Добре измислените, правилно дирижирани и въодушевено изпълнени ансамблови съчетания на театралните сцени винаги доставят удоволствие на публиката. В прецизно конструираните спектакли е достатъчно да има трима-четирима актьори, които предизвикват, мотивират и дърпат действието. Тогава оставаш доволен от зрелището и благосклонно отминаваш някоя и друга рецитация на по-неопитните артисти. А когато пиесата е доказана българска класика, тогава те интересува единствено удоволствието от съпреживяването.
И тъй като съпреживяването е все по-дефицитно в столичните арт салони, „Солунските атентатори“ в театър „Българска армия“ би следвало да се превърнат в хит. Военната трупа открай време се слави с маркови многолюдни постановки – от „Напразни усилия на любовта“ на Леон Даниел, „Коварство и любов“ и „Време разделно“ на Асен Шопов и „Животът е сън“ на Иван Добчев, през Чеховите постановки на Крикор Азарян, до „Железният светилник“ отново на Асен Шопов и „Урок по български“ с творби на Иван Вазов. Когато легендарният Анджей Вайда идва през 1978 година да режисира „Делото Дантон“, е изумен от броя на звездите в трупата. Васил Михайлов, който играе Дантон, неведнъж е цитирал думите на Вайда: „Не се съмнявах, че ще имате трима-четирима водещи актьори. Но откъде извадихте останалите 15?“.
Сега Иван Урумов режисира 13 в „Солунските атентатори“ – класиката на Георги Данаилов, в която се търси отговор на въпроса дали момчетата от Солунската българска мъжка гимназия „Свети свети Кирил и Методий“, са безпримерни герои или безразсъдни престъпници. Трагичният спор е между разума и смъртта, между интелекта и терора. Иван Урумов, който е популярен с респекта си към авторите и не си позволява никакви своеволия с текстовете на Шекспир и Питър Шафър, Бергман и Бекет, постига впечатляваща динамика в последователността и логиката на кадрите. Картините, наситени с ескалиращи емоции, се сменят с динамиката на киното, макар че декорът на сценографката Нина Пашова е съвършено минималистичен.
В актьорския състав някои определено са по-силни от други. Иван Радоев е живописен като Борис Сарафов – тартор на ВМРО, европейски плейбой и бохем, брат на знаменития артист Кръстю Сарафов. Репликите му за отчаянието и дързостта на българите, зарязани от родината и Европа под властта на султана, звучат кърваво. Самият актьор е от малкото, които изричат единствената истина: никой не ни е виновен за безвъзвратната загуба на Македония и беломорска Тракия.
Лиза Шопова, която наскоро беше назначена в „армейската“ трупа, разкрива ярка комедийна дарба като тайно даващата пари на революционерите леля, въпреки че официално се дистанцира от лудостта им. Някой ще каже, че характерните роли са лесни, но не е така – Стоянка Мутафова и Татяна Лолова са кралиците на сатирата, другите им бяха придворни дами.
Ясен Атанасов, който, за разлика от повечето си връстници, с всяко следващо превъплъщение доказва, че не спира да работи над себе си, е прочутият Йордан Попйорданов, познат от историята като Орце. Актьорът ненатрапчиво, но убедително използва твърдия говор, характерен и до днес в Мелник, Банско, Разлог и в старите изконни земи от другата страна на границата. Той нито за миг не излиза от образа, нито за секунда не забравя да бъде Орце Попйорданов с неговия патриотичен фанатизъм и стигаща до абсурди отдаденост на каузата. Васил Дуев-Тайг, също нов кадър в състава, привнася от своя ръбато-авангарден колорит на Димитър Мечев – радикален и циничен бунтар. Заедно с Ясен Атанасов те най-сполучливо придават плът и кръв на историческите си персонажи – младите „гемиджии“, които искат да умрат, преди да са се научили да живеят. Защото това е единствен ход към свободата.
В останалите роли са Владимир Матеев, Симеон Дамянов, Йордан Ръсин, Милен Миланов, Александър Дойнов, Гергана Плетньова, Ели Колева, Луизабел Николова, Йордан Алексиев. Музиката е на Дони, вокалът на Антоанета Добрева-Нети.
Режат си един друг главите, защото не знаят какво да правят с тях
Георги Данаилов пише пиесата „Солунските съзаклятници“ – както е оригиналното й заглавие, през 1983 година, а постановката е посрещната възторжено от критика и публика. Той силно нажежава патриотичния плам, но нито за миг не пропуска да направи безпощаден анализ на националния характер, който превръща любовта в омраза, а живота в смърт.
Авторът ни връща в първото десетилетие на миналия век, когато в Солун се разгаря огънят на едно от най-драматичните събития в историята ни – борбата за освобождение на Македония и Одринско от османско робство. На този фон се разгаря и спорът между различните крила на националните движения и тяхната философия. „Режат си един друг главите, защото не знаят как да си служат с тях“, казва Орце Попйорданов на своя политически опонент Борис Сарафов. И добавя „Няма да го бъде вашето въстание, само дето ще изколят простия народ“, а Борис Сарафов му отвръща „Те и така го колят. Поне ще знае за какво умира“. Прачичото на Чочо Попйорданов обаче е категоричен: „Не, господин Сарафов, когато един народ не знае за какво живее, той не знае и за какво умира“. След взривяването на „Отоман банк“ и френския кораб „Гвадалкивир“ започват кланета, а покушенията дълго са критикувани от Запада.
Георги Данаилов дискутира вечния въпрос, на който България никога няма отговор – знаем ли какво да правим със свободата си и чия е земята, на която си роден. Неслучайно Орце Попйорданов възкликва: „Македония загива. Тя умира като пребито куче пред очите на милостивия свят, пред очите на останалите българи и всички, всички до един чакат да свърши, та да си отдъхнат веднъж завинаги“.
Албена АТАНАСОВА
