След „Лимонов“ на Кирил Серебренников втори пореден филм се подиграва на французите, че слагат на всички имена ударение върху последната гласна: Прозерпина (Фани Ардан) изрича възторжено „ВивалдИ“, а Атропос (Роси де Палма) строго я апострофира: „ВивАлди“.
Предполагах, че ме очаква поредната досадна интерпретация на мита за Орфей и Евридика, но не би. Филмът се оказа фантасмагоричен прочит на древногръцкия мит със съвременно звучене. Маниашка наслада. В самото начало се чуват изстрели. На земята се гънат тела, облени в кръв.
Жених (Валентино Буца) очаква булката си (Мариам Батистели). В мига, в който тя идва в цялата си тъмнокожа сияйност, мъж с вид на гангстер (Ервин Шрот) я застрелва. Орфей скача в такси, чийто шофьор (Венсан Касел) си пада малко патетик. Преследват убиеца на Евридика, минават през странни червеникави тунели и невъобразими съоръжения, стигат пред хотел „Хадес“… Така започват патилата му в подземното царство със строг персонал, стъкла и цветя.
От време на време тенорът Валентино Буца и сопраното Мариам Батистели изпяват арии от любими опери на Верди и Пучини сред вода: „Травиата“, „Мадам Бътерфлай“, „Турнадот“, „Бохеми“, „Тоска“. В пеенето се включва и уругвайският бас-баритон Ервин Шрот с арията на Мефистофел. Често се въртят грамофонни плочи. И са разхвърляни снимки на годениците върху масичка. Звучи и парчето The Power of Love на групата Frankie Goes To Hollywood. Възвишено. Диригент на задкадровия оркестър е Пласидо Доминго.
Още щом се появи булката с тоалета, става ясно, че изумителните и екстравагантни костюми са на Dolce&Gabbana. Те са дълги и къси, дюс и пъстри, надиплени и тесни, мъхести и гладки, прибрани и разголени, пищни и семпли, супер изтънчени и развлечени – фойерверк на известния стил на италианските модни предизвикатели. Тържеството им е в епизода с древния автобус насред нищото, управляван пак от Венсан Касел.
Колкото и да е тъжен митът за Орфей и Евридика и финалът на съвременната двойка, настроението не спада. Адреналинно е въображението на дебютантите в голямото кино Паоло Куко (театрален режисьор) и Давиде Ливърмор (видео дизайнер), поставяли опери къде ли не по света. Използвайки съвременните технологии, те са ситуирали древния мит в сугестивен и изобретателен контекст на реминисценции и загуби, перверзии и искреност, гласове и емоции. С ритъм, опера и колорит пренареждат екранни знаци и морални постулати. На моменти е леко тавтологично. Липсва ми още щипка фантазия в общата атмосфера на любов, страдание и… примирение. Но и така филмът е нещо неочаквано и оригинално сред средноватите си „събратя“ по екраните. Пък и не е дълъг. А с Роси де Палма трескавостта и болничната обстановка към финала „Операта!“ заприличва на огненото кино на любимия Педро Алмодовар, който въздига любовта до жертвоприношение, а жената – до богиня на (съ)страданието.
Геновева Димитрова