Казват, че ултрамаринът е от най-скъпите цветове до края на ХVIII век, когато започва неговото синтетично производство. И това не е случайно. Първоначално той се произвежда чрез смилане на лапис лазули на прах. Трудоемкият процес на смилане и измиване прави естествения пигмент изключително ценен – приблизително десет пъти по-скъп от камъка, от който се прави, и скъп, колкото златото. Това налага и специалното му място в изкуството на старите майстори.
Пламен В. Петров
Най-често той се използва за одеждите на Дева Мария и символизира нейната святост и смирение. Първата ни известна употреба на този пигмент датира от VI–VII век в рисунките на афганистански храмове в близост до най-известното находище на лапис лазули. Използването на този камък е документирано в китайски картини от Х век, а в Индия в стенописи от век по-късно. В Италия той намира своето по-разширено приложение още в епохата на Ренесанса. Именно дълга историческа употреба и наслоената символика на ултрамарина днес привлича художниците Доротея Комитска и Росен Дончев. Той ги среща и дава заглавието на съвместната им изложба в галерията на Art Hotel 158 в София. Събитието е от платформата за популяризиране на българското изкуство извън границите на страната ни Fortelier.
Доротея Комитска и Росен Дончев са визуални артисти, които с изложбата „Ултрамарин/намеси“ се връщат назад в своето приятелство от младостта, за да ни провокират с фотографските си и живописни творчески постижения. Както сами те споделят, отвъд индивидуалната естетика носят общи послания – лиричен изказ, пасторалност и хармония. „Предизвикателството на изложбата се обуславя от срещата на естетическата територия на единия автор в другия, в опит за допълване на неговото артистично пространство. Размесваме своите творчески територии и се опитваме да създадем нови! Територии с пътища, които не свършват…“ Доротея Комитска е от онези визуални артисти, които имат изградена концепция за естетика във фотографията – „развива творческия си потенциал на мечтател сюрреалист с усет към художествена иновация и необичайна артистична гледна точка“. Колкото до Росен Дончев – той определено е художник, „който няма да се умори да експериментира и да пуска малки лодки от хартия, изписани с думи в реките на детството. Да търси сакралното във всичко, което ни заобикаля“.
Общата среща между Доротея Комитска и Росен Дончев обаче надхвърля индивидуалните специфики на творческия им почерк. Това е среща на територията на специален цвят, който ги провокира да излязат от комфорта на своето си и да поемат по пътя към своеобразни намеси, да влязат в диалог. Най-важното е, че този диалог провокира емпатия, която ни е така потребна днес в раздирания от липсата на човешкост свят. Нещо повече – изкуството им приласкава към съзерцание – докосва, вълнува, вглъбява. Сякаш за да ни подскаже, че личната ни намеса в реалността оставя дири. Понякога невидими, друг път ярки, но всякога това са следи от отношенията помежду ни. Отношения, които като вълни, като въздух, като слънчеви лъчи, като тънките ни нишки с живота изграждат собствената ни представа за смисъла от собственото ни присъствие. А той – смисълът, като че ли винаги е свързан с общуването ни с другите. Общуване, откровено общуване, което ни е все по-чуждо, и затова все по-потребно. Общуване, за което са нужни все повече усилия. И никъде това не е така видимо, както в света на изкуството. И фотографията на Доротея Комитска, и живописта на Росен Дончев са истинско доказателство за това.
