Иван Милев е име, което винаги се е радвало на любовта на публиката, а творчеството му всякога е било повод за изключителен зрителски интерес. Последното доказателство за това е гостуването на картината му „Ахинора“ от 1925 г. в Софийската градска художествена галерия. Гастролът на творбата, която от почти две години има свой уникален музей в Казанлък, посветен изцяло на нея, беше само за два дни. Това накара стотици столичани да се срещнат с изумителния поглед на Ахинора, която мнозина вече наричат просто българската Джоконда. Но ще разберем ли някога коя е нарисуваната на картината жена?
Заглавието ни препраща към легендарния разказ на писателя и художник Николай Райнов „Царица Ахинора“. Иван Милев се среща със сюжета още при първата му публикация по страниците на списание „Отечество“ през 1917 г. Година по-късно текстът ще бъде поместен в книгата на Николай Райнов „Видения из древна България“, в която е репродуциран и първият известен ни днес образ на Ахинора, дело на самия автор. През 1922 г., все още студент в Държавната художествена академия в София, Иван Милев се обръща към сюжета, за да създаде първия вариант на картината си „Ахинора“.
Сравнението между разработките на двамата автори ни показва, че те имат съвършено отличителни белези на лицето. Ако при решението на Николай Райнов са търсени източен тип (монголоидни) черти, то при това на Иван Милев те трябва да бъдат мислени по-скоро в контекста на срещата между родното и Ориента. Композиционно Милевата творба е като че ли заимствана от графичния образ, завещан ни от Николай Райнов, но завъртян огледално. Нещо повече – откриваме сходство дори в пропорциите на двата образа.
Три години по-късно, през 1925 г., Иван Милев се връща отново към темата и се ражда известната Ахинора. Този път съпругата на кан Аспарух е изобразена фронтално, а множество детайли в композицията ни препращат към литературния източник или по-точно текстът ни позволява да разчетем и разберем по-ясно образа. „В голям шатър от пъстри кожи“, „царица Ахинора носеше ханджар в своите косичници, преплетени със седеф и скъпи костени мъниста“, „в покои, накитени с пъстри дъсчици ме въведе той“, „украси лицето ми с венец от горски теменуги“, „пръсках усмивки като трендафил и сеех язви като тигрица, която са ранили звероловци“ са само част от словесните образи, намерили въплъщение в картината на Иван Милев. В нея основният акцент е сякаш върху погледа на Ахинора – „когато ме зърнеше някой, душата му се губеше в очите ми“. Друг важен детайл от „портрета“ е забулената усмивка на легендарната царица, която „сееше в сърцата язви“. Вероятно с това трябва да си обясним и решението на художника да прикрие устните й.
Както при първия вариант на „Ахинора“ от 1922 г., така и при този от 1925 г. можем да кажем, че основното композиционно решение е заимствано. През 1924 г. Иван Милев и Пенчо Георгиев са част от приятелския кръг на бащата на българската карикатура – Александър Божинов и това е причината двамата да бъдат поканени да се включат със своя оригинална разработка в подготвяния подарък-тефтер от Комитета за честване на 25-годишната творческа дейност на художника Александър Божинов. В него всеки поздравява карикатуриста с „парче от своя творчески свят“. В този артефакт, днес част от колекцията на Националната галерия в София, Пенчо Георгиев се представя с малкоформатно изображение, изпълнено с темпера и бронз върху хартия – лице на жена. Авторът е изявил погледа, сведен надолу, умислен, в нещо тъжен дори, а устните – покрити с прозирен воал.
Дали става дума за случайни композиционни и идейни сходства, едва ли някога ще узнаем, факт е обаче, че и двата варианта на „Ахинора“, излезли изпод четката на Иван Милев, имат предхождащи ги първообрази – и двата със сигурност познавани от него. Нещо повече, това са творби, своеобразни ключове, позволяващи ни да се приближим към разкриване на творческия метод на художника и оценим неговото развитие между 1922 и 1925 г.
Картината „Ахинора“ от 1925 г. е сред най-ярките творби, опазвани в Казанлък. На 25 октомври следващата година, само няколко месеца преди ненавременната си смърт, Иван Милев сам ще я дари на Музея за старини с художествена сбирка в родния си град. Попаднала в мрака на музея, картината за дълго ще остане непозната за публиката и изследователите на творчеството на художника. Първото известно ни днес нейно публично представяне в самостоятелна изложба на автора е през 1969 г. Така почти 40 години след своето сътворяване „Ахинора“ започва своя публичен живот, за да се обособи в една от емблемите на Казанлък. В следващите големи посмъртни изложби на автора, организирани в София и Казанлък, публиката ще продължи да среща обаятелния ѝ поглед. Въпреки своята тема – портрет на съпругата на кан Аспарух – „царица Ахинора“, въпреки своите композиционни качества, и въпреки дори загадъчността на образа, картината никога не е била в изследователския фокус на историците на изкуството. През 2022 г. по инициатива на екипа на Художествена галерия-Казанлък е организирана първата самостоятелна изложба на Иван Милев извън пределите на страната – показана в Рим (Италия) и Виена (Австрия), в която творбата заема централно място.
Иван Милев рисува образа на Ахинора върху тънък бял картон с темперни бои и златен бронз. И днес те са запазили своите наситени и ярки цветове. Предполага се, че картината е съхранявана в папка до 1969 г., когато е поставена в рамка, която през идните десетилетия е подменяна неколкократно. Съдейки по запазената фото документация, днешните нарушения в целостта ѝ, като например загубите при долния контур на ириса на лявото око, са наследени още от 60-те години на миналия век. През 1976 г. картината е реставрирана за първи път. Тогава е дублирана върху фазерна плоскост. Последните реставрационни дейности, включващи почистване и укрепване на живописната повърхност, са осъществени през 2021 г. от реставраторката Кристина Белева. Творбата е монтирана в специално изработена външна рамка с музейно стъкло, които осигуряват безопасното й съхраняване и експониране.
В художествено отношение картината може да бъде определена като един от най-енигматичните женски образи в историята на българското изкуство. Доминиращият поглед на Ахинора, прикритите женски устни, множеството символи, някои от които остават неразчетени, допринасят за аурата на творбата, определяна от публиката като „българската Джоконда“. И днес картината провокира различни питания, а най-логичното сред тях е: Дали в образа на Ахинора са отразени портретните характеристики на конкретна жена от личния свят на художника?
През годините са се утвърдили две предположения, които остават в полето на спекулацията. Според първото от тях картината представлява портрет на съпругата на Иван Милев Катя Наумова. Другата и по-разпространена теза, която дори става повод за написването на роман, е, че портретът на Ахинора е всъщност портрет на Анна Орозова, съпруга на богатия розотърговец Александър Орозов. Това второ предположение се ражда още през 70-те години на миналия век. Тогава журналистът Михаил Топалов предава разказ за авантюристична любовна история между Иван Милев и Анна Орозова. История, която сетне, макар и опровергавана, ще се предаде като вълнуваща умовете на хората градска легенда, в която и до днес мнозина искат да вярват. А каква е истината – едва ли някога ще узнаем. И така трябва да бъде.
Пламен В. Петров
