Наскоро сборникът с лирика на Владимир Зарев „Ако това е времето“, писана преди десетилетия, имаше официална втора премиера в поредицата срещи на Столичната библиотека „По следите на изгубената поезия“. Оказа се, че известният романист, чиито саги имат по няколко издания не само в България и са четени в цяла Европа, за кратко се увлича от мерената реч.
– През 1969 година излиза книгата ви със стихове „Ако това е времето“. Какво беше времето, как в онзи момент си представяхте бъдещето?
– У дома имахме три огромни библиотеки, претъпкани с книги, с прекрасно слово и човешка духовност. От тях се излъчваше нещо готическо, нещо надменно. Моето уважение, моето преувеличено преклонение към познанието, скрито в тези книги, беше толкова смазващо, че до влизането ми в гимназията не прочетох нито една с изключение на приключенските романи на Карл Май, Майн Рид, Емилио Салгари и Жул Верн. В девети клас случайно ми попадна томче с новелите на Стефан Цвайг, които ме отнесоха, в които буквално потънах. „Писмо на една непозната“, „Амок“, „Жената и природата“, „Играчът на шах“ така овладяха въображението ми, че няколко нощи не спах. Тогава разбрах, че освен света, в който бях потопен, има и един друг, по-висш и изпълнен със смисли. Светът на думите, на Словото. Бягах от училище – на един таван изчетох романите на Флобер и Стендал, на Балзак и Достоевски, на Томас Ман. Бях до болка изпълнен с възторга и с блясъка на думите, с щастливото им страдание. Напливът на думите не ми даваше покой, нощем те ме будеха, правех си силно горчиво кафе и сядах да пиша. Естествено беше да започна с поезия, с най-късия и привидно лесен жанр. Така се роди моята първа книга „Ако това е времето“. А времето тогава беше сиво и фалшиво, за всички беди беше виновно мрачното капиталистическо минало, а светлото бъдеще щедро ни се обещаваше, ала непрекъснато се отлагаше.
– Как ви посрещнаха в обществото на именитите поети – едните, признати от публиката, и другите, наложени от конюнктурата?
– Стихосбирката ми беше посрещната с пълно мълчание – нито една рецензия, нито един отзив. От поетите тогава единствено Михаил Берберов ми каза няколко поощрителни думи, спомена, че съм се опитал да напиша неочаквана, въздействаща и модерна поезия.
– Защо се отказахте от поезията? Или може би тя се отказа от вас?
– На въпросната скорошна „втора премиера“ същия въпрос ми зададе и професор Михаил Неделчев. Истински благодарен съм на ранните си поетически опити, те ми помогнаха да създам поетичен изказ в прозата си и подчертано метафоричния си стил. Без тези донякъде наивни, но наистина модерни за времето си стихотворения едва ли днес щях да пиша по същия начин. А се отказах от поезията, защото прозрях, че стихотворенията ми бяха нови за времето си, но в тях нямаше съдбовност.
– Кога започнахте с прозата?
– Втората година от казармата бях старшина школник в заставата „Асен Илиев“ на българо-гръцката граница. Животът беше интересен, напрегнат и пределно живописен. Там написах половината от сборника си „Неспокойни чувства“, втората му половина завърших като студент. Цялото ни поколение беше обвинявано, че му липсва жизнен опит, че не отразява правдиво постиженията на социалистическото израстване и че е подвластно на така наречената „инфантилна проза“. Но това, което написахме в ония години, далеч не беше инфантилно, а отразяваше горчивата истина за общественото ни развитие. Вярно е, че творенията ми в сборниците „Неспокойни чувства“, „Дунавски новели“ и „Така хубаво, мъчително, безкрайно“ бяха донякъде несръчни, но бяха изпълнени с несъгласие и с човешка съдбовност. Макар и писани преди половин век, не са загубили смислите и значението си. В тях е утаено очарованието на младостта, те правдиво отразяват проблемите на хората и на сложното, привидно скучно и толкова противоречиво време. През следващата година ще преиздам в БАН някои от тези разкази под заглавието „Дунавски новели“.
– Как реагираха утвърдените писатели, когато стана ясно, че сте им потенциален конкурент?
– Моите книги бяха премълчавани. Това се усети особено ясно след излизането на „Битието“ и „Изходът“ – първите две части от семейната сега от по 900 машинописни страници. Характерите и съдбите в тях отразяват 70-80 години от националната ни история. Сега, когато трилогията „Битието“, „Изходът“ и „Законът“ беше преведена на немски, в немскоезичния свят излязоха над четиридесет най-ласкави рецензии и отзиви. Немски, австрийски и швейцарски литературни критици наричат „Битието“ (Familienbrand) „щастливо откритие в европейския епос“. В изключителните оценки, които романът получава в „Нойе Цюрхер Цайтунг”, „Ди Велт“ и „Дер Щерн“, е определен като култов, а авторът е сравнен с Томас Ман и с Достоевски. Казвам го не за да се хваля, а за да подчертая разликата в отношението към моето творчество. Разбира се, пренебрежението към духовните ми усилия имаше и положителни страни. В „Изходът“ и в по-сетнешните си романи доказвам защо прихлупващата тоталитарна власт е опасна и непродуктивна. И най-вече защо насилието е инструмент груб и първичен, защо ни обединява в подчинение, но не води до разбирателство. Ако тогавашната критика беше прочела внимателно тази книга, щях да си имам сериозни неприятности. Мълчанието ме зареждаше с допълнителна енергия, поощряваше амбицията ми да се доказвам с всяка следваща книга.
– Заглавията на романите ви се превръщат в символи за българските времена – последният засега е „Объркани в свободата“.
– Свободата ни обърка с хилядите най-различни възможности да подредим живота си – свободата като непрекъснат избор, като форма на различие. Парите, например, през социализма бяха страшно важни, но нямаше какво да ги правиш. Не можеше да пътуваш свободно по света, за обикновена „Лада“ се чакаше с години, за жилище още повече, беше невъзможно да отвориш магазин, за предприятие или фабрика да не говорим. Нито да обработваш земята си, да търгуваш, т.е. чрез парите да участваш в обществения живот. Неочакваната свобода ни сполетя, обърка ни, пробуди и най-ниските инстинкти. Хилядите останали без препитание спортисти решиха да печелят ненаситно чрез откровено и неконтролируемо насилие. Борците за година превърнаха цяла България в огромен тепих. Партийната номенклатура побърза да превърне политическата си власт в икономическа. В хаоса политиката стана най-сигурния и доходоносен бизнес – не влагаш, не рискуваш, но непрестанно преразпределяш. Виновен беше целият български народ. В началото всички се облагодетелстваха и крадяха – е, някои керемиди от стопанските обори, други – милиони в „зелено“.
– Вечно ли ще тънем в разруха, една от големите теми в творчеството ви?
– Тежката историческа съдба на българина го е приучила да не разчита на държавата, да се оправя сам. Но повечето от нас стоят настрана, изпълнени с безразличие, сякаш се забавляват. Дори изпитват мазохистично удоволствие, че държавността се разпада, че народът ни се топи и изчезва, че навярно ще ни сполети национална катастрофа. Разбирам умората и отвращението от безкрайните и безрезултатни избори, от фарса на постоянното гласуване, от омерзението, от това, че нищо не зависи от нас. Но е така, защото сме загубили рефлекса да се държим като народ. Ще си останем в разрухата и бедността, докато не осъзнаем, че заедно трябва да озаптим олигархията и недостойната политическа класа.
– Толкова ли сме инфантилни, та през последните 35 години позволяваме така да ни манипулират?
– Аз го наричам несекващ истеричен егоизъм и пълно незачитане на народните интереси. Политическата ни класа се изражда все повече, управляват ни все повече лаици, посредствени и обидно оглупели хора.
– Почти никой не говори, че ни залива литературна халтура. Защо продължават да излизат нечитаеми книги на съвременни графомани?
– Защото е позволено, защото е част от демокрацията да си платиш в издателство, независимо от качествата на ръкописа. Наистина е удивително колко писатели се навъдиха. Но най-чудното е, че писателската професия не е никак доходна. Въпреки това писателите сякаш са повече от читателите в България. А защо тази мания обхваща все повече „мъченици“ на словесното споделяне? Може би защото Словото и думите са форма на власт. Да упражняваш властта си над някого или над нещо, е част от стремежа, от вродения инстинкт. Всеки голям писател е очарователен тиранин. Когато водя курсове по творческо писане, винаги повтарям, че „писането“ донякъде е занаят, но не може да се научи, не се подчинява на правила и закони. Ако беше възможно, всички преподаватели щяха да бъдат най-прочутите писатели, а те не са. Човек се учи да пише по два прости начина – на базата опит-грешка и като чете непрекъснато сериозната световна и национална литература. Графоманите се четат взаимно, разхвалват се взаимно и това им пречи да оценят обективно себе си, да проумеят художествената си безпомощност.
– Поредното издание на „Хрътката“ се появи преди дни, какво ви предизвика да пишете криминале?
– „Хрътката“ не е криминале, а е сериозен социално-психологически роман. В края на 80-те бях осенен от предчувствието за близките невероятни и сякаш невъзможни промени. Предчувствах ги, но не ги очаквах – като всички в България не вярвах, че ще се случат. Партийната номенклатура съвсем се беше разложила. Вече се правеха първите опити народното богатство да бъде ограбено и разпределено. Моят герой Евтимов – опитен и до глупост честен следовател, трагично осъзнава, че престъпниците бързо излизат на свобода, докато той цял живот е „зазидан“ зад решетките на своя кабинет, подчинен на ужасяващата доброволна несвобода. Та той се сблъсква с Искренов, който е истинското, чистото, ненаказуемото зло, защото намира философско оправдание за себе си.
– Ще разкриете ли няколко подробности за бъдещия си роман?
– Дълго време държах в тайна усилията по него. Не бях сигурен, че ще го напиша. Това е най-кратката ми по обем, само 120 страници, и най-трудната ми книга. Въпреки всичко успях да завърша романа, остава да отлежи и да го огледам. Името му е „И аз слязох“ – донякъде житие, опит за евангелие на Иисус Христос от Назарет. Подобни книги са написани от великия Норман Мейлър – „Евангелие от Сина“, и от Амели Нотомб – „Жажда“. Моята философска концепция е не само нова и необикновена, но отговаря и на множество въпроси, предизвикани от сказанието за Иисус. Сред тях е защо Бог Йехова изпраща на земята едновременно Човек и Бог, след като е могъл да проводи, например, Ангел, който да възвести Неговите послания. Отговарям ясно на въпроса защо е необходим Кръстът, какъв е тайнственият промисъл на Разпятието за осъществяването на Иисус Христос и оставането Му в човешката памет, оставането Му завинаги в духовното пространство на вековете. Дълбоко се надявам, че този роман няма да бъде припознат и възприет като ерес, а именно като опит за обяснение на величествения подвиг на нашия Спасител! Надявам се да излезе в началото на 2025 в „Хермес“.
– Кои бяха големите ви учители в писането?
– Димитър Димов, Димитър Талев, най-вече Емилиян Станев, с когото имах щастието да общувам. Не само голям писател, а и изключителен мислител – трайно го занимаваше съдбата на българския народ, опитваше се да разгадае, да преоткрие и пресъздаде в творчеството си спецификата на националния ни характер. От световните писатели най-силно ми е повлиял Достоевски, поразявало ме е неговото дълбинно познание на мерзкото, на пошлото и прекрасното, на пороците и величието, наивността, мъдростта и безкрайността на човека. Учил съм се още от Томас Ман и неговите прекрасни философски романи. Това, което е Достоевски за XIX век, е Уилям Фокнър за XX с умението да покаже непримиримостта и упоритостта на човека.
Бохемството през социализма беше съпротива срещу фалша
Нямаше интернет, телевизията беше скучна, в застойните години не се случваше нищо, четяхме непрекъснато и пиехме.
Спомените на Владимир Зарев за приятелите са изключително интересни, биха могли да се превърнат в хитови сюжети. Те разкриват онази атрактивна „писателска“ действителност от соца, която остава в градските легенди, наситена с различни емоции и персонажи. Росен Босев е сред най-близките от неговото поколение. „Беше чувствителен и раним човек, отиде си най-неочаквано и нелепо от този свят. С него споделях първите си белетристични опити и държах на професионалното му мнение. По-късно се сприятелих с Рашко Сугарев – същинска птичка божия. Раздаде всичките си жилища и имоти, а до края на живота си обитаваше стая във военен хотел. Прекрасен белетрист и наистина странна, интересна фигура.“
Вече в годините преди 10 ноември Зарев силно се сближава с Димитър Коруджиев – откровено харесва прозата му. В прекрасни дружески и творчески отношения е и с други автори от своята генерация – Георги Марковски, Любен Петков, Димитър Яръмов, Георги Величков, Александър Томов. От по-възрастните си има приказката с Генчо Стоев, Васил Попов, Вера Мутафчиева.
„От особено значение беше срещата ми в списание „Съвременник“ с Павел Вежинов – сложна и противоречива личност, голям писател. Не криех възхищението си пред таланта и мощния му прозорлив ум, мъчех се да му бъда полезен. Даде ми прочета в ръкопис някои от съдбовните му романи – „Нощем с белите коне“, „Бариерата“, „Везни“. Силно ми повлия дружбата с Кръстан Дянков – бохем, истински интелектуалец и прекрасен преводач, на когото дължа срещите си с най-големите американски писатели и най-вече с великия Уилям Фокнър. Все в ония години постепенно осъзнах могъществото в необикновеното творчество на Николай Кънчев и постепенно се сближих с него. Дружах с двама литературни критици – със Светлозар Игов постепенно силно охладняхме един към друг, но и до днес считам за близък приятел Михаил Неделчев, на когото първи съм доверявал всеки нов роман.“
Зарев, който отдавна е академик, не спестява истината и за разпищоленото бохемство на писателите, обвито в митологията на младостта.
„В ония далечни времена истински стойностната художествена литература и бохемството бяха форма на съпротива срещу фалша и скудоумието в обществения живот. Пиеше се много, нямаше интернет, телевизията беше скучна. В проточилите се застойни години не се случваше нищо, четяхме непрекъснато и пиехме. Събирахме се в кафенето на Съюза на писателите, после продължавахме в ресторанта, в кръчмите на преводачите и журналистите. Когато човек пие, сякаш става по-голям, надраства себе си, а светът около него се свива до малък и уютен. Пийналият се побира в новото си състояние на отсъствие, на безразличие и приятно опиянение.“
Албена АТАНСОВА
