Веселина Кацарова е една от най-прочутите певици в света, мецосопрано с нисък регистър. Завършва музикалната академия „Панчо Владигеров“ в София, а за световната сцена през 1988 г. я открива самият Херберт фон Караян, който я кани да се присъедини към Виенската държавна опера. Година по-късно, едва завършила образованието си, подписва договор с оперния театър в Цюрих, а през 1991 година дебютира на Залцбургския музикален фестивал, където пее в „Милосърдието на Тит“ от Моцарт и покорява публика и критика. Оттогава тя е постоянна звезда на престижния форум.
Репертоарът й обхваща повече от 65 централни роли. Гастролирала е в най-големите оперни театри в света – „Ковънт Гардън“, „Метрополитен“, Дойче Опер – Берлин, Баварската държавна опера, оперите в Париж, Женева, Барселона, Чикаго, Сан Франциско, Мадрид, Миланската Скала. Работила е с прочути диригенти като Николаус Харнонкурт, сър Колин Дейвис, Пинкас Щайнберг, Сейджи Озава, Семьон Бичков, Даниел Баренбойм, Рикардо Мути, Волфганг Савалиш, Зубин Мета. Изявявала се е в партньорство с Пласидо Доминго, Хосе Кура, Анна Нетребко, Самюел Рейми, Едита Груберова, Йонас Кауфман и др. Има над 90 компактдиска, отличени с редица награди. Удостоена е с титлата камерзенгерин на Баварската и на Виенската опера.
В момента е професор и преподавател по оперно пеене в най-големия университет в Сеул.
– Госпожо Кацарова, водим този разговор край морето, където сте на ваканция. Каква музика слушате, когато почивате, или предпочитате шума на морските вълни?
– Може би ще се изненадате, но аз не слушам класическа музика. Не само сега, така е от 30 години. Когато готвех ролите си навремето, изслушвах само един запис и веднага се опитвах да го изтрия от съзнанието си заради опасността да започна да имитирам. И сега, като професор в Сеул, предупреждавам студентите, че рискът от имитация е огромен, по YouTube може да се чуе всичко.
Иначе обичам всякаква музика, важното е да е на ниво. Друг е въпросът, че е твърде относително да се каже какво е ниво. За мен основното е да усетя професионализъм в музиката – било тя народна, поп или какъвто и да е друг жанр.
– А в чалгата откривате ли професионализъм?
– Понякога да. Като дете баща ми често ме водеше на концерти на Недялка Керанова. Бях изумена с каква енергия пее тази жена, имаше невероятен гръден кош и изключително дишане. То е непостижимо дори за някои от колегите ми в операта.
– Коя музика доминира според вас в нашето време? Миналото е белязано от периоди на джаза, поп музиката, диското. Днес какво най-често чувате?
– Доминиращата музика е тази, в която има професионализъм, но и непременно трябва да докосва хората. Аз например не мога да слушам хардрок, защото чувам само шумове. Задължително е да усещаш някакъв лайтмотив, да откриваш естетична точка, да си облян от светлина. Хаотичните шумове не ми харесват, защото не откривам в тях музикалност. Тя е дарба и е необяснима – можеш да разбереш как действа ларинксът, но не можеш да разгадаеш музикалността. Единствено тя те прави уникален. Имах щастието да пея с изключително големи певци през кариерата си. Всички тези хора имаха свой почерк, някои не бяха перфектни, но никога не можеш да забравиш гласовете им.
– Работили сте наистина с най-големите имена в операта. Срещите с кои от тях са се запечатали в съзнанието ви заради дарбата им или човешката им същност?
– Дълго мога да разказвам, но непременно искам да започна с българите и по-точно с Николай Гяуров. Имах щастието да пея с него, когато той вече не беше млад, но продължаваше да впечатлява с невероятната си ерудиция и възпитание. За съжаление, съм чувала и лоши неща за него и съм шокирана от подобни твърдения. Когато репетирахме, бях с него всекидневно. Винаги поздравяваше всички – от портиера и техническите работници до диригента и колегите. Не чух веднъж да каже лоша дума за някого. Страшно много обичаше децата си, постоянно говореше за тях и най-вече за сина си Владимир. Страдаше, че всички го сравняват с него и си даваше сметка, че това е голям товар за сина му, който стана диригент.
Много важен човек в моя живот е и Гена Димитрова. Още като студенти заминахме на турне във Франция, водеше ни проф. Мати Пинкас. Тогава Гена Димитрова дойде на наше представление, а ние гледахме неин спектакъл. Не съм срещала толкова щедър човек като нея – преди да си тръгнем, даде на всеки от нас пари да си купим нещо. Колко хора биха направили това? След турнето участвах в концерт в Софийската опера, на който ме чува голяма музикална агентка от Франкфурт. Тя прави запис с касетофон и го изпраща на Херберт фон Караян, както и оперни директори в Европа.
Караян много ме харесал и ме покани в Залцбург да участвам в концерт с творби на Бах.
Много беше впечатлен от моя нисък регистър. Тогава вратите към света за мен се отвориха. Успях да репетирам с него, но само две седмици по-късно той почина.
– Що за човек беше Караян?
– Беше изключително малък човек, слаб, вече не можеше да ходи сам. Поршето го чакаше пред вратата на залата в Залцбург и един човек го придружаваше Тогава не говорех още езици и комуникацията беше по-трудна. Посъветва ме да се насоча главно към Моцарт. Една седмица репетирахме с него и пианист. Веднага усетих, че много харесва българските гласове, неслучайно в много от неговите постановки канеше хорове от България. Караян е човекът, който ми даде големия шанс в света на операта. След това отидох във Виена, в Залцбург работих и с Клаудио Абадо.
– Пели сте и в Софийската опера, и то още като студентка?
– Така е, но никога не ме назначиха в нея. Светлозар Донев, който беше тогава директор на операта и бе мой преподавател, ме покани да пея още като студентка в трети курс, но никога не ме назначиха.
– Защо не ви назначаваха?
– Имаше колеги, които имаха възражения, но не искам да споменавам имена.
– Голяма ли е завистта в оперните среди?
– Има я, самата аз съм усещала завист, но никога не съм реагирала негативно. Може да изглежда наивно, но това за мен винаги е било най-силното оръжие. Когато някой колега ми каже, че не е успял да изпее някоя роля, защото еди-кой си му я е взел, винаги отговарям: Не може един певец тази вечер да пее едновременно в Мюнхен, Виена, София, Стара Загора. За всеки има място. След като са ти взели ролята в един театър, може да я изпееш в друг. Мен специално най-много ме е обиждала една българска певица, чието име ще спестя. Изказвала се е негативно за мен във Фейсбук, а ние дори не се познаваме. И въпреки това не се сърдя – човек трябва да може да прощава.
– В силно технологизираното ни време, в което изкуственият интелект тества интелигентността на ембрионите, какви времена изживява операта, която е елитарно и консервативно изкуство?
– Времената за операта са много трудни, а голям удар на нашето изкуство нанесе коронавирусът. Аз имах шанса да работя в златните времена на операта, хванах последния влак от този невероятен период. Генерацията от певци в операта се сменя на всеки 10 години, това е доказано и в нашите среди се възприема като закон. Ако малко закъснееш, нямаш шанс. В момента е много сложно за младите оперни певци, защото за нашето изкуство днес няма средства. Иначе има изключителни таланти.
– Защо няма пари?
– Икономическата криза засяга всички. По време на пандемията оперните театри бяха затворени за 2 години и този период се отрази пагубно. Много спонсори се оттеглиха и не се върнаха след това. А навремето беше изключително престижно да се финансират елитни трупи. Когато пеех в Цюрих, всяка вечер
в постановките се изявяваха поне 3 големи имена, на които се плащаха гигантски хонорари.
Днес младите не могат да издържат семействата си с хонорарите, които получават.
– А пълни ли са оперните театри по света? Изглежда ли им демоде на младите това изкуство?
– Днес много хора мислят, че не е нужно да ходят на опера, защото могат да я слушат вкъщи на различни платформи. Огромна роля за отлива на публика играе и модерната режисура.
– Няма ли място авангардът в операта?
– Колкото и да е странно, мисля, че аз бях по-добър артист, отколкото певица. Преобразявах се като хамелеон – без значение дали пея бароковата, или по-модерната музика. Имах вродена интуиция и нюх за сценична изява и никога не съм отказвала на режисьорите да изпълня техния замисъл. Предлагали са ми дори мъжки роли. В един момент обаче в операта дойдоха все повече режисьори от драматичния театър. Не всички, но много от тях решиха, че класиката им е скучна. Смущаваше ги дори либретото на произведенията. Започнаха да променят даже образите. Риголето често не е гърбавият и безобразен на външен вид придворен шут, а се трансформира в какво ли не. Драматичните режисьори много държат да провокират на всяка цена. Скоро гледах постановка на „Травиата“ на Верди в Германия, в която протагонистите бяха почти чисто голи. Беше перверзно грозно, чиста порнография. Не може да привличаш публика в оперните театри с порнография. Освен това на сцената имаше деца.
– Как реагира публиката на такива авангардни представления?
– Част от публиката освирква. Но имам чувството, че някои режисьори се стремят тъкмо към това и се радват на дюдюканията. Не е лошо да бъдат привлечени младите хора в операта, но основната част от публиката е съставена от хора, които не са на 30 години. Много трябва да се внимава с границата на провокацията в операта, а и не само там.
– Професор сте в най-големия университет в Сеул, общувате постоянно с млади хора. Как ви изглеждат те, приемате ли техния поглед към света? И възможно ли е да бъдат запалени по операта?
– Познавам това поколение не само защото преподавам, но и тъй като синът ми е на 26 години и завърши сега медицина. Имам чувството, че моята генерация бяхме работяги. Започнах в Цюрих от нулата, пристигнах с един куфар, чифт обувки и дънки през 1989 г. Винаги, когато съм имала ангажимент, не съм си представяла първо пачките пари. Преди няколко години имах концерт във Варна и директорът на операта предложи да ми плати предварително.
Отказах, защото съм свикнала да получавам хонорар едва след като си свърша работата.
Ние бяхме научени да работим. Иначе всеки човек обича удобството и дори лукса, но за него трябва да се потрудиш и той не се постига лесно. Младите днес искат всичко да се случва бързо. Наблюдавам азиатците – те са изключително дисциплинирани, много талантливи и мотивирани. Голямата ми изненада обаче е, че не са издръжливи.
– А има ли надежди в операта сред младите певци у нас?
– Бях напълно потресена, когато разбрах, че у нас вече няма кандидати за оперни певци в консерваторията. Не мога да повярвам, че е възможно. Оперното изкуство е елитно, но трябва да се поддържа, още повече че сме прочути с гласовете си по цял свят. Постоянно съм в различни журита, скоро бях на конкурса на името на Гена Димитрова в Плевен. Стана ми много мъчно, защото най-неподготвени бяха българите. Не е за вярване. Иска ми се в консерваторията да бъдат канени хора с опит като Красимира Стоянова, Александрина Пендачанска, Соня Йончева. Дори да не преподават, но да водят майсторски класове, да дават съвети, да споделят опит.
Класическата музика е важна и в нашето време. Моя позната, която работи в клиника за психично болни хора в Цюрих, ми каза, че пускат на пациентите мои и на други певци записи на Моцарт. Доказано е, че музиката е терапия. Преди години водеха учениците на опера, не съм сигурна, че сега е така. Може би трябва да се възстанови тази традиция.
– Уютно ли ви е в днешния свят – напрегнат, динамичен, технологичен?
– Аз съм много емоционален човек, някакъв идеалист, който вярва в любовта и държи на емоциите. Дори разочарованията не успяха да променят тази моя нагласа. В моята професия, когато в пеенето имаш изключителна техника, значи си овладял занаята. Но за да стане изкуство, трябва да комбинираш техниката с много чувство.
– Не ви ли е трудно да живеете с тази емоционалност в днешното консуматорско време?
– Трудно ми е. Аз съм зодия Рак и съм много чувствителна, имам безброй антени на главата. Понякога искам да са по-малко. Навремето пеех в 90 спектакъла на година, което е изключително много. Постоянно правех записи, защото имах ексклузивни договори с най-големите компании като „Сони“. Спасяваше ме това, че знаех как да разпределям силите си, за да бъда в добра спортна форма. Защото пеенето е спорт – гласът е мускул. Никога не съм пяла, когато съм болна, не съм си оперирала гласа. С бронхит съм излизала само два пъти на сцената и два пъти съм вземала кортизон. Това се случи през 1994 година във Виенската опера, където пеех „Така правят всички“ от Моцарт под диригентството на Рикардо Мути и „Коронацията на Попея“ от Клаудио Монтеверди в Цюрих. Докато пееш, не чувстваш болката, а употребата на кортизон е смърт.
Трудно е да откажеш спектакъл и хонорар, но трябва да го направиш.
Помня, че имах изява в Мюнхен в „Италианката в Алжир“ на Росини. Тогава бях на 39 години, разболях се и категорично отказах да пея. Слава богу, че откриха друга певица да ме замести. Когато съобщиха за промяната, видях как голяма част от публиката си тръгна. От една страна, е ласкателно, но така се създават проблеми и на директорите на театрите, а и ние се чувстваме виновни, че не сме във форма. Важно е обаче да се внимава с гласа, защото напрежението при нас е огромно.
– Вълнувате ли се от политика, от случващото се в размирния днешен свят?
– Изключително много се вълнувам. Най-лошото е, че свикнахме с войната в Украйна. Аз не съм русофил, но обичам много руския език. Скоро гледах документален филм за войната и бях потресена, като видях на какво са били подлагани пленници украинци. Кошмарно е всеки ден да се убиват хора. Във връзка с войната в оперния свят се реши да не се поставят руски опери и да не бъдат ангажирани руски певци. Не съм убедена в правилността на това решение, защото те нямат никаква вина.
– Анна Нетребко също беше канселирана преди време заради некатегоричната й позиция за войната.
– Тя просто се беше снимала с Путин, макар че трябва да се внимава с кого общуваш.
– Върнаха ли се в афишите руски композитори и певци?
– Трудно върви този процес. Мъчно ми е, защото това е толкова хубава музика. Имам чувството, че целият свят сме в огромна война. В тази връзка се радвам, че в България влиза еврото, въпреки че у нас има и доста скептици. Трябва да осъзнаем, че това е гаранция, че наистина сме в Европа, ние нямаме силата като Швейцария да бъдем самостоятелни. Не отричам, че с еврото животът ще стане малко по-скъп, и съм най-притеснена за пенсионерите. Те са унизените хора в България – работили толкова много, а бедни. Тревожното е, че в света има огромна негативна енергия, което много ме притеснява.
– А защо избухна този негативизъм и агресия?
– Мисля, че проблемът е в ценностите – искаме все повече и повече. Технологиите без съмнение помагат в комуникациите, но те са и опасни за младите хора, които твърде рано виждат неща, които не са за тях.
Не ви ли прави впечатление, че днес всички се бунтуват, дори природата. А моето най-голямо притеснение е, че се раждат все по-малко деца. Младите в Южна Корея не искат деца. В Швейцария, където ми е домът, през 90-те години едно семейство се справяше, ако само един член от него работи. Сега това е невъзможно. И хората започват да спестяват от отглеждането на деца. Не ги определям като егоисти, много от тях не чувстват сигурност, притиснати са финансово. Преди години правехме планове за дълго време, сега аз не смея да погледна напред повече от 1–2 години.
– Синът ви защо не тръгна по вашите стъпки?
– Той завърши много трудна гимназия и тя беше негов мазохистичен избор. Училището е в Цюрих, навремето са приемали в него само момичета. Постъпи там заради двама-трима свои приятели, за да бъдат заедно. Гимназията е държавна и ако успееш да я завършиш, влизаш във всеки университет в Швейцария, с изключение на специалността „Медицина“. А синът ми избра точно медицина. В гимназията не исках да знаят коя е майка му. Винаги съм носила друго име, не приех фамилията на мъжа ми и в чужбина се изписвам Касарова, защото е по-лесно за произнасяне. Веднъж у дома се обади преподавателят по пеене на сина ми и попита дали в семейството някой се занимава с това изкуство, защото той има талант. Наистина имаше глас, но никога не е искал да става певец. Слушал ме е само 3 пъти на живо в неговия живот. Колегите ми дори се учудваха. Моето убеждение е, че операта е моя професия, но винаги съм я разделяла от живота.
Защо трябва да ме слуша синът ми? Хирургът взима ли децата си в операционната например?
Може и да не съм била права, но така го усещах. Радвам се, че моят син не тръгна по стъпките ми, постоянно щяха да го сравняват с мен. А в живота нищо не се повтаря. Може да е по-добре или по-зле, но не е същото. Иначе синът ми е най-голямото постижение в моя живот. Чудо е, че имам това момче.
– Разделихте ли се с много илюзии досега?
– Разделих се с илюзията, че мога да променя някой човек. Както и със заблудата, че всички хора трябва да мислят като мен. Но се научих, че не трябва да правиш много компромиси със себе си.
– Вие правили ли сте?
– Да. Аз съм много силна, но правя компромиси до последната капка, която прелее. Тогава правя тотален обрат. Мога да си тръгна от една връзка, да не допускам повече някой човек до себе си. За мен лъжата е най-жестокият удар за един човек. Обичам хората, които изслушват другия и се опитват да разберат защо той е такъв. Научих се на това от професията, защото работим с много хора. Участвала съм в постановки, където усещам, че не съм симпатична на някого. И се питам „Какво си направила?“. Няма отговор. Тук е силата на потърпевшия да промени мнението на другия човек, но не с агресия, а с усмивка. Аз обаче съм идеалист. Малко съм и единак.
– Как си представяте света след 10 години?
– В Швейцария в банките, пощите, в различни институции вече почти няма хора. Дори в супермаркетите плащаш със сканиране. Човекът все повече ще бъде заместен от роботи. Говорих с моя син дали лекарите могат да бъдат заменени от ИИ. И той ми отговори, че той ще играе все по-голяма роля, но ако дойде човек с инсулт или инфаркт, трябва да бъде прегледан от лекар. Макар че много от тях може би ще работят дистанционно. Автомобилите ще бъдат без шофьори. Чудя се какво ще бъде в изкуството? Може би операта ще се трансформира в някаква форма на мюзикъл. То отсега много певци вече пеят с микрофони. Май натам вървим.
Тъжно е, но това е бъдещето на човека. Дано се срещнем отново след 10 години, за да проверим дали са били верни прогнозите ни.
Кристина ПАТРАШКОВА