушели винаги и навсякъде, дори в болниците. Така че навремето не са си давали сметка колко е опасно да бъдеш зависим. Затова и документалните филми на „Едита“ бяха толкова важни. Текстът на „Спасение“ не е повлиян от личен опит. Но след като песента излезе, много хора ни разказваха своята история и колко им е помогнало това парче.
– Днес по-лесно ли се прави музика?
– Отново е трудно да създадеш група, но има много повече инструменти, с които да се популяризира музиката. При самостоятелните изпълнители пък е още по-лесно, защото има много програми, с които сам можеш да си направиш музиката. Въпреки че няма нищо по-хубаво от това да я изсвири жив музикант.
– Преди да се включите в Б.Т.Р., сте работили като аеролог в НИХМ към БАН. Как попаднахте там?
– След казармата трябваше да си намеря работа, защото не ми се учеше, а вече бях в две групи. Баща ми категорично заяви, че ако не запишем висше с брат ми, трябва да работим. Майка ми работеше в ХМС, беше един от най-добрите хидролози в института, и ми каза, че се е отворило място в аерологията. Така постъпих там и работих две години и половина. Правехме изследвания на високите слоеве въздух – пуска се балон с привързана сонда, която излъчва данни. Отчитахме ги и тези данни след това се прехвърляха при синоптиците. Но музиката винаги е била на първо място за мен. След като с Б.Т.Р. отидохме във Франция, разбрах, че съм намерил групата. Малко след това напуснах работа и се отдадох изцяло на музиката.
