Автобиографичната книга „Мина половин живот” на 45-годишния Владимир Карамазов се оказа от интересните събития на летния арт пазар. Едно от най-палавите златни момчета на Народния театър от близкото минало тук и сега се представя в различна светлина пред публиката – прекипял и помъдрял. В елегантното томче, което той издава с помощта на приятели и с важното участие на художничката Магдалина Станчева, са събрани случки, личности, размисли и страсти от две десетилетия назад. Но това не са типичните мемоари, доминирани от носталгия. „Не искам да звуча като остарял чичак, на когото все му е криво“, самоиронизира се Карамазов. Но сериозно споделя, че за него излизането на „Мина половин живот“ има единствен смисъл – споделянето за важността на пътя, а не фанатизирането на успеха.
Докато работи по книгата, няколко пъти се отказва, провокиран от почти всекидневни хамлетовски терзания – да бъде или да не бъде така или иначе. Когато се връща към текстове, които е писал преди 6–7 години, открива огромна разлика между някогашното и актуалното си „аз“. Фриволният младеж, който в началото на кариерата си най-вече се забавлява, с времето е станал все по-мрачен.
Но се заинатява да финализира книгата си, защото през последните години бързо се отказва от всичко, стигайки до изключителна лекота, без да го мисли, без да съжалява. Поставя си задача да пребори рефлекса на отказването. Карамазов е наясно, че мемоарите му могат да бъдат класирани като „литературна халтура“, каквато има достатъчно. Но не е писател, а актьор, който разказва за себе си, за екзистенциалната си динамика. Неслучайно се връща и към онези периоди, в които постоянно е във фокуса на медиите. Между тях е дейността на фирмата, която правят с Юлиан Вергов и Захари Бахаров, наречена „Трите мечки“. „Думата „мечка“ се тиражираше със злост“, коментира сега Карамазов. Тогава се дразни от факта, че медиите обвиняват и заклеймяват актьорите за това, че са известни. След като тримата се разделят, се отдава на общуването с „чисто нови хора, които не са от нашите среди, които са пълни с това пусто его“.
Междувременно е започнал да попада в конфликти с хора и с институции. „Отношенията станаха най-сложното нещо на света. Просто „катастрофирах“ в тях.“ Започва да казва всичко едно към едно в очите на околните, знаейки, че тази директност му носи негативи. „Истината е най-лесна – но се свежда до това да я кажеш“, твърди той. Атрактивни са сюжетите от първите му луди години върху мотоциклета. За някои моменти обаче днес дори не иска да си спомня – нито какво е правил, нито какви са били последиците: литри бензин, пот и щуротии. Факт е, че постепенно се усъвършенства върху пистите. Постига много добро време за непрофесионален пилот. Едно от най-драматичните му приключения е на пистата в Серес, където отива с летни гуми – следва ужасно падане, двойно превъртане с мотора и само Господ го спасява да не се окаже под тежката машина. Но при него тогава е така – или всичко, или нищо, средно положение няма. Пак в онзи етап казва, че е такъв от дете и се надява да не се промени. „Не искам да съм втори, за мен това означава загуба“, е кредото му. Дайвингът го отвежда в Гърция, Франция, Сейшелите, Йордания, Филипините. Всъща се и към „Сървайвър“ по време на пандемията, когато няма нито представления, нито снимки. Получава неочакваното предложение от Би Ти Ви за рая на Филипините. След няколко ваксини и още толкова прекачвания, се озовава в Азия – преминава през летища, на които хората са с маски, скафандри, шлемове. За да пристигне в националния парк Карамоан в провинция Камаринес Сур, на чист въздух и съхранена природа, с прясна храна и без карантина. Защото за Карамазов истинската красота е в спокойствието.
Чрез фотографията, която открива в мрачните дни на пандемията, анализира себе си като никога до този момент. „Фотографията разказва моите вътрешни истории, докато в театъра и в киното интерпретирам най-вече идеите и мислите на автора и режисьора. Не мога да излъжа какъв човек съм, когато снимам. Вече нямам какво да крия, много от предразсъдъците ми изчезнаха.“
Докато светът се гърчи заради вируса, той изпраща снимките си на всевъзможни международни конкурси – и получава отличия на всеки от тях. Толкова е стресиран от неочакваното щастие, че дори – като истински фаталист, мисли, че след светлината го очаква мрак. В края на 2022 г. вече е спечелил толкова награди, че няма къде да ги слага.
Сега животът му преминава в пътувания, в търсене на фотографските цели. Гони кадрите като хиена. Но не крие, че все още актьорът издържа фотографа – отваря му врати, които досега е смятал за заключени. „Едно от важните неща в живота ни е да се движим напред – физически и ментално. Така можем да се озовем на места, които само сме сънували. Следвайки неотклонно криволиците на житейския си път, ние осъзнаваме смисъла на своето съществуване. Малки или големи крачки, важното е да не спираме.“ Затова винаги гледа да му е интересно, да се очука, да научи, да вземе своето от живота.
Фотографията му носи и страстта към състезанието. В театъра вече го няма. „Тръпката беше невероятна, когато се съревновавахме на фестивала в Авиньон с „Казанова“ на Диана Добрева – играехме на живот и смърт, за да ни изберат в конкуренция с други 1500 представления. Тогава това изживяване остана у мен и после винаги съм искал да ми се случи отново. Е, случи ми се във фотографията. Когато участвам в конкурс със 117 000 фотографа с половин милион снимки и вляза в топ 5 в категория „Мъжки портрети“, по цяла седмица не знам на кой свят съм. Започнах да общувам с международния елит на фотографите. Целият свят ме следи в моя Инстаграм – и аз него.“
Карамазов обаче уточнява, че се осъществява като фотограф най-вече по света. В България играе само когато получава добри предложения. Иска театърът да се превърне в страхотно хоби.
Снима затворниците в Белене
Нарича го проектът на живота си, замисля и документален филм
Карамазов често работи по фотографски проекти, свързани с общества, които битуват без кой знае колко щастие и радост. От осем месеца снима в затвора в Белене. Нарича го „проектът на живота ми“. Може би защото за първи път вижда какво е добро и какво е лошо. Вярва, че чрез фотосите и наратива ще счупи предразсъдъците, лесното заклеймяване на тези хора, чиито истории не вълнуват никого. Проектът на Карамазов наистина звучи като хвърлена ръкавица към постсоц обществото, което нито се пита, нито търси отговорите на въпроса защо някой се е озовал заключен за дълго. Карамазов не крие, че общувайки и снимайки именно зад решетките, е усетил вкуса на свободата. Че тъкмо там е усетил огромната лекота, която постига всеки, отказал се да съди с лека ръка. Той замисля и документален филм, може би и спектакъл, тъй като един от затворниците му дава историята си, която описва от 20 години. „Влязох в Белене със страхове, но изведнъж видях тези хора по друг начин, сега са мои приятели“. Карамазов е убеден, че проектът ще тества толерантността ни. Кадрите, в които той пресъздава лицата, за които се усещат и собствените му емоции, през октомври ще бъдат подредени в изложба в Белене. Актьорът обаче обикаля и ромските махали, защото, както всички знаем, всичко тръгва оттам, но всеки се прави, че това не го засяга.
