Иван Ничев, чиито филми „Черните лебеди“, „Иван и Александра“, „Звезди в косите, сълзи в очите“, „След края на света“, „Пътуване към Ерусалим“, „Българска рапсодия“ са класика в българското кино, през юли празнува 85 години в родния си Казанлък. Досега винаги е отказвал да бъдат отбелязвани юбилеите му. Това лято обаче се съгласил да го честват в Казанлък, а на големия екран в Розариума три дни са прожектирали хитовете му. Маестрото на психологическите драми днес държи да изкаже благодарност на проф. Атанас Кундурджиев, шеф на Клиниката по нефрология в „Свети Йоан Рилски“, който направил чудеса, за да го върне към живота и отново да работи.
– Каква е темата на следващия ви игрален филм, господин Ничев?
– Димитре Динев ми предложи своята пиеса „Емигрантски рай“, играна във Фолкстеатър, един от двата най-големи във Виена, и в театър „София“. Отдавна имах идея за фабула, която в случая чудесно се върза с неговия сюжет – за битието на български гастарбайтери в Австрия, разтърсвани от драми, в крайни душевни състояния, в абсурдни ситуации, гарнирани с черен хумор. Работата ни по сценария приключи отдавна, той мина през сесия на Националния филмов център, но заради различни перипетии получи скромно финансиране. Вече няколко години, както обикновено се случва в българското кино, търся варианти за натрупване на бюджет. Знаем, че системата за държавно финансиране никак не е добра. Борбите в художествените комисии, които оценяват проектите, не стихват. Липсва отговорност към бъдещите филми. И тъй като истинска конкуренция е невъзможна – няма нито пазар, нито достатъчно пари, трябва да се въведат още критерии. Например да се отчитат броя на зрителите и участията в истински престижни фестивали. Но за всичко това е нужна колективна отговорност.
– Възможна ли е промяна?
– На моята възраст с търпение и разум наблюдавам процесите. Ако някой иска да чуе съвети от по-опитните като мен, добре. Ако не, здраве.
– Да ви върна към „емигрантския рай“: защо не останахте да работите по света, имал сте различни възможности?
– Почти всеки от нас пази история, която започва с думите: „Ако не беше социализмът“. Можех да получа работа в Холивуд, но нямах право да лишавам баща ми от следващите етапи в кариерата му. Биохимик, професор, точно тогава той чакаше финалните реализации на професионалните си проекти. Както се знае, семейството на всеки, избрал свободата на Запад, беше обречено на тотална блокада. Щях да се превърна в черна овца, а татко беше направил всичко за мен. Във времето успях да вдигна бариерата, доколкото беше възможно, разбира се.
– Но със сигурност помните несъстояли се проекти.
– О, да, разбира се, при това те са няколко. Бях се разбрал с наследниците на великия артист от световния цирк Лазар Добрич да снимам филм по спомените му, съдбата му е невероятна. Щеше да бъде грандиозна копродукция на България, Германия и Полша. Немски продуценти осигуриха над милион марки – моят филм „Иван и Александра“ им беше направил огромно впечатление в конкурса в „Берлинале“. Тук също се бях застраховал, редактор ми беше Цветана Писарева – съпругата на Павел Писарев, шеф на Кинематографията. Но докато течеше подготовката, падна Берлинската стена – световно събитие, което поради различни причини сложи край не само на Студената война, но и на моя проект за Лазар Добрич.
– Имате и втори опит с Холивуд.
– Директорът на суперпрестижния телевизионен канал ARD много хареса „След края на света“. Дойде в София и в кръчмица край Римската стена ми предложи да режисирам немски филм. Запита ме какво ми се иска да снимам. Казах му, че Кустурица вече разказа за всички възможни цигани на Балканите, така че едва ли бих могъл да измисля нещо по-хубаво от него. И тогава той каза: „Бергман искаше да прави „Веселата вдовица“ на Лехар, защо не погледнеш текста му – ще ползваш нашите оркестри и вашите певци, ще бъде грандиозно“. Отговорих му, че Бергман е велик, но сам ще си напиша сценарий. Посочих сумата върху салфетка, той я коригира, но се разбрахме. Когато бях готов, представих проекта пред 70 наследници на Лехар от цял свят. Те казаха „да“ и зачакахме одобрението на „Метро Голдуин Майер“. Оказа се, че през 1934 г. вече емигриралият в Щатите Ернст Любич е заснел „Веселата вдовица“ с Морис Шевалие и студиото е откупило правата за вечни времена. Холивуд поиска милиони, за да влезе в копродукция и всичко пропадна.
– Какво се случи с мечтата ви да снимате „Капитан Михалис“ по Казандзакис?
– Вдовицата на писателя, която живееше в Швейцария, започна да се пазари за милион и 200 000 долара. Бързо разбрах, че трябва да се разделя с мечтата си, след като идвам от малка и не особено богата държава, въпреки че идеята беше за копродукция с Франция. Но Казандзакис не е единственият голям автор, с когото се разминах. Така стана и с Емилиян Станев.
– Липса на късмет ли беше, или на достатъчно „дебели“ връзки?
– Не познавах Емилиян Станев, когато съпругата му Надежда ми звънна – искал да гледа на голям екран „Звезди в косите, сълзи в очите“. Живееха в правителствена вила на Витоша, УБО-то ги обслужваше. Организирах прожекция в Киноцентъра, а след нея той предложи: „Да направим заедно „Антихрист“. Адаптацията по романа за кино щеше да е много сложна и ни трябваха още сценаристи. Един от тях щеше да бъде Константин Павлов. Но тогавашният шеф на Кинематографията Никола Ненов предупреди, че може да отдели за „Антихрист“ не повече от 300–400 000 лева. Обясних му, че тази сума стига само за шлемове и копия, но не и за исторически филм. Емилиян Станев остана покрусен. Ненов и другите около него бяха обзети от мегаломанията, свързана с 1300-годишнината, и дадоха милионите, където трябва. А и бай Емилиян беше леко низгвернат заради някаква реплика, докато с Радичков обстрелвали дивеч в компанията на Тодор Живков. Така че не успях да се класирам във веселата ловна дружинка, но съдбата си знае работата.
– Как се общуваше с Емилиян Станев?
– Когато разбра, че от „Антихрист“ няма да излезе филм, помоли жена си да ми чете глави от недовършения му роман „Насън и наяве“ – метафора за раздвояването на личността и безизходицата на интелектуалеца в апогея на съвременната цивилизация. Седеше един мъничък в креслото и от време на време стопираше четенето на Надя, за да й даде актьорски указания. Бях първият слушател на новия му роман, имахме планове. Но скоро след това Емилиян Станев почина.
– Имате много интересни срещи и с Богомил Райнов.
– Да, но не мога да твърдя, че бяхме приятели. Затворен човек беше, виждахме се винаги след осем вечерта, тъй като той работеше през нощта, а през деня спеше. При Богомил Райнов ме заведе Свобода Бъчварова. Бях изпаднал в немилост след два спрени филма – по времето на соца това беше доста сериозно. Според Свобода аз бях човекът, който трябва да снима „Черните лебеди“ по романа на Богомил. Вече няколко колеги бяха искали правата, но той ги беше отказал. Поставих единствено условие: сам да напиша сценария.
– Много смело от ваша страна.
– Да, но Богомил преглътна. Когато му занесох първия вариант, обаче изригна: „Какво е това, бе, написал си нещо съвсем друго, това не е моят роман“. Бях вкарал три нови линии, разработени въз основа на неговия сюжет, разбира се. Стана голям и мълчалив скандал. Свобода, малката жена с огромния характер, му се сопна: „Богомиле, голям писател си, но Иван също е голям талант. Ако не го зачиташ, си тръгваме“. Никога не бих произнесъл подобни думи пред него – той беше много влиятелен, а аз – с два спрени филма. Богомил скочи и отиде за още кафе в кухнята, а Свобода ми удари един шут под масата. И понеже много разбирам от подобни шутове, го изчаках и му предложих: „Другарю Райнов, бих искал вие да напишете вътрешния монолог на героинята, който ще звучи зад кадър“. „А, това е добре“, реагира той. Панически бягах от този прийом във филмите си, но при него това беше традиция. Така че отново се „оженихме“.
– Така ли приключи напрежението около „Черните лебеди“?
– О, не. Започна борбата за оператор. Българските оператори са чудесни, но трудно „светят“ – не боравят достатъчно добре с осветлението, предпочитат да се фиксират в композицията. Поисках да ангажирам оператор от Полша. Настана страшен вой. Противниците ми насъскаха операторското съсловие, което пусна протест срещу мен. И тогава използвах авторитета на Богомил Райнов – обясних му всичко и той написа писмо до Никола Ненов. Когато го занесох в кабинета му, шефът на Кинематографията го прочете и се изпоти под несъществуващия си мустак. Скочи от бюрото и извика: „Ще имаш оператор от Полша, но да знаеш, че се подчинявам само на този“, и посочи портрета на Тодор Живков. Дойде Славомир Иджак, който беше работил с Анджей Вайда, с Кшищоф Зануси, в „Кратък филм за убийство“ на Кшищоф Кешловски. По-късно снима „Хари Потър“. Но понеже се забавихме с избора на актриса в централната роля и Славек трябваше да снима в Германия, да го смени пристигна Ришард Ленчевски, който през 2015 г. беше номиниран за „Оскар“ за работата си в „Ида“ на Павел Павликовски, първия полски филм, който беше удостоен с наградата на Американската академия.
– Кои бяха двете ви спрени творби?
– „Балът на самотните“ и „Мелодия, изсвирена през зъби“. Първата история беше за тъкачката Яна, която търси „другар“ в живота, но търсенията й завършват трагично. Всеки ден с Владо Ганев пишехме сценария за втория сюжет, разговаряйки с младата певица Камелия Тодорова, която щеше да бъде главната героиня. След като ги спряха, с Владо Ганев преработихме „Балът на самотните“ и стана „Интимни срещи“. С проекта минахме през всички съвети на експерименталната студия към СБФД и всички колеги ме подкрепиха. Ходих и при Иван Славков, за да получа благословията му. „Какъв ти е проблемът, работи!“, отсече той. В крайна сметка снимах „Балът на самотните“, но филмът въобще не стигна до екрана. Чак след 1989 г. го показаха в Париж и в Кан извън конкурса. А сценарият за „Мелодия, изсвирена през зъби“ директно отиде в небитието. Георги Дюлгеров не се появи на обсъждането. Валери Петров много се ядоса. „Дайте да видим става ли сценария или не!“, призова той. Приеха сценария, но Дюлгеров, като шеф на колектив, стопира новелата. По-късно пък Владо Ганев и жена му, Лили Черноколева, избягаха в Канада, въпреки че тук се ползваха с доста привилегии – тя беше дъщеря на Титко Черноколев, функционер от висшата партийна номенклатура.
– Кога за първи път си дадохте сметка, че качеството на сценария ще определи и качеството на филма?
– Когато Анджей Вайда дойде да ни чете лекции в Академията в Лодз – беше единствената му година като преподавател там и имах невероятния късмет да бъда сред студентите му. Та тогава ни обясни, че темите не бива да касаят само една човешка съдба, за да има филмът шанс за световния екран. Много ни говореше и за адаптацията на добрата национална литература. Ето това вече много трудно се случва у нас. Още съжалявам, че не успях да снимам недовършения роман на Йовков „Приключенията на Гороломов“.
– А дописахте ли Йовков?
– Позволих си свой финал – всички влечения към манипулирането на тълпата водят до фашизъм. Йовков води действието и героите именно към подобно послание.
– Как според вас българските режисьори биха могли да имат по-убедителен успех на международния пазар?
– Със сигурност знам какво не бива да правят. Не бива да създават филми, след които на западните фестивали да казват: „Вижте ги тези варвари колко зле живеят“. Защо не се вглеждаме достатъчно смислено в живота си? С „Медена земя“ Тамара Котевска и Любомир Стефанов спечелиха за Северна Македония две номинации за „Оскар“: за документален и за най-добър чуждоезичен филм. Главната героиня е последната жена в Европа, която събира див мед. Малко са хората у нас, които пишат качествени сценарии. Но какво да говорим, след като за режисурата на документален филм се взимат между 8 и 10 000 лева, а го работиш минимум две-три години. През това време с какво да живееш? Повечето хора в българското кино са докарани до просешка тояга. Нека държавата не си прави илюзии, че дава реални пари за кино. Съсловието съществува в краен стрес заради схемите в комисиите. Няма честно разиграване, интригите раждат ненавист. А ние не се срещаме, не си говорим. Виждаме се само на погребения. Наскоро събирахме пари за погребението на Анна Петкова. Беше много добър режисьор, но нямаше 2000 лева, за да я изпратим достойно. Пълен крах. А зрителите жадуват за вълнуващи филми, с нетърпение очакват българските класики по телевизиите.
Пропуска шанса да доведе Елиа Казан в София
Служителка от висшата номенклатура, от която зависи визитата, не е чувала за един от най-великите режисьори в света
Сред изумителните срещи на Иван Ничев през десетилетията е и тази с Елиа Казан – един от най-прославените режисьори в киното и театъра на Щатите, съосновател на култовото „Актърс Студио“ в Ню Йорк. Пътищата им се пресичат на кино фестивала в Лондон. Ничев представя там „Звезди в косите, сълзи в очите“, а Казан рекламира книгата си.
„След прожекцията бях вир вода от притеснение, тъй като не знаех кой ще плати коктейла. Казан се приближи към мен, оказа се, че е гледал филма ми. Разменихме телефони и адреси, изпитахме симпатия един към друг като балканци – той е грък, роден в Истанбул. И досега пазя три-четири писма от него. Някой ден ще ги предоставя за музей на киното, ако бъде създаден“, коментира Иван Ничев пред „Филтър“.
Елиа Казан споделя с по-младия си колега, че иска да снима в България. „Дама, шеф на международния отдел в киното, от която зависеше подобен проект, ме запита: „А кой е Елиа Казан?“ И докато реша всички възникнали проблеми около невежеството и евентуалния му гастрол у нас, той ми написа: „Скъпи приятелю, министър-председателят на Турция ми връчи орден и ме покани да снимам там“. Много години преди чуждите продукции да дойдат в Бояна, можех да доведа великия Елиа Казан.“
Албена Атанасова