В разгара на лятото се навършиха 130 години от рождението на големия майстор на четката Наум Хаджимладенов. Добре познато име от историята на българското изкуство, чието творчество днес е пръснато в десетки държавни и частни колекции в страната. Творчество, пред което когато и да се изправим, всякога ни приковава със своята индивидуалност. И по-важното – със способността си да продължава сякаш да бъде съвременно, но и отчуждено от дребнотемието, въпреки че художникът често се е фокусирал върху дребните, делничните неща.
По повод годишнината екипът на Художествена галерия „Професор Васил Захариев“ в Самоков организира изложба с творби на автора и показа документален филм, заснет по повод неговия 85-и рожден ден. Сред организаторите на събитието бе и внукът на художника Евгени Слуцки, по думите на когото сред показаните 47 произведения, покриващи почти всички аспекти от творческия път на Наум Хаджимладенов, най-интересни са рисунките.
Наум Стоянов Хаджимладенов е роден на 15 юли 1894 г. в Самоков. Още от ранна възраст изпитва влияние от местните живописни и гравьорски ателиета. Проявява жив интерес към художествените паметници на самоковските майстори. През 1921 г. завършва Художествената академия в София при професор Иван Мърквичка, специалност живопис. От 1930 до 1948 г. участва в множество общи експозиции, а през 1968 г. в Самоков е организирана и първата му самостоятелна изложба. Със своите творби е участвал в редица изложби не само у нас, но и извън България – Атина, Прага, Варшава и други градове. През 1937 г. на международната изложба в Париж творбата му „Пазар в Самоков“ е наградена със златен медал. Въпреки признанието и успехите, до сетния си дъх през 1985 г. ще остане чужд на славата, а Самоков ще бъде неговото творческо кътче, което ще го приютява, за да сътвори наистина богато художествено наследство, което днес, 130 години по-късно, продължава действително да вълнува. В това се уверява от няколко дни и столичната публика, която има възможност да разгледа изложбата в зала Artmark.
Най-големият и първи изследовател на Наум Хаджимладенов – изкуствоведката Ружа Маринска, десетилетие преди кончината на автора написа: „Днес са останали творбите му – посланици пред поколенията. Разпознаваме почерка му сред всички други. Как? Той рисува естествено, без насилие над себе си и над образите. Гледа на човешките перипетии някак отдалеч, но не безучастно. Мъдрец е Наум Хаджимладенов, саморасъл, тукашен мъдрец“. Именно като мъдрец го виждаме и в словото му, което е запечатано в не едно и две интервюта. В едно от тях той споделя: „Два са образите, които се мъча да доловя. Единият е Исус, светлината на човечеството, вестителя на царството Божие на земята, чистата истина, великата любов. А другият е Юда – злото, тъмнината, зловещият предател и убиец, сянката на когото и днес броди по кървавите и черни пътища на земята. Между тези образи са виденията, сънищата ми и вярата ми в зората на света“.
Зората на света, в която Наум Хаджимладенов се вглежда през целият си творчески път, като че ли все повече се отдалечава от нас, изглежда все по-непостижима, имайки предвид случващото се днес у нас, а и по цялата ни изстрадала от войни и катаклизми планета. Но пък е щастие, че всред нас са живели, а със сигурност и днес живеят личности като Наум Хаджимладенов, за когото изкуствоведката Аксиния Джурова пише, че съгражданите му са наричали Самоковския Дон Кихот. „Той заемаше особено самотно място сред художническата гилдия в града и като поведение, и като изкуство. Това не се отнасяше за неговите гравюри на дърво, свързани с традиционните празници, с градските пейзажи на Самоков или с някои сюжети на историческа тематика. В тях той продължаваше направеното от своите предшественици щампари. Това, което ме впечатли при него, бе възможността да се подведеш по лесния прочит на картините му и зад комизма или трагизма на различните ситуации – обект на творбите му, да не видиш дълбокия им смисъл – посланието, което те носят“.
Да, Наум Хаджимладенов е художник на посланието. Посланието, което много често наистина ни убягва. Послание, което като че ли вгледани в пъстротата на живописните багри, се разтваря в потока светлината. Посланието, което остава пристъпно като че ли за просветения. Но то всякога и всекиго докосва, особено, когато е излязло изпод четката на майстор като Наум Хаджимладенов. Може да не успяваме да го прозрем, да го дефинираме, но то не може да остане чуждо за духа ни. И творчеството на автора ни доказва всеки път, когато имаме възможност за общение с него, тъкмо това. Защото именно на изкуството е отсъдено да пренася големите идеи през времето, а ние все така да продължаваме да имаме потребност от съприкосновение с него. Или поне ми се иска да вярвам, че е така.
Пламен В. ПЕТРОВ
