Известният поет, прозаик и драматург Недялко Йорданов посрещна 85-ия си рожден ден на сцената в Народния театър. Юбилеят беше отбелязан със специално представление на авторския му спектакъл „Каквото, такова“ с участието на някои от най-обичаните актьори, които невинаги могат да бъдат видени заедно – Латинка Петрова, Любомир Младенов, Пламена Гетова, Янина Кашева, Виктория Колева. „Каквото, такова“ е историята на 11-и „А“ клас, който се събира по традиция години наред заедно със своята учителка, другарката Пеева, вече на 90. Разказ за споделените моменти, тайните и неизбежния ход на времето.
Неслучайно пиесите на Недялко Йорданов са превеждани и поставяни в Западна Европа, Япония, Русия, Украйна, Белорусия, Латвия, Литва, Естония, Молдова, Грузия, Полша, Чехия, Словакия, Унгария, Румъния, Сърбия, Турция. Самият той режисира 70 заглавия, свои и чужди. Продължава да пише и до днес. Много от стиховете му са все така тъжно-сатирични. „Мили връстници. Сега сме свободни. Имаме право на глас. Често гласуваме. Честно гладуваме. Но не зависи от нас“, пише той в „Мили връстници“.
– Отново гледаме авторския ви спектакъл „Каквото, такова“, в който превалилите билото герои обсъждат ученическите години. Често ли се връщате към вашите, за кои моменти от тях не искате да си спомняте, господин Йорданов?
– И да искам, и да не искам, спомням си много често за онова време, защото съм си водил и дневник. Дневник за първата ми наивна и прекрасна любов, която ме е направила поет. Първата му част вече излезе в отделна книга. Усещам огромна разлика между тогавашните и сегашните 16-годишни. Не знам на кои да дам предимство. Дали на наивното незнание или на абсолютната осведоменост.
– Самият вие сте били учител след университета – какво ви разкри за живота онзи период в Малко Търново?
– Да, макар че завърших българска филология в Софийския университет с отличен успех и имах право да избера някоя столична гимназия, реших да учителствам в най-отдалеченото място от столицата, което наричаха „апандисита на България“. Имаше призив: Изкуството по-близо до народа. И аз му отговорих по свое желание. Тогава излезе и първата ми стихосбирка, която се казваше „Всичко ще изпитаме“. На корицата ѝ пишеше, че съм учител в Малко Търново. Веднага бях буквално затрупан от писма на млади читатели. Поради нищожния тираж стихосбирката се оказа преписвана от ръка на ръка в класните стаи. Беше чисто любовна, а това беше рядкост. Дължа издаването й на редактора Добри Жотев, който ми призна, че бил незаконно влюбен в млада жена и затова по изключение пуснал за печат подобна книга. Официалната критика ме обвини в безидейност, но двама млади критици – Атанас Свиленов и Светозар Игов, ме защитиха.
– В „Каквото, такова“ звучи и много смешно-тъжна песен с рефрен „Пенсионери от всички страни, обединявайте се“ – постановката ви имаше премиера през 2019-а, дали шест години по-късно обществото ни се отнася по различен начин към пенсионерите?
– Тъй като и аз съм пенсионер, и то вече повече от 20 години, зная каква е съдбата на моите връстници в момента. Бих ви предложил мое стихотворение, което казва всичко. Заглавието му е „Мили връстници“.
– Дълго време не бяхте писал пиеси, какво ви провокира за „Каквото, такова“? Мъдра или примиренческа е тази фраза?
– В никакъв случай не е примиренческа. Защото първата думичка „каквото“ си правим сами, а втората „такова“ означава да не се отчайваме.
– Ставате драматург и режисьор в Бургас в началото на 60-те, през 80-те години сте и негов художествен ръководител – имаше ли бунт на артистите срещу статуквото?
– Ако някъде е имало гласна или негласна битка срещу статуквото, тя е била главно в театъра. Неслучайно имаше назначена от ЦК на БКП огромна комисия в Министерството на културата, която играеше ролята на цензура. Не малко пиеси и автори бяха забранявани. Бургаският театър се ползваше със славата, че единствено и само в него можеше да се играе всичко. Така за пръв и единствен път играхме „Конферанс“ на Радой Ралин, пиеси на Иван Радоев, Стефан Цанев, Никола Русев, забранени до тогава, а и няколко мои. Всичко това се случваше благодарение на секретаря по идеологията в Окръжния комитет на БКП Петър Пейков и на първия секретар Николай Жишев – широко скроени и демократично мислещи личности.
– Каква е разликата между театъра на 70-те, 90-те и днес?
– Сега няма цензура, но го няма и онзи ангажиран граждански дух на театъра, с който театърът участва в решаването на проблемите в обществото. Театърът се е затворил в самия себе си.
– Как след началото на прехода успяхте да превърнете в явление общинския театър „Възраждане“?
– Започнахме от нулата, тъй като литературният театър „Възраждане“, създаден от режисьора Андрей Калудов, вече не съществуваше. Беше след Десети ноември. Бях получил различни предложения – за шеф на телевизията, за заместник министър на културата. Но толкова години театърът беше в кръвта ми и не можех да го напусна. Написах пиеса, продължение на студентския ни герой Трендафил Акациев. Поканих Тодор Колев да го изиграе. Общината все пак отпусна още три бройки – две актьорски и една за Хайгашод Агасян. Така започнахме отново – с огромен интерес към спектакъла за Трендафил Акациев в период, когато театрите пустееха. Когато Тодор замина да работи в посолството ни в Канада, ролята пое Павел Попандов. После написах още две пиеси специално за „Възраждане“ и поставих представления по Радой Ралин и Ивайло Петров. Годините бяха и бедни, и бурни. Публиката буквално изкупуваше билетите за представленията месеци напред. Така и оцеляхме, защото тогавашния кмет Александър Янчулев официално ни спря заплатите. Продължихме с помощта на спонсора Иван Евлогиев, който май си изпати заради нас след това.
– Какво ви струваше „свободната практика“ в кариерата?
– Тя продължава вече четвърт век. През това време имах над 500 рецитала в страната и чужбина, почти всяка година издавах по стихосбирка, написах роман, разкрих живота си в своето „Житие и страдания грешнаго Недялко“, направих 20 документални авторски филми, поставих две мои нови пиеси и един мюзикъл… Има и още, но не ми удобно да изброявам, защото сам се учудвам на своята енергия и желание за работа.
– Докъде според вас стигнаха отношенията между властта и интелектуалците в България?
– Доникъде при тази честа смяна на правителства и министри на културата, която продължава от доста време.
– Защо днес дори няма вицове за актуалните политици?
– И да има, бързо остаряват, защото повечето от политиците изчезват мимолетно.
– Много сте свързан и с музиката, съжалявате ли понякога, че не й се отдадохте напълно?
– Аз съм, както се казва, „на моменти“. И с музиката е така. Случва се за известно време да ѝ се посветя изцяло, да пиша песни и да ги пея на моите рецитали, а после следва дълга музикална пауза.
– Колко стихотворения сте посветили на съпругата си, известната актриса Ивана Джеджева?
– Над 100 за тези 58 години. А тя ми посвети живота си.
– Открихте ли кода на щастливия брак?
– Да. Денонощно заедно – от сутрин до (и) вечер включително. Събуждане заедно, на работа заедно, през нощта пак заедно. Така става, когато и двамата са цял живот в един театър. Тя – актриса, той – драматург и режисьор. Ако той е актьор, рядко се получава.
– Каква е цената на приятелството с живота?
– Чудесно се разбираме. Заедно сме започнали и заедно ще завършим.
– Ще споделите ли историята в следващата ви пиеса?
– Надявам се да събера желание, за да я завърша. Започнах я преди 10 години и спрях на 12-а страница.
– Дали писателите в България вече не са повече от читателите?
– Не искам да обиждам читателите. Те продължават да са много, особено в социалните мрежи. Писатели също има достатъчно и всеки може да избира кого да чете.
– Кой от внуците ви ще наследи перото, кой – сцената?
– За сега никой от тримата. Но кой знае…
– Имате огромна колекция от вестници и списания от предишните два века – какво ви е най-интересно в отразяването на живота през различните епохи?
– Вече спрях да събирам тези безценни архивни издания, защото малко години ми останаха. Но те ми помогнаха в поезията твърде много, написах доста стихотворения за преходността на времето и човешкия живот.
Булат Окуджава пише музика за негова пиеса
Славният руски бард му казва още навремето, че демокрацията в Русия ще завърши с кръв
Недялко Йорданов във времето дружи не само с най-изтъкнатите писатели, артисти и музиканти на България, но поддържа отлични приятелски отношения и със световни творци. През 1966 година за първи път чува на своя магнетофон „Мамбо“ изпълнения на легендарния бард Булат Окуджава – за Александър Сергеич и за Льонка Короля. Не след дълго в московския театър „Моссъвет“ поставят „Ние не вярваме в щъркели“ на българския драматург. Той е „ужасно поласкан“, когато режисьорът Юрий Завадски му обяснява, че музиката към песните, както и някои от преводите им са на Булат Окуджава. Дисидентската пиеса е свалена седмица преди премиерата и Недялко Йорданов не успява да се запознае с Булат Окуджава. Срещат се през 1972 г. в един от най-нашумелите литературни клубове в Москва.
„Булат ми направи страхотно впечатление. Не си го представях такъв – мислех, че външно е по-емоционален и по-общителен. Изглеждаше мрачен и сдържан, говореше съвсем малко. Току-що го бяха нарочили за изключване от партията – не помня точно поводът. След първия половин час се отпусна, някак спечелих доверието му и чак тогава му признах, че аз съм авторът на злополучните „Щъркели“. Тогава вече ми се стори, че се успокои и се усмихна – сега си мисля, че е бил подозрителен към всеки, който е влизал в разговор с него. И после ме заразпитва какво още пиша и с какво се занимавам. Когато разбра, че се опитвам да пея своите песни и че това някак не е прието у нас, ми даде кураж и ми разказа за одисеята си като певец. Каза ми как още на първото голямо литературно четене, на което Евгений Евтушенко, Андрей Вознесенски и Белла Ахмадулина гръмогласно чели свои стихове пред хилядите зрители, той се появил с китарката и със слабия си гласец. И как после критиците писали какво е това недоразумение „Булат Окуджава“. Разказваше го с чувство за хумор и самоирония. Поиска да му изтананикам моя песничка, за да чуе как звучи на български и аз силно притеснен му изпях на масата на ухо „Някога, някога“. Хареса му българският език, но си призна, че не всичко е разбрал. Разделихме се след три часа, почти сприятелени – той не консумираше никакъв алкохол, а аз по принцип също, така че не това ни направи разговорливи и доверчиви един към друг“, разказва Недялко Йорданов.
Тогава Булат Окуджава гледа телевизионните версии на „Мотопедът“ и „Любов необяснима“, две от най-поставяните пиеси на Недялко Йорданов, който на свой ред става негов горещ почитател.
„През 1985 година бях вече художествен ръководител на Бургаския театър и реших да поканя Булат за самостоятелен рецитал. Той неочаквано се въодушеви и моментално се съгласи. Каза ми, че и без това са го поканили в литературна делегация, която ще идва в България, но се колебаел дали да приеме. А сега вече ще приеме. Делегацията пристигна в Бургас, помня, че в нея беше Валентин Распутин. Булат дойде със съпругата си Оля, която непрекъснато се тревожеше за него, защото беше с температура и болно гърло и се чудеше как той ще издържи цял рецитал. Но Булат твърдо заяви, че рецитал ще има. Пуснахме билетите, които се продадоха моментално за половин час. Имам пълен видеозапис на този единствен пълен рецитал на Булат Окуджава в България. Беше прекрасно, непосредствено, истинско. След всяко изпълнение той бършеше потта от челото си с голяма кърпа, а публиката крещеше:
„Още, още“ или искаше да чуе любима песен.“
При следващата им среща, отново в Москва, Булат Окуджава е оживен и въодушевен от настъпващите промени, от първите пробиви в тоталитарното мислене. Подарява на Недялко Йорданов най-новото си стихотворение „Какво, генералисимус прекрасни“ – яростна сатира срещу Сталин, когото Окуджава ненавижда. На 22 септември 1989 година правят съвместен рецитал в Българския културен център в Москва по покана на Лъчезар Еленков.
„Булат беше трогателен в своето джентълменство. Пусна ме да пея първи, направи ми комплименти, неговото участие беше скромно и кратко, но си личеше колко много го обича публиката и как жадно иска да чуе новите му работи. На другия ден ме покани във вилата си в Переделкино и там ми каза нещо, което ме порази месец и половина преди 10 ноември. Когато му признах, че съм поразен от свободата, с която в Русия се пише и говори, ми отговори: „Не ни завиждайте. Вместо да събуди у човека най-светлите качества – милосърдие, разкаяние, прошка, любов, демокрацията събуди у хората злоба, омраза, жестокост, безсърдечие. И аз съм сигурен, че това у нас ще завърши с кръв“. Недялко Йорданов отказва да му повярва, но малко по-късно, когато на озверели митинги кънти призивът „Комунистите в Сибир“, си спомня думите на стария си приятел и му посвещава своята песен „Младостта си отиде“.
Последната им среща е през май на 1990 година в Димитровград, където Булат Окуджава получава международната награда на името на Пеньо Пенев, учредена специално за него. Там Недялко Йорданов го запознава с Валери Петров, другия му любим поет. „Паснаха си веднага и веднага намериха своята си приказка. Любувах им се – поостарели външно, а толкова млади и гениални в поезията си“, връща сега лентата той. Тогава с Окуджава решават да направят съвместен концерт в зала „Универсиада“.
През 1997 година Недялко Йорданов вдига телефона, за да чуе от плачещата Оля, че сърцето на Булат Окуджава не е издържало. Че малко преди смъртта му някакви нови демократи се нахвърлили и го обявили за номенклатурчик и тоталитарен поет. „Него – нежния бунтар, постоянната будна съвест на руската нация“, не може да се помири и досега Недялко Йорданов.
Албена АТАНАСОВА