Ars longa, vita brevis

Ars longa, vita brevis

Валери Петров – човекът от рода на хвърчащите хора

Ренесансовите личности в най-новата история на България се броят на пръсти. Преди 105 години през април се ражда един от тях – Валери Петров. Легендарният поет, прозаик, драматург и преводач е сред единиците интелектуалци, които с достойнство представят името на страната ни пред света. Думите, творбите и посланията на мъдреца, който си отива на 94 през 2014 г., отдавна са национални ценности. Той е рицарят без броня, а неговият култ към доброто е пословичен, може би защото е убеден, че детското у хомо сапиенса ще спаси цивилизацията. „Знаеш ли, понякога си мисля, че човек до десетте си години е в най-добрата си форма, абе, най човек, и после започва да се разваля“, пише той в сценария за един от най-качествените родни филми „Йо-хо-хо“. Неслучайно е абсолютно вълшебен в прекрасните си произведения за малчугани и юноши – „Копче за сън“, „Меко казано“, „В лунната стая“, „Пук!“, „Бяла приказка“. Пренесени от хартията на сцената и екрана, те продължават да въздействат на всяка следваща генерация зрители. Аристократичното му и ненатрапчиво, но завладяващо излъчване въздейства дори на хлапетата, които невинаги могат да разберат какво им казва, но са като омагьосани от него.

Приживе Валери Петров цитира Оскар Уайлд: „Лошото е, не че стареем, а че оставаме млади“. Но добавя като равностоен във философията на световния си събрат по перо: „Биологическата старост почуква на вратата, но човек се прави, че не я е чул и най-често се надява, че се отнася за друг“. Въпреки че нарича себе си „човек на надеждата“, предпочита фантазното и идеализма на „хвърчащите хора“ – една от най-емблематичните метафори в поезията му, Валери Петров здраво стъпва на земята. „Дълбок реалист съм. Винаги, когато съм се откъсвал от истината, нещата не са се получавали. Човекът е направен от много чекмедженца, но успехът изкача само от най-съкровеното“, откровен е той. И завещава на публиката изконната нежност към другия и донякъде наивната си религия, че нещата ще се оправят, колкото и да са тъжни в момента. Защото за него творчеството е общуване. Споделя, че всяко стихотворение е опит за разговор с читателя. „Сякаш слагаш ръка на рамото му и му казваш: „Аз мисля и чувствам така, а ти, съгласен ли си?“. И е щастлив, когато усети, че другият отговаря: „Да“.

Той е фанатичен работохолик – осем тома с ненадминати и досега преводи на Шекспир, преводи от немски, руски, италиански и испански, книга за Китай, стихове, пиеси, проза. И всичко изпипано до виртуозност. „Преводът е чудо и твоят стремеж е да се приближиш на своя език до него, без да му изневериш, без да слагаш себе си вътре. Това е най-добрият начин да кажеш, каквото искаш“, категоричен е Валери Петров. Казва го и в басните си, където извежда поуката, но без излишества като при графоманите самохвалковци. 15 години прави пауза в съчиняването им, но после открива няколко отколешни, одобрява ги и продължава, въпреки че често се пита дали ще бъде разбран и дали хората го виждат така, както самият той се вижда. „При Валери няма да намерите грапави стихове, смотолевени мисли, претупани описания. Те са остриета от добра стомана, излъскани с любов и постоянство“, казва Антон Дончев.

Валери Петров до последно не спира да говори за борбата срещу злото, лъжата и омразата, да инвестира енергия и ум в издигането на обществения дух. Но е в стрес от „гените със закъснител“, които избухват след 10 ноември, от ужасното нравствено рухване на държавата и нацията. Поетът е по детски откровен в епизода от телевизионната поредица „Умно село“, заснет в навечерието на 90-ата му годишнина. Внушението на документалната лента е „Всички четат Валери Петров“, защото винаги ще има будни, мислещи, „хвърчащи“ хора от различните възрасти, обитаващи духовното пространство, създадено от автора. Споделеното от него винаги си струва да бъде чуто, особено когато призовава „Хора на доброто, не умирайте“. Той не се колебае и да се самоиронизира: „Като се обърна назад, виждам само извършени глупости, някои от тях – да кажем, че са за добро“. Не щади и гилдията: „Всеки си въобразява, че пише голямата истина. Но няма защо да бързаме, страхувайки се, че ще изпуснем вдъхновението – не е заек да избяга. Ако избяга, винаги се връща – и с дори по-засилено чувство или интересна мисъл. Така се получава второто вдъхновение, както го наричам аз. Изкуството е нещо горещо, създавано „на студено“.
Писателят е също толкова дълбок и когато коментира кръговрата на битието. „Времето и вечността са сестри. Първата бързо се влюбва, зачева и ражда. А втората – вечността, е безплодна. Но от време на време си харесва някое от рожбите на времето и я осиновява… То е много рядко – по-често тя ще попрелисти това, няма да й хареса онова и току-виж дори няма да прочете нищо от теб. А ние – не че се борим за вечност… Но просто ни се ще, човешко е, да поискаш за известно време да продължиш съществуването си на тази грешна земя.“ Преди да отлети при другите „хвърчащи“, Валери Петров споделя, че се чуди как е доживял до 94 в това „невероятно горчиво време“. И че само общуването със света чрез стиховете му го държи за живота.

Завършва медицина, но избира да лекува чрез думите

В писането споделя копнежа за смисъл и доброта

Майката на поета, Мария Петрова, преподава френски език в столични гимназии – изисканата дама е родена във Варна, където той прекарва много от ваканциите си. Баща му, Нисим Меворах, е професор по правни науки, виден адвокат, посланик в САЩ, представител на България в ООН, автор на книга за Яворов. Двамата са категорични, че синът им трябва да получи космополитно образование и го записват в Италианския лицей. Когато родителите приемат протестантството в Евангелската църква на столичната улица „Солунска“, решават че Валери Нисим Меворах ще стане Валери Нисимов Петров.

През 1936 година излизат първите му стихове – в списание „Ученически подем“. На 15 издава първата си самостоятелна книжка – поемата „Птици към север“ с псевдонима Асен Раковски. Истинският му дебют обаче е поетичният цикъл „Нощи в планината“ в „Изкуство и критика“ през 1940-а. По-късно пише поемите „Палечко“ (1943), „На път“ (1943), „Ювенес дум сумус“ (1943), „Край синьото море“ (1941–47), „Тавански спомен“, „Нежности“.

През 1944 година завършва медицина в Софийския университет, за кратко работи като лекар. Умее да лекува тялото, но предпочита да се отдаде на духа, който лекува чрез думите. В писането винаги открива лелеяната възможност да сподели копнежа за смисъл, доброта и съвършенство.

Докато участва във втората фаза на войната срещу нацистка Германия, Валери Петров праща репортажи за вестник „Фронтовак“. След 9 май 1945 година е един от създателите на „Стършел“, става и негов заместник главен редактор, но продължава да облича бялата престилка във Военна болница и в Рилския манастир. Четири години е аташе по печата и културата на посолството ни в Рим. Тогава започва да превежда Киплинг, Джани Родари и Шекспир. Пътува из Европа и до Америка за участие в различни форуми. Завръща се в България и се отдава на словото – редактор е в Студия за игрални филми „Бояна“ и в издателство „Български писател“.

Защо възрастните говорят едно, а вършат друго?

Във въпроса на героя му от „Рицар без броня“ е смисълът на всичките му творби, насочени срещу фалша в нрави и отношения

Сценариите му преобръщат соцреализма в киното, пиесите му рушат четвъртата стена в театъра

Вече достигнал върховете в няколко жанра, Валери Петров се отдава и на драматургията, за да преобърне соцреализма в младото кино и дава правилна посока в търсещия модерното театър. Той е убеден комунист, но в сценариите за филмите „На малкия остров“, „Първи урок“, „Васката“ и „Откъде се знаем“ анализира революционната борба през хуманизма, а не през идеологията. Съвършено различна от клишетата е любовната му фабула в „Слънцето и сянката“ на Рангел Вълчанов. Момче от България и момиче от Запада се срещат на нашия морски бряг – дъщеря на атомен физик и син на архитект. Тя живее с мисълта за постоянна заплаха от атомна война, той вярва в разума и бъдещето. Светлината, емоциите и животът се оказват по-силни от страха.

Истериката сред хората на изкуството е разкрита с елегантна ирония в „Един снимачен ден“ на Борислав Шаралиев, където Апостол Карамитев и Евстати Стратев са много колоритни като кинаджиите, разбиващи спокойствието на столичен квартал, докато се опитват да се справят с „производствените“ и личните проблеми.

„С любов и нежност“ възражда тандема Валери Петров и Рангел Вълчанов, свързан с „първото извисяване на българското кино“, както казва Ивайло Знеполски. Във фокуса на сюжета е социалното и човешко реализиране на таланта. Само Валери Петров и неговият стар приятел Рангел Вълчанов могат да създадат епизода, в който художникът празнува продажбата на скулптурата си, но и скърби за компромиса, който е бил принуден да направи, прощавайки се с творението на живота си.
Най-известните екранни истории на Валери Петров, естествено, са „Рицар без броня“ – за мечтите на дете с картонени доспехи срещу фалша на „големите“, което пита: „Защо възрастните говорят едно, а вършат друго?“, и „Йо-хо-хо“ – за 10-годишното момче, което се опитва да спаси от самотата и отчаянието парализиран актьор. В два от най-големите хитове на 100-годишното родно седмо изкуство Валери Петров отново гледа на действителността през очите на невръстните си герои, изиграни от бъдещите автентични кинаджии Олег Ковачев и Виктор Чучков съответно под режисурата на Борислав Шаралиев и Зако Хеския.

В театъра Валери Петров започва със скечове, за да даде воля на философията си в няколко пиеси, отдавна превърнали се в класики. Той е от малкото автори, които обожават актьорите – които му се отплащат със същото, и затова ги въвлича както в толкова липсващата романтика, така и в авангардните си идеи. В „Когато розите танцуват“ от началото на 60-те в Сатирата – лиричен апотеоз на младостта и красотата, Валери Петров пръв събаря четвъртата стена в общуването между актьорите и зрителите. В трите новели за любовта при различните възрасти Младия и Стария спорят колко струват чувствата в този „кибернетически“ ХХ век, въвличайки и зрителите в любезната препирня за страстта във всичките й изяви – възвисяваща, пламенна, страстна, изгаряща, несподелена, необяснима. Музиката е на живо, действително събитие в годините, в което творците се стремят към размразяване и разкрепостяване. Коктейл с чудесен вкус от рими и проза, от философии и хумор, от сериозни мисли и шеги, „лирическа естрада“. Гриша Островски ловко дирижира възторжените и все още далеч от славата Ицхак Финци, Татяна Лолова, Никола Анастасов, Невена Коканова, Вели Чаушев, Жени Божинова. Музиката на Петър Ступел е не просто фон, а равностоен партньор в представлението, в което има песни, танци, много смях и малко екзистенциална тъга. В продължение на пет сезона „Когато розите танцуват“ е тотална сензация. „В тази вироглава пиеса става въпрос за любов, а за любовта по това време можеше да се говори само толкова, до колкото тя помагаше на производствения процес“, коментира Валери Петров.

В печата излизат десетки отзиви и рецензии за хвърлената ръкавица към традицията и консерватизма. Повечето критици се правят, че не забелязват в дръзкото единоборство на Младия срещу Стария бунта на 60-те, увертюра към Пражката пролет и хипи поколението. Още в първата си пиеса Валери Петров апелира към забрава на миналото. Последвалите „Импровизация“ и „Сняг“ остават донякъде в сянката на дебютния триумф, но и от тях бликат поетичност, смях и аромат на танцуващи рози. Публиката се радва на изтънчените каламбури и на изказаните истини, които са в синхрон с актуалните й вълнения – за промяна на статуквото, за свобода и пъстрота сред сивотата на режима.

В края на 70-те драматургът бляскаво се завръща в театъра след ембаргото на текстовете му заради откровените критики към изкривяването на социалните идеали от младостта. Всички помним „Честна мускетарска“ на Леон Даниел в Театър „Българска армия“ – за приятелството и достойнството, за невинната наивност и старостта. Както и чудесните анимации по сюжети на Валери Петров – „Приказка за боровото клонче“, „Гордата лампа“, „Главозамайване“, „Меко казано“. Те потапят творците и зрителите във вселените на децата, животните, морето, снега, природата. Персонажите са обгърнати от любов, всеотдайност и преданост, но и от мислите за вечното и преходното, за лоялността и предателството, за извисеността на изкуството и прозата на всекидневието. Пиесите на Валери Петров са аплодирани в Младежкия и кукления театър, в театър „София“, ВИТИЗ и „Ателие 3013“, режисирани от Маргарита Младенова, Здравко Митков, Слави Маленов, Петър Пашов.

Отказва да заклейми Солженицин по Живково време

Той е от малкото истински дисиденти, възпява чеха Ян Палах, който се запалва в Прага в знак на протест срещу нахлуването на войски на Варшавския договор в страната му

През 1968 година Валери Петров пише поемата „Самоизгаряне“ – за 20-годишния студент по философия Ян Палах, който се запалва в центъра на Прага в знак на протест срещу нахлуването на войските на Варшавския договор в Чехословакия. Големият хуманист не се страхува да излее болката си от престъпната акция, въпреки че и български танкове участват в нея.

През 1970 година се случва нещо небивало. Издадената във Франция книга „Архипелаг ГУЛАГ“ на Александър Солженицин за убийствата и жестокостите в сталинските лагери в Съветския съюз има ефекта на бомба. Шведската академия й отсъжда Нобелова награда за литература и в Москва настъпва истерия. Когато на Червения площад удари гръм, то ехото му логично отеква на жълтите павета в София. Съюзът на българските писатели, сред чиито основни функции е и

верноподаничеството на комунизма, съчинява протестна декларация – сдружението, което десетилетия наред заради завист и злоба не може да излъчи свой фаворит за „Нобел“, има наглостта да дава акъл на Стокхолм – да отмени решението си за Александър Солженицин. Няколко души отказват да подкрепят сквернословното съчинение – Валери Петров, Благой Димитров, Гочо Гочев, Марко Ганчев, Христо Ганев.

„Не мога да бъда „против“ нещо, което не съм чел“, мотивира се Валери Петров. През януари на 1971 година бунтовниците са изключени от БКП, което е равносилно на житейска и творческа гибел.

Гласът на Валери Петров обаче не може да бъде заглушен от политическата какофония, от шумотевица на празноглавците. Това става ясно и от пребиваването му в седмото Велико народно събрание през 1990/91 г., когато всички се чудят защо толкова литератори и артисти падат в капана на депутатството, макар всички да знаят отговора.

„Някога, беше толкова отдавна, Валери опита от трибуната да озапти и усмири развилнялата се шумна простащина. Опитът на мъдрия наивник беше засипан от вълна пошли подвиквания. Той смутено млъкна, учудено и безпомощно се огледа и мълчаливо слезе от трибуната“, разказва малко преди да си отиде на почти 100 Анжел Вагенщайн, един от най-близките хора на поета, споделящ тревогата и безсилието му пред печалните кретенизми в българския модел. Вагенщайн единствен път усеща дълбокото съмнение на Валери Петров в лявата идея, което, разбира се, е валидно и за двамата. „Бяхме в Палестина. И много се съмнявахме – къде е истината и правдата: на левия или на десния бряг на река Йордан. Къде е сърцето? Кой има право и кой се намества някъде в история без особено право?“.

Приключението „Йо-хо-хо“

Първата идея за филма е за фентъзи в Космоса

„Главата горе, Командоре“ е стар нереализиран сценарий на Валери Петров, който през 1981 г. се превръща в драмата „Йо-хо-хо“, където вместо звездите от „Рицар без броня“ Олег Ковачев и Апостол Карамитев, в главните роли влизат малкият Виктор Чучков и Кирил Варийски, който ще умре едва на 41. Първоначалната идея, която се опитва да покълне в Киноцентъра много преди Зако Хеския да започне снимки на „Йо-хо-хо“, е за научнофантастичен филм. Но на вездесъщата комисия историята нещо й ухае на недоволство против властта и тя стопира проекта, въпреки че дори локациите са определени. „Навремето много се ядосвах, но по-късно си казах, че всяко зло е за добро, тъй като сценарият беше престанал да ми харесва. Изцяло преработих фабулата, която вече не беше основана върху приключения в Космоса, а върху романтиката на пиратските авантюри. За щастие, малкият Виктор Чучков се оказа много по-интересен от традиционния палавник, замислен от мен. Струва ми се, че сборът от дарбите на режисьор, актьори, оператор, художник и композитор осъществи успешно мислите и чувствата, вложени в литературната основа на този, привидно само „детски филм“, коментира Валери Петров.

15 години по-късно Тарсем Сингх прави първия международен римейк по български сценарий – „Падането“ по „Йо-хо-хо“. Индиецът ситуира действието в Лос Анджелис от 1915 година, а каскадьорът, прикован към болничното легло, е Лий Пейс, познат от „Хобит-2: Пущинакът на Смог“ и сериала „Спри и се запали“. Вместо 9-годишно момче пред камерите е момиченцето от Румъния Катинка Унтару. Дейвид Финчър, който много харесва „Падането“, твърди, че така би изглеждал „Магьосникът от Оз“, ако беше екранизиран от Андрей Тарковски.

Обожава актьорите, участва в репетициите им

Пише „Театър, любов моя“ за живота на Славка Славова и Таня Масалитинова

Дълги години Ицхак Финци и Илка Зафирова внасят радост в душите на зрителите с неповторимия рефрен от шеговитата песничка на Валери Петров „Но да се живее все пак е възможно, това е доказано експериментално“. Двамата са от най-любимите приятели на големия драматург, а всички актьори го обожават, защото им пише роли като никой друг – в тях няма нищо „репертоарно“. Той активно участва в репетициите за всеки спектакъл по негов текст. Променя, дописва, самоиронично вкарва образа на Автора, който вечно е недоволен. Ицхак Финци разказва, че докато извайва героите си, Валери Петров е същински актьор – изрича репликите им, представя си как трябва да стоят на сцената, пали се като младеж. През седемте години на Ицко Финци в Сатирата най-съществена е ролята му в „Когато розите танцуват, която слага началото на многогодишно творческо и човешко партньорство между него и Валери Петров – „В лунната стая“, „Морско синьо“, „Валери Петров на смях“…

Когато Славка Славова през 70-те се завръща от прочутите Октомврийски театрални тържества в Берлин, където я праща председателят на Съюза на артистите Любомир Кабакчиев, веднага се обажда на Валери Петров. Иска разрешение от него, за да направи музикален рецитал с поезията му – гледала е подобно представление с така наречените през соца „ангажирани песни“ в столицата на тогавашната ГДР в изпълнение на известната Гизела Май. „Още там, в Берлин, си помислих само и единствено за стиховете на Валери Петров“, разказва великата актриса в мемоарите си. В началото Богомил Стършенов, шефът на дърпащата всички конци „Концертна дирекция“, мънка и шикалкави: „Да, да, но нали знаете, с Валери Петров е по-особено…“. Но Славка Славова не е вчерашна и подава репликата: „Не е ли срамота, другарю Стършенов, че целият соцлагер има своите „ангажирани песни“, само ние нямаме?!“. И въпросният другар няма как да се съпротивлява повече на идеята, но предвидливо се застрахова, че не поема никакъв ангажимент към бъдещия проект. Валери Петров дава благословията си Славка Славова да избере каквото пожелае от творчеството му в мерена реч. Така започва работата й с композитора Георги Генков и пианистката Снежина Гълъбова. Всичко върви като по ноти до една сутрин, когато става ясно, че от УБО – така нареченото управление за безопасност и охрана на Държавна сигурност, са изкупили всички билети за следващото представление. Комбинацията между Валери Петров и Славка Славова не се вписва в конюнктурата: непокорни интелектуалци, завършили фашистки училища, той – Италианския колеж, тя – Дойче Шуле. В крайна сметка се намесва Павел Матев, шеф на комитета за култура, и успява да „уреди“ проблема.

Много интересна е историята и на „Театър, любов моя“ – пиесата, която Валери Петров пише за Славка Славова и Таня Масалитинова, а режисьорът Младен Киселов я извежда до арт митологията след 10 сезона в Театър 199. Всички помним как по „Раковски“, пред прочутото мазе, звучеше вече отдавна забравеният въпрос „Повече билети?“.

Идеята всъщност е на двете големи актриси. Приятелките решават, че единствено Валери Петров сполучливо ще опише „трагикомедията в държавата и в актьорски живот“ чрез епизоди от собственото им битие. „С много дипломация и хитрост пипнахме Валери Петров за наша жертва“, споделя Славка Славова.

„С Таня бяхме убедени, че само той може да осъществи идеята ни. „Ама вижте! Ама аз, ама то…“, опитваше се да ни каже Валери. Няма „Ама вижте, ама аз, ама то“. Сядаш, ние с Таня ти разказваме истински случки, а ти, понеже си гениален, ще ги преразкажеш гениално“, реди Славка Славова в книгата си „Театър, любов моя“. Дали защото не може да откаже на двете огнени жрици на Мелпомена, дали защото усеща, че ще му интересно, но Валери Петров се захваща за работа.

„Славка ме запали да напиша за дуета й с Таня текста, който да легне в основата на спектакъл с теми за живота на актьора. Макар и да обичам театъра, аз отначало, помня, се дърпах. И освен това и двете ми разказаха толкова интересни случки от своя живот, че аз капитулирах, седнах и написах искания текст. Получи се наистина много жив, колоритен и увлекателен спектакъл, който се въртя много, много дълго. И успехът му беше огромен.“

Той чете на двете актриси всяка току-що написана сцена, а те изпадат във възторг. За някои от споменатите събития от живота на Славка Славова и Таня Масалитинова опитният врял и кипял в соца драматург възкликва директно: „А, не, не, не – ако го направим за сцената, утре топтан ще осъмнем в Белене!“.

Младен Киселов започва репетициите, а Валери Петров не спира да изпипва оригинала. Половин час преди официалната премиера той отново им носи лист с коригирани реплики. Славка Славова не пропуска да го скастри, въпреки безкрайното си уважение към него и преклонението пред таланта му. Деликатният Валери Петров сяда примирено на мястото си, а само след час и половина приема овациите на публиката, които заплашват да взривят Театър 199. Славка Славова и Таня Масалитинова спират да играят „Театър, любов моя“ чак след 10 ноември, когато много от политическите послания вече нямат предишната сила въпреки мъдрия, блестящ и остроумен език на Валери Петров.

Албена АТАНАСОВА

Последни публикации