„Простите числа могат да се делят само на едно и на себе си. Стоят си на своите места в безкрайната редица, притиснати като всички останали между две други, но с една крачка напред в сравнение с тях. Те са подозрителни и самотни. Между простите числа съществуват някои още по-специални. Математиците ги наричат прости близнаци. Това са двойки, които са едно до друго, всъщност почти едно до друго, защото между тях винаги има едно четно число, което не им позволява да се докоснат, например 11 и 13, 17 и 19, 41 и 43. Ако човек търпеливо продължи да брои, ще забележи, че колкото по-нататък отива, толкова по-рядко се срещат. Ще се сблъсква с все по-изолирани прости числа, изгубени в това, изпълнено само с тишина и отмереност пространство“, пише за своето „откритие“ италианският писател Паоло Джордано в романа си „Самотата на простите числа“.
Пламен В. Петров
Красива история за несломимата надежда, че там някъде, незнайно кога, незнайно къде, незнайно кой, те очаква, за да те срещне. Досущ като изкуството на всеки художник, което излиза изпод ръцете му, водени от необясним порив да изявят вълнение – миг щастие или пък безлюбовие, късче споделеност или самота, отрязък пространство или мъртва природа, в която животът се е настанил с невъобразимото си за всяко живо човешко същество спокойствие. И колкото повече възрастта се устремява напред, като че ли толкова по-трудно художникът намира покой, пристан, в който да се уедини и постигне съвършенството на покоя. Съвършенство, което всякога остава на една ръка разстояние от твореца и като че ли именно в това е подвигът на цялото му съществуване. Едно движение към покоя, който всякога е съпътстват от тревогите на разума.
Малцина обаче са художниците и изобщо търсачите, които имат участта, но и привилегията, да бродят по „низа“ от прости числа, по пътечката на живота, не само така дълго, но и с нестихваща възбуда от съприкосновението с всичко около себе си. Да изпитват въпреки натрупващата се болка в сърцето, въпреки загубите, въпреки умората на ума и тялото, наслада от общението си с живота. Нещо повече – да съхранят желанието си да го овеществят със средствата на своя творчески език. Сред тях на съвременната художествена сцена трябва да бъде изявено присъствието на една жена, сред доайените в българската живопис, за която всяка гръмка фраза, всеки опит за обговаряне са предварително обречени на недостатъчност. И не защото ловкият ум на познавача не би могъл да го направи, а защото това е творчество, което не изисква, не настоява, не претендира. То просто присъства – тихо, ненатрапчиво и именно с това приласкаващо погледа ни.
Днес 95-годишната Елза Гоева – като малък титан на живописта, все така споделя с вълнение. Споделя цялата себе си във всяка своя нова рисунка, във всяка нова уж завършена живописна картина. А между тях и нас самите винаги присъства късче пауза – ничия територия, пристъпна за оногова, който е накусвал цялата сладост и горчилка на битието. Като Елза.
В новата си изложба, която се яви само за 9 дни в пространството на столичната галерия „Арте“, художничката подреди маслени картини, пастели и рисунки – пейзажи, натюрморти, фигурални композиции, портретни скици. В тях, както отбелязва изкуствоведът професор Чавдар Попов, „въпреки напредналата си възраст тя е съхранила всичко най-добро, с което я знаем от години – финес на пластическия изказ, деликатна трепетност на мазката и на фактурата, углъбена съзерцателност при възприемането и при претворяването на даден визуален мотив.“ Но в тях откриваме и несломимото желание на Елза Гоева за движение към смисъла. С вещина, с деликатност и чувствителност тя ни повежда към нашата си, като че ли добре позната, действителност, но видяна с очите на мъдрец. И въпреки че за него, мъдреца, вече всичко е видяно, назовано и нарисувано, той винаги е способен да ни разкрие: нещата никога не могат да бъдат едни и същи за нас самите. Защо ние вече сме други. Защото днес край окото се е появила нова бръчка; в тялото нова клетка е започнала своя живот, на мястото на отказалата се да живее; в очите е угаснал залезът на предишния ден, за да отстъпи пред изгрева. Изгревът, от който все имаме нужда, досущ както две прости числа от паузата между себе си.
Ученичка на Дечко Узунов
и Панайот Панайотов
Елисавета Гоева е родена през 1928 година в Болярово, Ямболска област. След дипломирането си в Девическото училище в Бургас тя кандидатства живопис и е приета в Художествената академия в София. В периода на обучението ѝ между 1947 и 1951 г. за един семестър е в класа на Дечко Узунов. Елза Гоева завършва висшето си художествено образование при Панайот Панайотов. Годините след обучението й преминават в участие в общия художествен живот на страната. Тя излага със свои колеги художници в Москва, Букурещ, Прага, Анкара, Истанбул. Самостоятелни изложби започва да представя след 1965 г., когато нейни картини са показани в София. В столицата има поредица от изяви (1978, 1986, 2000, 2002, 2005, 2014). Днес, на 95 години, Елза Гоева продължава да рисува и го прави все така като „човек на бързите изпълнения“.
Видео: Галерия Арте
