Не знам дали в българската литература има по-странна птица от Георги Божинов. Както свидетелства Деян Енев: „Бил чепат. Бил горд. Изчезвал задълго, после пак се появявал. Бързорек.“
След скандала, предизвикан от негова публикация в списание „Септември“ през 1975 г. „отвисоко“ е изтрит от всички писателски списъци. Уволнен е незабавно като кореспондент от „Труд“. Забранено му е да публикува. За 4 години остава без никакво препитание. Семейството му буквално гладува, след като и жена му – учителката Минка, е уволнена.
Наложеното изгнание на Божинов продължава дълго – чак до 1980 г., когато в изд. „Български писател“ излиза книгата му с документални разкази и пътеписи „Кукувица кука“.
През 1986 г. излизат две произведения на Божинов. Тогава Никола Радев издава в „Профиздат“ книгата му „Черешови води“, а в „Български писател“ е публикувана „Сивият скиталец“.
Две години по-късно бял свят вижда книгата на живота на Георги Божинов – „Калуня-каля“. Това е истински шедьовър, едно от най-прекрасните неща, написани за Априлското въстание. За съжаление този бисер беше като че загубен, никой не се сещаше за него.
Добре, че доста години по-късно се появи писателят Деян Енев, за да го изтупа от незаслужения прах на забравата.
Но сега мисълта ми не е за „Калуна-каля“. На фокус е „Вдън гората Дикчам“ – друг божиновски принос в родната литература.
Смесица между пътепис, есе, историография и разказ това са 19 скъпоценни камъка, 19 разказа и пътеписи.
Милка, дъщеря му, определя „Вдън гората Дикчам“ като най-важната му книга – именно като първа книга, като пръв тон, задаващ мярка и вкус. Може да се каже, че без нея нямаше да се роди 20 години по-късно „Калуня-кля“. А „дикчам“ на турски означава „прав чам“, „прав бор“. Така навлиза в литературата и Георги Божинов – като прав бор. Такъв си и остава: дикчам-Божинов. Животът му е труден. Преживява много самотни и гладни години.
Но е един достойно изживян живот. А творчеството на писателя е…Нека да кажем така – интересна смесица от стиловете на майстори като Елин Пелин, Йордан Йовков, Йордан Радичков, Генчо Стоев, Джек Лондон…Но да оставим словото да говори:
„Гора. Зелени, назъбени талази, застинали и тайнствени. Спокойно е, клонка не трепва, а гората все звъни леко. Гората диша.
От глъбините на дикчамката гора се издигаше денят и се разгаряше ясен и тържествен, като утро на празник. Миришеше на смола. Далеч на север през широката хладна падина мъглата се стопи съвсем и откри Ели алан, гъсто брадясал с гори до самото си каменно чело. Още по-натам, на самия край на хоризонта, прозираше бледата синева на Рила, а над нея дълъг керван от светли седефени облачета, наредени едно по друго като рано запладнено стадо, се влачеше бавно в небето. Накъдето и да погледнеш – гора и гора, дълбока, без брегове. Над тебе ведро небе. Мир и тишина наоколо. На сърцето чисто, леко. Сърцето като необяздено конче пърха от незнайно упоително щастие, което струи в него с полъха на здравец, на бор, на зелено и младост и очакване на нещо хубаво, което още не знаеш какво е, но знаеш, че непременно ще се случи. Как много ти се живее в такива утрини!
…Гече се залови за работа. Стъкна огъня, за да свари и подсири сутрешното мляко. После откачи голямото цедило с прясно сирене, което висеше на един боров клон. Разстла го на земята и започна да реже сиренето на едри парчета, да го соли и налага в чебъра. Режеше бавно и вкусно, внимателно опипваше меките мазни буци и ги редеше в чебъра. Сложи буца, после оближе пръсти и рече:
– Яллия сирене. Ммм, чудо. На и на тебе!
И ми подаде с върха на ножа.
Високо над нас зачуруликаха гърлено бързи ята от григори. Тези красиви зелени пилета, които кълват пчели, се появяват ко знае откъде само когато се заесенее, по гроздобер. Те напомнят за ранната есен с нейните дарове и свежест, с нейния бистър и бляскав въздух, с тихата й и лека печал, която се прокрадва като предчувствие. Гече дигна глава нагоре и прошепна:
– Гледай ти! Може да има някоя хралупа с пчели тъдява.
Излегнат по гръб, аз дълго гледах гъргорите, които се стрелкаха и въртяха зашеметени и тревожни като лястовици.
Слушах техния еднообразен кадифен говор, който ми разказваше за детството, за високия чардак в лозето, където живеех сякаш върху облак. И дремех унесен и малък…
Разсъних се не знам от какво. Волът ли изпухтя, Гече ли захлупи чебъра, григорите ли млъкнаха? Млъкнаха, няма ги, няма го и Гече. Само волът лежи и преживя, тъжно замислен. Беше се вече презпладнило. Печеше…
Без да бързам, тръгнах по пътеката към моята колиба, алката колиба, изоставена лани от смоларите. Зеленият вир на гъсталака, напръскан със слънчеви петна, ме потопи в хлад…“
А, какво ще кажете? Майстор е Божинов, може само да му се поклониш с уважение. Кой вече пише така, с такава дъхава и картинна проза? Няма такива писачи като него…Ех, няма…
„Вдън гората Дикчам“, изд. „Хермес“, С, 2021 г.
Милен ДИМИТРОВ
