В Сатиричния театър вече играят и трагедия – „Мистерия с кон“. Пиесата на живия класик Стефан Цанев всъщност е черна комедия, вдъхновена от явно безсмъртния български абсурд, който е толкова деструктивен, че на човек отдавна му е омръзнало да го коментира. Въпреки това на камерната сцена – всички се питаме защо не на голямата, има наистина смешни режисьорски решения на талантливата Анастасия Събева.
С премиерната си постановка тя печели червени точки, защото успява в сложната задача, която тук и сега препъва не един и двама нейни колеги – превръща в зрелищен спектакъл изключително сериозен текст, в който има колкото драматургия, толкова и публицистика, преливаща от метафори, символи, препратки. Зрителят трябва да има поне минимална театрална и историческа култура, иначе ще се оплете в репликите и конотациите им. Както се знае, повечето от режисьорите в софийския афиш се изкушават да се пробват в този тип театър – на горещата актуалност в политическите послания, но на малко от тях им се отдава. Другите попадат в капана на говорилнята, плакатността, декларативността и въпреки добрите им намерения финалният резултат е скука и „вече видяно“. Проблемът, разбира се, е и в авторите.
Стефан Цанев е единствен и неповторим, и това не е новина за може би последния донкихот на словото и смисъла. Затова си личи, че актьорите в Сатирата са истински щастливи с плътните като психология и логични в своето поведение персонажи, каквито понякога се търсят със свещ в българските пиеси и не само. „Мистерия с кон“ е толкова силна като социално излъчване драматургична материя, че някои пренавивания в клоунадата не са дразнещи.
„Мечтите изчезват безследно, спомените се изпаряват. Хората на Стефан Цанев са идеалисти в пороците си, забавни в тъгата си, чувствителни обществени критици. Човеци, подправени със завидно, на моменти болезнено чувство за хумор, самоирония и малко тъга“, казва Анастасия Събева. Тъгата е повече, много повече, но вероятно в Сатирата не им се иска да акцентират върху нея, за да не изплашат половината от традиционната си публика, която очаква веселието и смеха, каквито предлагат повечето от заглавията на „Стефан Караджа“ 26.
В „Мистерия с кон“ нещата са по-различни. Всичко се случва в кръчма – вечния умален национален модел. Там се събират архетипните човеци, но нищо не е това, каквото би трябвало да изглежда. Защото всички са гладни, отчаяни, без вяра нито в себе си, нито в Господа, нито в бъдещето, нито в България. Предпочитат да намерят пари за пиене, а не за ядене. „Пеем, за да не си личи, че сме гладни“, казват героите. Попът (Георги Спасов) е далавераджия и алкохолик, готов да продаде и най-милото си – кръста господен, за юзче ракия срещу 85 стотинки. Кръчмарят (Теодор Елмазов) е капиталистическият изедник, тъй като е прекратил вересиите. Затова обещанието, че на оня свят всичко е безплатно – пиеш, а Господ пише в тефтера, звучи като сладко обещание. Даскалицата (Елена Атанасова) също търгува с най-милото си, своето тяло, за да изкара малко пари на близкото шосе, та да нахрани когото може. Тя обаче повече страда от алъш-вериша с душата си. О.з. полковникът (Кирил Ефремов) е още по-окаян – но не заради прокъсания си мундир, а заради съдраното си самочувствие на български войник, заради съдрания патриотизъм, който на моменти звучи парадоксално. Българската завера няма как да мине без Циганина (Светлозар Начев). Нито без Лудия (Александър Григоров), който се мисли за Александър Велики и язди метла, тъй като конят – този вечен наш роден символ на свободата, летежа и промяната, е продаден отдавна. Затова и той, и аверите му се опитват да заменят едно царство за един кон като Ричард Трети на Шекспир, за да продължат по български и по балкански – да заменят коня за кокошка.
Всеки от тях изрича знакови фрази, разкриващи абсурдите и надеждите на едно обречено от своите политици общество, омотано в парадоксите на кръстопътя ни между Изтока и Запада. Но колкото и социални да са асоциациите, над всичко се извисява гладът – за най-проста чорба и за най-безценна човещина. Анастасия Събева дирижира въображаемо угощение на героите, търсещо аналог с онези кадри от „Треска за злато“, в които гениалният Чарли Чаплин изяжда обувката си, правейки се, че му е много вкусно. Накрая се съсичат един друг, без да се знае кой е виновният, както повелява изконната българска карма. Всички са мъртви, само Лудият се е скрил, за да оцелее и да разказва. „Краят трябва да остане тъжен“, категоричен е Стефан Цанев.
А най-страшното е, че Стефан Цанев се базира на сюжетни ходове от реалността на 90-те години. Тогава той се озовава в запустяло село и местните му разказват за няколко изгладнели, оскотели и самотни старци, които се скарват за някакъв кон и се убиват един друг с кавалерийска сабя. Спасява се само Лудия, който не спира да повтаря, че е нямало никакъв кон, а старците са го измислили, за да се поддържат живи, вероятно знаейки, че нацията е на изчезване. Преди две десетилетия Стефан Цанев включва този епизод в пиесата си „Конят на Александър Велики“, играна в Театър „София“, а после развива цялата интрига в „Мистерия с кон“. Преди няколко сезона пиесата е поставена в Анкара, защото лудостта – огледалото на нормалността, няма националност, а иронията и тъгата на Стефан Цанев са убийствени болезнени.
Големият писател се завръща в Сатирата 50 години след скандалното му уволнение като драматург – той, Желчо Мандаджиев и Методи Андонов са освободени „заради идеологически вреден репертоар“. Тогава трупата се прощава със социалната сатира, за да се отдаде на битови и ситуационни комедии. „Двама да останат на планетата, единият ще прави театър на другия“, каза Стефан Цанев след премиерата на „Мистерия с кон“ – пиесата, която пита защо проспахме последните 30 години, през които изтече енергията на България. Какви сме били, кои сме и дали ще бъдем, са другите въпроси на 87-годишния драматург, който неотдавна призна, че XXI век не е неговият.
