Изложбата на Стилияна Узунова в Галерия „Българи“ представя младата художничка с търсенията й през последните години. Неслучайно тя е подбрана по този начин. Експозицията потвърждава познатата истина, че пътят на изкуството е труден и дълъг и до успеха стигат не само талантливите, а тези, които са своеобразна мембрана на времето, в което живеем, усещат го със сетивата си, прекарват го през мрежата на спомените и съпоставяйки го с тях, го преосмислят в драматизма на вечния и неизбежен диалог на „преди“ и „днес“ с визията за „отвъд“.
Картините в изложбата на Стилияна Узунова предлагат точно такъв дълбок наратив, подкрепен чрез умело композирани, разновременни и разно-пространствени епизоди, чрез „машината на времето“, т.е. прекрачвайки времена и светове. Те са многослойни като смисъл и варират в разширената рамка от абстрактна до фигуративна живопис. Тази сложна семантична и композиционна структура е подкрепена и от избора на техниката: от акрил, пастел, маслени бои и въглен до принт. Така художничката конкретизира разказа, влизайки в рисунъчен детайл, и едновременно с това, чрез ефекта на цветните петна с въздействието на акварелни разливки, завоалира изплуващите като през мъгла отрязъци от реалността.
Бях решила първоначално да представя изкуството й под заглавие „Реещият се човек“, но правейки подбора на картините, реших, че това заглавие е едностранчиво и извън наратива в работите й, представящ драматизма на паралелните два свята, в които се движи съществуването ни и по-специално неговият смисъл днес: сблъсъкът между спомените на безметежното детство и безкрайно цъкащите таймери на времето, тези, които не можеш да занулиш.
Има ли пресечна точка между тези два свята, се пита Стилияна Узунова и продължава с въпросите.
След като нишките на Ариадна не са спасителни, кои са пътеводните днес в съвременния информационен лабиринт?
Таймерът на времето отчита твоя бяг и ти си безпомощен да го спреш със завръщане в детските спомени, за художничката свързани с рилската планина и нейната тишина.
Тогава?…
Силата на наратива в платната на Стилияна Узунова не е само в изваждането на противоречията, пред които сме изправени днес, или във въпроса кое е това, което ни прави щастливи сега, а в нейният чувствен, личен, провокативен прочит на предизвикателствата. Тези, които тя възприема буквално с порите си и опита й да ги изведе извън конкретността и злободневността. И всичко това би останало само в рамките на екзистенциалните въпроси, които не само Стилияна Узунова си задава, ако те не бяха подкрепени от оригиналния й пластичен стил: от композиционните й решения да използва птичата перспектива, познат още от Средновековието похват, който дава възможност да наблюдаваш света отгоре и да включиш разновременни и разнопространствени епизоди, плод на неподвластния на контрол поток на подсъзнанието. Тези особености определено обогатяват смисловата канава на картината, към която тя прибавя и още нещо, бих го определила като неин патент: сведените до минимум като размер човешки фигури, реещи се на хоризонта, провиснали на информационните нишки-кабели, падащи от високи блокове, катерещи се по стълбата, прекъсваща в нищото, както и човечета, които, стъпили на земята, оставят прекомерно дълги сенки. За тях в едно интервю от 2021г. художничката споделя:
„Фигурите в моите композиции са метафора на мислите, стремежите, разочарованията, слабостите и всичко, което ме вълнува. Има едни хора, които искат да спасят други хора – има едни смисли, които могат да освободят други мисли, чувства и действия.
Малките човечета (както ги наричам), които разрушават оковите на времето или просто го наблюдават, са нашите ценности и откровени желания. А тичащите хора на пътеките сме ние, в „матрицата“. Днес, гонейки един уж по-добър живот, тичаме уморени, копнеейки за нашите места, там, където сме били или искаме да бъдем.
В платната ми има и трети фигури, които просто седят или гледат, или правят нещо свързано с бита. Появиха се в картините ми преди двайсетина години, без лица, забулени с дълги тоги. Но съвсем скоро разбрах, че това са моите светии, хората на вярата. Те носят в себе си доброто, спокойствието и мира. (Из интервю на проф. Галина Лардева със Стилияна Узунова.)
Чрез тези нейни художествени похвати и различни епизоди – метафори, включени в картините, Стилияна Узунова изгражда своя запомняща се пластична стилистика между отворено и затворено пространство, абстрактна и фигуративна живопис, изпълнена с многослойни смисли и послания, вариращи между случващото се „сега“ и „отвъд“ него. В този смисъл тя продължава дългия път в изкуството си и чрез тази изложба, като доказва, че пресечната точка между паралелните светове, в които съществуваме, може да бъде постигната и загърбена чрез безпределните възможности на творческите търсения, защото поне засега все още не е намерен начин таймерът на времето да бъде спрян.
Аксиния ДЖУРОВА
