„На човек са нужни само пет неща, които не е трудно да получи: хляб, за да яде, покрив, за да не го вали дъжд и сняг, дрехи – да се предпази от студа, работа, за да се уважава, и култура, за да помни, че преди всичко е дух, а не материя!“, казва Свобода Бъчварова, една от най-легендарните родни писателки през социализма и след него, сценарист и редактор на повечето от хитовете в киното на 70-те и 80-те, майка закрилница за режисьорите бунтари в седмото изкуство преди 10 ноември. Ако в държавата имаше някакви наченки на национална памет, трябваше да има официални чествания за 100 години от рождението на тази изключителна жена.
Но уви, обществото ни няма навик да пее дитирамби на онези умни и освободени личности, които ясно артикулират горчивите истини за пробойните в народопсихологията. Да не говорим за слабокултурните по хоризонтала и вертикала, които едва ли са чули и чели Свобода Бъчварова, за която цинизмът е най-тежкият удар върху човечността. „От най-голямата нация на Балканския полуостров в скоро време ще се превърнем в най-малката – защото нашият чорбаджия е мелез между вълк и свиня. За него не важи правилото, което имат християнските народи: „Яж, но дай и на другия да яде! Не му взимай всичко!“. А и нашият политик е същият – щом дойде на власт, иска да заграби всичко, да се наплюска. За него няма нищо трансцедентално – ражда се с чувството, че вечно ще живее“, пише тя в прочутата си тетралогия „Земя за прицел“.
Самата Свобода Бъчварова преминава през автентична еволюция – от родово обусловената преданост на комунистическия идеал през младостта, в зрелите си години стига до единствено възможната вяра, тази в Бога.
Каквото и да й се случва, запазва неподправената си невинност. Защото за нея човечеството се дели на две: от едната страна са децата, от другата — възрастните, като годините и на едните, и на другите нямат никакво значение. Тя остава любопитна и добронамерена като същинско хлапе. Неслучайно в Бразилия, където живее през последните две десетилетия от земното си битие, и съседите, и приятелите, и в хора на руската църква, където пее, я наричат Щастливката. Щастлива е не само със семейството си, но и с изключителното уважение на читателите, за които „Великденска ваканция“, „Литургия за Илинден“, „Приключенията на Фильо и Макензен“, „Телеграма с много неизвестни“, „Опасен чар“, „Земя за прицел“ винаги са били и остават класика. А за самата Свобода Бъчварова двете задължителни книги „за националното свестяване и съзряване“ са „Записките по българските въстания“ на Захарий Стоянов и „Видрица“ на поп Минчо Кънчев.
Номадството е в кръвта й. Озовава се в Европа още в пелени. Заради репресиите след Септемврийското въстание и Деветоюнския преврат през 1925 родителите й, македонският четник Тодор Ангелов-Божаната и учителката Александра Шарланджиева, емигрират в Австрия.
Майка й обръща чаша с коняк, преди да я накърми и да се впуснат в тихо и дискретно пътуване
под чужди имена към Лом, където се качват на кораб за Виена. После тримата живеят в Париж, но не след дълго са екстрадирани в Белгия. Където и да се намира, Тодор Ангелов се включва в местната политика, а междувременно в България получава смъртна присъда от ВМРО. Номадството носи на невръстната Свобода костна туберкулоза, заради която лежи по болници и санаториуми във Франция и уврежда тялото й. Тя е на 5 години, когато с Александра се прибират в България, тъй като амнистията, обявена за сватбата на цар Борис, е само за жените. Вече в гимназията, наследничката на Божаната не крие левите си идеи. Неведнъж прекарва часове наред в полицията, докато баща й, един от организаторите на нелегалната антифашистка съпротива на Белгия, е инквизиран от Гестапо в Брюксел. През август на 1944 г. е интернирана в концлагер в Крумовград. Първото охлаждане на идеологическия й плам настъпва в Ленинград, където е студентка по журналистика и естетика, а великият СССР не е този от представите на Божаната. Терорът и репресиите срещу руската интелигенция са в разгара си и българката започва дълбоко да се съмнява в марксистката доктрина не само защото чете големите религиозни мислители Николай Бердяев, Лев Шестов, Владимир Соловьов. Когато арестуват любимите й преподаватели, спира да ходи на лекции. В пълен шок лежи с дни, без да говори и без да се храни.
В София я назначават в отдел „Култура“ на вестник „Работническо дело“,
където прокламира творбите на Димитър Димов, Димитър Талев, Емилиян Станев, Валери Петров, Радой Ралин, Блага Димитрова. В началото на 60-те всички са окрилени, че е възможно „голямото размразяване“, но си остават с големите илюзии. И когато нещата силно загрубяват, Свобода Бъчварова е уволнена от „Работническо дело“. От тази несправедливост печели киното. „Тя беше човекът, който насърчаваше и подкрепяше, който ни поучаваше и иронизираше, който ни се караше, когато хленчехме, и се смееше, когато се мислехме за велики. Европеецът в шопското село Бояна“, разказва сценаристът Владимир Ганев.
Свобода Бъчварова създава и ръководи творческия колектив „Хемус“ в Киноцентъра, дава зелена улица на филмите на Георги Стоянов, Людмил Стайков, Вили Цанков, Методи Андонов, Христо Ганев и Бинка Желязкова. Тя е тази, която казва „да“ на сюжетите, които Христо Христов, Борислав Шаралиев, Иван Андонов, Никола Рударов, Рангел Вълчанов, Иванка Гръбчева ще превърнат в хитове.
„Грижеше се не само за съдбата на продукцията, тя се грижеше за хората – как живеят, къде живеят, имат ли пари да си платят наема. Не мога да си представя как без нея в киното биха оцелели Георги Дюлгеров, Боян Папазов, Иван Терзиев, Иван Ничев, Киран Коларов“, коментира Владимир Ганев. Неслучайно приятелите я наричат Волтер във фуста.
По неин сценарий е „Между релсите“ на Вили Цанков, първият наш филм с международна награда – „Лъвът на Сан Марко“ от фестивала във Венеция. Повечето от евъргрийните на големия екран са свързани със Свобода Бъчварова – или е техен сценарист, или са направени по нейните книги: „Жребият“, „Опасен чар“, „Не знам, не чух, не видях“, „Фильо и Макензен“, „Бой последен“, „Спомен“. Редактор е на „Авантаж“, „Лачените обувки на незнайния воин“, „Мъжки времена“, „Козият рог“, „Господин за един ден“, „Няма нищо по-хубаво от лошото време“, „Таралежите се раждат без бодли“… Тя е перото в документални ленти за Тодор Ангелов-Божаната и за българките интербригадистки в Гражданската война на Испания.
Сценариите на Свобода Бъчварова създават някои от най-запомнящите се образи в българското кино
– като Дилбер Танас на Руси Чанев в „Мера според мера“ и измамника гений на Тодор Колев в „Опасен чар“.
Персонажите й са наситени с тънка ирония, сюжетите й с парадоксални ситуации, гротеска и трагикомизъм. Прототипът на Дилбер Танас в „Мера според мера“ – заедно с Георги Дюлгеров и Руси Чанев тя е съсценарист на сагата за останалата след освобождението поробена македонска земя, е Дядо Ильо от Благоевград. Някогашният четник, макар и на 92, всеки ден ходи по 30 километра и винаги е облечен в бяла риза като в народните песни. Самотник, който разказва спомените си на Свобода Бъчварова като приказка. Тя го разбира като никой друг – цялото й семейство е от българи от Македония: баща й напуска родното си място през 1903 година, майка й през Балканските войни. Свекър й е от Гевгели, сръбска Македония, a свекърва й е от Кукуш, гръцка Македония. Свобода Бъчварова е първата след Димитър Талев, която в „Литургия за Илинден“ описва българската мъка по изгубените земи и животи.
„Този документален роман е историческо събитие. Започнах да събирам материали за него през 50-те години, още бяха живи войводите и четниците на ВМРО. Успях да видя много хора в Белгия и във Франция, приятели на баща ми. Моят разказ започва със страданието на македонските бежанци. Миналото е органическо присъствие по пътя към истината“, коментира авторката.
В средата на 60-те с Павел Вежинов, Елка Константинова, Георги Марков и Костадин Кюлюмов започват работа по сценария за „На всеки километър“. В едно от тогавашните предавания на телевизията Свобода Бъчварова споделя: „С голяма радост възприехме идеята на ДС – да направим сериал за най-героичното и мъжественото в Съпротивата. Беше ни приятно да си спомним за най-хубавото от нашата младост. Гордеем се, че петимата автори даваме принос за този първи сериал за революционното ни минало, в който са залегнали истински случки. Нека децата ни да не играят на рицари и каубои, а на Митко Бомбата и бате Серго“. По-късно беглецът Георги Марков е заличен от екипа, а Свобода Бъчварова ще признае, че невинаги й е било лесно да бъде опозиция на статуквото, мислейки за житейското спокойствие на мъжа си, д-р Любомир Бъчваров, и единствената им дъщеря Елица. Заради тях се лута между истината и лъжата, между собствената си вина и тази на епохата. Попада и в черните списъци на същата тази Държавна сигурност, която поръчва „На всеки километър“. И както през 50-те си навлича гнева на Вълко Червенков, така през 70-те е мъмрена от Тодор Живков – и двамата не могат да се начудят как дъщерята на фанатичния комунист Тодор Ангелов си позволява да търси и посочва кусурите на системата.
Романите й провокират дискусии сред обществото, но литературните критици от соцканона се правят, че не я забелязват. По заповед на съветското посолство е унищожен сборникът й с разкази „За заслуги“, в който описва обесените по уличните фенери на Ленинград власовци и антисъветчици, преминали към германската армия в Балтика и Украйна, където дълго след войната се води съпротива.
През 1985 година Свобода Бъчварова е уволнена от „Българска кинематография“, но е върната след протестите на младите си колеги. Не след дълго я уволняват окончателно. През 1989 г. новоизлюпената демокрация изчегъртва киното и Свобода Бъчварова
заминава при Елица, която се е установила в Бразилия.
Писателката е щастлива да помага в отглеждането на Лукас, първия й внук. После се ражда и внучката София, „втората прелест и радост в моето бабинство“.
„Да емигрираш, съвсем не значи да загърбиш гражданската си съвест. България си остава неизменно в сърцето ми с интелектуалното, психологическото, нравственото и национално любопитство. Така и ще умра“, казва писателката. В Бразилия довършва започнатия през 70-те роман от три части „По особено мъчителен начин“, посветен на нейните родители. „Народ, който не познава миналото си, е принуден да го преживее отново. Истината е благодат за оня, който е готов да стигне докрай“, мотивира се тя. През 2008, след почти 20 години отсъствие, Свобода Бъчварова пристига в България, за да представи документалната сага в три тома, за която през 2009 г. е удостоена с наградата „Христо Г. Данов“. „Оставам свързана с България и особено с родния Пирински край, където всеки камък, всяка къща, всяка улица е история. Радвам се, че съм тук и едновременно изпитвам мъка за нерешените проблеми на тази многострадална страна“, не крие мнението си на премиерите в София, Пловдив и из страната. Свобода Бъчварова е директна в прав текст – България все така се нуждае от будители.
„По особено жесток начин“ пък се казва документалният филм за Свобода Бъчварова на Владимир Ганев и Росен Елезов. Навръх своята 80-годишнина тя не се страхува от равносметката – за цената на заблудите, за мъката си по окаяното отечество, наказано от Великите сили и от безсъвестните си политици.
Пред камерата води задочен диалог с баща си, обявен за национален герой на Белгия.
В него баща и дъщеря си говорят за превратностите на живота, за битката между разума и обичта към ближния. Потресаващи са моментите, когато тази малка голяма жена избухва в сълзи заради младежки грях – до последно не може да си прости, че по заповед на партията е уличила в насилие един от шефовете в полицията, без той да го е извършил. Не крие, че у нея живеят и ангели, и дяволи“, но че тая двойственост в мислите и в чувствата винаги е била в името на доброто за другите. Истинското облекчение настъпва, когато тя, някогашната върла атеистка от РМС-а се връща към Бога. „Баба ми възрожденката винаги напомняше, че без Бог не може. Всичко съдейства за доброто на човека, който обича Бога. Всякакви други умувания и уговорки са от Лукаваго!“
Най-голямото й страдание се ражда от въпроса защо баща й не стига до истината, въпреки че е „човек на вярата в човека, дейна, саможертвена и преобразителна, съпроводена от милост и състрадание, за да не се превърне в ново идолопоклонничество“. За Свобода Бъчварова най-голямата вина на комунизма е тоталната му битка срещу духа. Тя е отрицател на „вегетативното съществувание и охолното самодоволство и безотговорност“, никога не приема „безплодните елегични носталгии“ и байганьовското биене в гърдите. Неслучайно в „Земя за прицел“ осмива умопомрачителната българска мания за величие. „Сложете последното българско говедо за министър-председател на Англия – и какво? Съвсем няма да се уплаши! Нито от отговорност, нито че няма понятие как се управлява, а ще тресне юмрук по софрата и ще изреве: „Видяхте ли, бе! Най-сетне ме оцениха!“.
Свобода Бъчварова умира на 87 през 2012 година. Тя и съпругът й са погребани в Бразилия. Порасналите им внуци и досега помнят и знаят българските народни песни, с които ги приспива баба им.
Албена АТАНАСОВА