Още в уводните думи на едно от литературните събития на ХХI век – романът „Доброжелателните“ на Джонатан Лител, роман – мемоарни бележки на Максимилиан Ауе, издадени през 2006 година, четем „Дълго пълзим, подобно на гъсеница, по тази земя в очакване на великолепната и ефирна пеперуда, която носим в себе си. Времето минава, какавидата не идва, оставаме ларва, печално е, но какво да се прави?… Все пак ние не сме на този свят, за да се забавляваме. А за какво тогава? Нямам никаква представа – несъмнено, за да съществуваме, за да убиваме времето, преди то нас да убие. И в такъв случай най-доброто занимание през изгубените часове е да пишем. Не че имам толкова часове за губене, аз съм зает човек; имам, както се казва, семейство, работа, отговорности, така че всичко това отнема време, не остава много за разказване на спомени. Още повече, че спомени имам в твърде голямо количество. Истинска фабрика за спомени съм. Можех цял живот да прекарам в производство на спомени.“
Книгата „Доброжелателните“ е определена от критиката като своеобразно откровение, библия за ужасите на войната. И макар поводът да е Втората световна война, всъщност тя по смущаващ начин описва и собственото ни съвремие. Светът ни, раздиран от военни действия. Не случайно Максимилиан Ауе ще отбележи хладнокръвно „Ако сте родени в страна или във време, където не само никой не идва да убие вашата жена, вашите деца, но и никой не иска от вас да убивате жените и децата на другите, то благодарете на Бога и си останете с мир. Но никога не забравяйте: може да сте имали повече късмет от мен, но не сте по-добри.“
Художникът Веселин Дамянов-Ves, макар и никога да не е бил по полетата на реални военни действия, макар и никога да не е посягал към писателското перо, ежедневно, въпреки грижите, с маниакална упоритост, и преди всичко с вещина на педант, не пише, а рисува образи. Образи – визуални мемоари, на спомненото от предишния ден. Хроника на ежедневните военни походи, които разумът и сърцето провеждат на фронта на житейското оцеляване. На пръв поглед Веселин Дамянов отразява доброжелателно гледки, животни, човешки лица, фигури, събития. Прави го като че ли непринудено, сякаш с лекотата на поточна линия. С ирония, с насмешка, с характерните за почерка му тъгувания, прикрити зад усмихващи детайли и цвят. Много цвят – дори в графиката и рисунката. Като осмислено противоречие с военизираното безумие на нашето настояще. Тази творческа доброжелателност на художника през годините успя да го утвърди като едно от значимите присъствия на територията на изкуството у нас, а и извън пределите на страната ни. Намерил признанието на критиката и професионалната общност, той си извоюва любопитството на публиката, която с усмивка се взира в линиите, щрихите, в пластическите му домогвания, в живописните откровения, в способността му да акцентира върху делничното, обикновеното, върху детайла. Неща, така близки на всички ни, но и в нещо оставащи неуловими. И не защото са мимолетни, а защото са прeстъпни на оня, който има сетивата да ги улови.
С чувствителност на литературен герой, ходил по бойните полета, въображаемо безчинствал по съчинена заповед на зверстващ пълководец, Веселин Дамянов-Ves ежедневно, като след кошмар, се завръща, за да си спомни. Да се взре в бялото изобразително поле и с религиозен жест да положи щрих след щрих, контур след контур, цвят след цвят. Друг път – напротив, да се изправи пред изобразително поле, цяло изпълнено с думи, с чужди образи и смисли, намерени и откъснати страници, върху които да пренесе сънуваното, изживяното, мечтаното, неслучилото се. Тази систематична битка на художника с производството в завода за спомени като че ли непрекъснато му подсказва, че „времето минава, какавидата не идва, оставаме ларва, печално е“. Образи, сякаш доказващи цялата баналност в необикновеното ни житейско пътуване. Странство, в което, макар и някои от нас да имат повече късмет, всъщност не сме по-добри. Изложбата „Доброжелателните“ в градската галерия в Сливен може да бъде мислена като размишление тъкмо за доброто начало в нас. Доброто, с което все не успяваме да се справим. Доброто, за което Веселин Дамянов-Ves ни припомня, че се воюва ежедневно, при това винаги без никаква гаранция за успех.
Пламен В. ПЕТРОВ