Понякога хората си купуват билети, за да видят лошото момче.
Минал съм през доста катаклизми и не бих обърнал внимание, ако супата не ми се получи.
Пътят ни с Рая продължава, с времето като че ли е по-лесно да вървим заедно.
Като малък много ми се удаваше шахът, научих се, докато гледах как дядо ми играе
Свободата е най-важна за мен като артист, но не изключвам някой ден отново да се върна на щат
Харесвам темата за паметта, чета книги и документи за миналото
Играл съм Рафе Клинче над 230 пъти, ще ми се да не съм такъв единак като него
Преди 13 години тръгна един от най-успешните съвременни сериали – „Стъклен дом“. В него заедно с вече доказани и обичани актьори зрителите видяха и няколко непознати млади артисти. Един от тях бе Явор Бахаров, чийто брат е един от най-известните ни актьори Захари Бахаров.
От тогава до сега Явор извървя доста дълъг път. Участва в много филми и сериали, като „Тилт“, „Под прикритие“ и „Съни бийч“. Спечели „Икар“ за най-добър поддържащ актьор за ролята му в спектакъла „Редки тъпанари“. Напусна Военния театър, но и досега играе на сцената му в „Железният светилник“. Мина на свободна практика и в момента с Бойко Кръстанов и Даниел Пеев имат лятно турне из страната с постановките „Джийвс и Устър в Пределно неясно“ и „Отчаяни съпрузи“.
Явор премина и през трудни периоди заради шофиране под въздействието на алкохол и наркотици. Актьорът, който рядко дава интервюта, говори със самоирония за тези моменти от живота си. Вероятно силата му идва от любовта с актрисата Рая Пеева, с която са заедно от 7 години.
Ивет Савова
- Яворе, гледахме ви в новите епизоди на „Черешката на тортата“. Доста зрители останаха изненадани от свинските уши по африкански, които сготвихте. Как ви хрумна да направите точно това?
- Реших го в последния момент. Просто се сетих за тази атрактивна рецепта, която мой приятел беше правил, но си мисля, че на мен не ми се получи толкова вкусно, колкото на него. Просто ми се стори интересно да направя точно това. А иначе на свински уши съм се научил от Военния театър. По турнета като се тръгне, колегите много ги ядат.
- Изглеждате много спокоен пред камерите.
- След като си давал интервю за това дали ще влизаш в затвора, или не, вече не се притесняваш да готвиш свински ушички пред камерите (смее се).
- А за вас перфектната вечер навън или вкъщи е?
- За мен би била свързана с морето. Така си го представям. Дали ще е вечеря, дали ще е запален огън, дали ще е нощно плаване – да е около морето.
- Избрахте три предмета, с които да се представите в предаването – книга за София, стар шах на дядо ви и афиш за двете постановки „Джийвс и Устър в Пределно неясно“ и „Отчаяни съпрузи“. Първите две са свързани с корените и детството. Защо предпочетохте точно тях?
- „Черешката на тортата“ е семеен формат и реших, че такива предмети биха били на мястото си, защото са свързани с дома. Аз не посрещнах гостите в моя дом, но реших, че трябва да взема тези предмети за атмосфера.
- Споменахте, че покрай дядо ви и вие сте се научили да играете шах. Още ли го практикувате?
- Сега, когато е хубаво времето, най-често карам колело и се разхождам с кучето през деня. За съжаление, вече много рядко играя шах, но той е символ от детството ми. Всъщност аз се научих, гледайки дядо ми как играе, а за тънкостите в играта питах повече баща ми. Сега племенникът ми играе шах, много е добър и ме бие. Забелязвам колко по-свежа и бърза е мисълта му. Връща ме във времето, когато и аз бяха на 12–13 години и много ми се удаваше шахът.
- На 12 юли ставате на 38. Чувствате ли се на толкова?
- Не се чувствам на толкова. Това е една цифричка, но 38 ми се струват много като за мен. Вероятно винаги ще е така. Има една мисъл, че човек тъкмо е на път да разбере какво е искал да каже баща му и вече си отива.
- Обичате ли да се връщате в миналото?
- В момента чета „Времеубежище“ на Георги Господинов и ми харесва темата за миналото. Обичам да чета такива книги, документи също. Обичам да се занимавам с паметта. Трябва да я имаме, да я съхраняваме. Ние направихме изследване на рода ни от страна на Бахарови и успяхме да стигнем доста назад във времето. С чичо ми обикаляхме места, където знаем, че имаме роднини. Така стигнахме до 1860–1870 година. Открих, че дядо ми има жив братовчед, отидох в Сливен и се запознах с него. Той на 82 години минава разстоянието от Сливен до Александруполис и обратно с колело. Един от рекордьорите на България е. Наскоро обаче ми казаха, че е починал.
- Играете с Бойко Кръстанов и Даниел Пеев в постановките „Джийвс и Устър в Пределно неясно“ и „Отчаяни съпрузи“. Как се събрахте на театралната сцена?
- Снимахме заедно в „Съни бийч“. С Бойко отдавна се познаваме и имахме идеята да сформираме такава театрална тройка, която и да е позната на хората. Търсихме третия човек. Всъщност в първата постановка – „Отчаяни съпрузи“, третият герой по принцип е плешив. Но с Бойко решихме, че ще е хубаво Дани Пеев да се присъедини към нас, нищо че не е плешив и просто променихме малко персонажа. И така покрай „Съни бийч“, „Отчаяни съпрузи“ и „Джийвс и Устър в Пределно неясно“ се превърнахме в добро трио и мисля, че още неща можем да правим заедно. Различни сме, но се разбираме много добре. И точно тази различност много привлича публиката. В момента сме в лятно турне и с двете постановки и почти през всеки град ще минем. Може да се открие информация за датите в интернет. Сега играем на летните сцени, пред 800-900 човека и е по-различно усещането. Нашите представления позволяват известна разкрепостеност, екстровертност, музика и се получава като концерт. Наистина е много различно да играеш на летните сцени.
- Казахте, че предпочитате вече по-драматични роли. Притеснявате ли се, че може да влезете в калъпа на изцяло комедиен актьор?
- Притеснявам се. У мен е топката. Аз трябва да се постарая и да търся такива персонажи и пиеси, да предлагам текстове, които да ме вадят от комедийния спектър. Имам в момента две драматични роли – в Пловдивския театър и в Театъра на армията, където все още играя по български драматургии. Всъщност сега от шест роли четири са комедийни, две – драматични. Ако станат пет на едно, ще трябва да потърся баланса. По-трудно е, когато предложенията за пиеси идват от актьора, но в нашата частна трупа вече нямаме лимити, ако текстът е добър, всеки може да предлага. Покрай двете представления, които сега играем, сме натрупали ноу-хау. Въпросът е да се намери текст, за останалото имаме формулата. „Джийвс и Устър в Пределно неясно“ например е хит в Лондон от години, доказана комедия. По отношение на киното и сериалите обаче е по-различно. Там разчитам на покани за прослушвания. По-сложно е, макар че имаме идеи, но те са още в небитието.
- Все още ли ви е любима ролята на Рафе Клинче в „Железният светилник“?
- Играл съм я вече над 237 пъти. Не знам дали ми е любима, но ми е влязла под кожата. От 10 години участвам в нея и се е превърнала в част от мен. Уведомиха ме, че есента отново ще имаме турне в около 7 града. След толкова много пъти, в които сме я играли, пак идват същите хора да си гледат „Железният светилник“.
- Увеличават ли се с времето приликите между вас и Рафе?
- Годините си минават и аз дори вече задминах Рафе Клинче по възраст. Ще ми се да не съм такъв единак, какъвто е той. За него има реплика, че е като вълк, но аз винаги го защитавам. Не съм сигурен, че се превръщам в него, но със сигурност го защитавам.
- Вярвате ли в твърденията, че може би някакво проклятие при определени роли, както се говори за Маркиз дьо Сад?
- Трябва да потънеш наистина в цялата материя и сценарий, тогава бих могъл да повярвам, че такива неща са възможни. Ако отделяш наистина много внимание на материала, могат да се случат всякакви магии. Но тези истории винаги са свързани с велики литературни текстове.
- Още през 2015 г. напуснахте Военния театър. Доволен ли сте от това решение?
- Да, това е едно от добрите ми и смели решения. Вече 7–8 години избирам сам в какви текстове да участвам. Много по-свободен съм в професията, имам повече доходи, повече свободно време. Добро решение беше и мисля, че го взех в правилния момент.
- Свободата ли е най-важна?
- За мен – да. Не знам дали и при другите е така, но при мен е от значение за начина, по който влизам във всеки един материал. Важно ми е да знам за какво го правя, а и е много по-лесно, когато сам решаваш. Не ти се налага да се съобразяваш толкова със сценариите и ролите. При щатните позиции това си е в реда на нещата, но аз съм избрал другия вариант. Не казвам, че щатът е лошо нещо, не изключвам в един момент да се включа в някоя трупа, но за сега е правилното решение.
- А през тези осем години имаше ли съмнения във вас?
- Да, в пандемията хората, които бяха на щат, бяха много по-осигурени. Когато си на свободна практика и се случи такъв катаклизъм, усещаш неприятностите от това, че си един стрък, съвсем самичък. А когато сте цял клас, както е в щата, положението е различно. Но това е част от играта, а и благодарение на тази буря се направи отсяване в частния сектор и които оцеляхме, станахме по-силни.
- Как две години се седи без работа?
- Търсиш други варианти. В тези моменти се проявява мобилността и гъвкавостта, които са много важни за всеки. Аз започнах да записвам аудио книги, осъществих проекти с фонд „Култура“. Мобилизираш се и започваш да правиш други неща, но с голямо затягане на колана. Това е и тест дали ти като актьор не си ограничен да работиш само на сцена. Ето, аз използвах гласа си. Работата пред микрофон също ми е много интересна.
- Брат ви Захари Бахаров също е много известен актьор. Притеснявате ли се да работите с него?
- Може би в началото съм имал притеснения. Вече сме зрели хора и осъзнаваме, че това е пътят в живота. С него ми е лесно да работя, защото имаме еднакъв театрален вкус и много сме общували през годините. В нашата работа е важно да говорите на един език, а с брат ми това по подразбиране се получава.
- Мария Статулова ви описа като чувствително момче, което се страхува да покаже тази своя черта. Права ли е?
- Със сигурност съм чувствителен, но не знам дали съм толкова притеснителен. От живота се притеснявам повече, отколкото от театъра. Страховете са по-скоро от живота.
- Но казвате, че не се притеснявате от провала.
- Аз съм специалист в провалите. Както ви казах, когато си преминал през такива катаклизми, после не бих обърнал внимание на неща като това дали ще ми се получи супата. По-важно е какво човек възприема като провал. Не искам да говоря за житейски провали, защото те са ясни, но в театъра можеш на сцената много да се провалиш. Често съм бил на ръба и съм усещал, че нещата изобщо не са както трябва, че правиш нещо на сцената, което не е добре. В такива моменти изпитваш неудобство и срам. Щом доловя нещо такова, веднага му обръщам внимание и търся решение, защото може да се случи след това и пред публиката.
- Това не предизвиква ли противоречия с останалите актьори или с режисьори?
- Да, често се случва, защото имам чувствителност за проблематичните моменти в една постановка. Често влизам в конфликти с обкръжаващите ме, защото се чувствам застрашен, че няма да се получи. Понякога съм емоционален, твърд, агресивен. И тогава става тя, каквато става! (Смее се.)
- Но едва ли сте толкова труден за работа, след като продължавате да играете във Военния театър, въпреки че го напуснахте.
- Благодаря ви, че го споменавате. За 10 години в този театър никога не е падало представление заради мен. Повечето хора не отчитат тези неща, но те са важни. Истината е, че в театрите ми имат доверие. В процеса на изграждане на една постановка се случва да има проблеми, но след това вече всичко е бетон. Аз съм професионален актьор и се държа като такъв.
- Имали ли сте притеснения, че може да загубите кариерата си?
- Поради някои събития съм имал притеснения, че може за известно време да изляза от театралния живот, да сляза за малко от въртележката, но окончателно за кариерата чак – не. Слава богу, не се наложи.
- Казвали сте, че любовта и мъдростта не винаги вървят ръка за ръка. Към днешна дата в по-голям синхрон ли са?
- Надявам се любовните отношения вече да не са толкова бурни, повече да се допират с мъдростта. Но по принцип мъдростта и любовта са два лъча, които вървят в противоположни посоки според мен. Само че мъдрост не може да има без памет.
- Създаде ви се имидж на лошо момче. Този вид популярност тежи ли ви?
- Старая се да не ми тежи. Гледам да го живея тоя живот, без много да се съобразявам. Аз съм публична личност, но най-важно ми е да упражнявам професията, която обичам и за която съм учил. Всеки си има път. Случва се да се ядосам. Не ми е приятно фиксирането върху някои събития, но това има и положителен ефект – хората си купуват билети, за да видят този, дето не го харесват, как ще се изложи.
- Какво ще посъветвате 23-годишният Явор, който тепърва започва снимките на „Стъклен дом“ и тепърва ще стане звезда?
- Ще му кажа по-внимателно да прави изборите в професията си. Има някои телевизионни проекти, които сега бих си ги спестил.
- Джоко Росич казва, че жената трябва да върви до мъжа и мъжът до жената. През януари с Рая Пеева отпразнувахте 7 години заедно. С времето по-лесно ли вървите един до друг?
- Като че ли е по-лесно. Има повече разбиране, приемане, търпение между нас. Обичам я и пътят ни заедно продължава…
