Емануела Шкодрева тези дни започна репетиции в образа на поредната фатална жена в своята просперираща кариера – в пиесата „Бележникът на един любовник“ от световноизвестния драматург и носител на „Оскар“ Жан-Клод Кариер, любимия сценарист на Луис Бунюел, Ален Делон, Катрин Деньов, Жан-Пол Белмондо…
Историята е за мъж и жена с различни характери, но с еднакво чувство за екзистенциален абсурд – те настървено спорят кое е истина и кое е лъжа, какво представлява животът и какъв е смисълът му, има ли любов и дали е възможна в съвременната вселена от контрасти и противоречия. Финалът е неочакван, обещава Емануела Шкодрева, която е в тандем със Свежен Младенов под режисурата на Юрий Дачев. Премиерата ще бъде в „Сити Марк Арт Център“. Актрисата от Народния театър е призната в извайването на бурни конфликтни персонажи – във фарсове и трагедии, от Ана Болейн до Мария Стюарт, от жените с минало на Димитър Димов в „Осъдени души“ и „Виновният“ до изтънчени изкусителки във френски комедии като „Пиано в тревата“ и в американски драмеди като „Семейство Едисън от 2-ро авеню“, където са съпрузи с Кръстю Лафазанов.
– След толкова сезони на първата ни сцена разбрахте ли какво е да си актьор, госпожо Шкодрева?
– Мисия. Длъжен си да дадеш на публиката надеждата и вярата, че доброто съществува, че е възможно то да победи. Да провокираш хората към анализ на самите себе си. Театърът е живо изкуство, то е енергията, която въздейства най-силно. Особено когато е подплатена със силен текст, тогава се случва магията.
– Наскоро бяха отбелязани 100 години от рождението на знаменития театрал Вили Цанков. Вие ставате негова актриса още като студентка, как се общуваше с този изключителен ерудит?
– Бях в четвърти курс, когато Вили Цанков дойде да гледа дипломната ни постановка „Кралският път“ на Тенеси Уилямс, където бях Маргарита Готие. След финала на представлението ми каза „Вие сте бъдеща голяма драматична актриса“. Не след дълго ме покани да бъда Саломе в едноименния му спектакъл по Оскар Уайлд за НДК. Бях много млада. Изпитанието да скоча в дълбокото с този титан беше огромно.
– При това с Коста Цонев като Йоан.
– Когато не участваше в конкретната сцена, Коста Цонев сядаше на първия ред и ме насърчаваше. „Шкодрини, бичи яко, докато ти се пръсне джигерът. Браво, моето момиче, а така“, провикваше се той. Вили веднага му правеше забележка „Коста, не се бъркай“. А той му отговаряше „Я стига бе, Вили, трябва да помагаме на младите“. Коста беше много естествен, а Вили създаваше необикновена атмосфера – на съзидание. На нещо специално, в което всички са равностойни. Неслучайно беше изключително значима за времето личност. Към него имаше респект – изборът му, вкусът му бяха безусловни. На премиерата на „Саломе“ имах усещане, че се движа над земята, защитена и щастлива. Витаеше всеобщо усещане за случване, за духовна общност. Стефан Данаилов и Мария, която, както се знае, е първата съпруга на Вили Цанков, дойдоха с огромни букети. Тримата бяха пример за изключителна нормалност и толерантност.
– Тогава обществото ни – не само арт гилдията, много повече се вълнуваше какво се случва по сцените.
– Имаше истински театрален елит. А и професията беше високо в йерархията. Актьорите бяха глезени, държавата даваше много пари за култура и за театър.
– Вие продължихте с Вили Цанков и на малкия екран.
– Направих с него още четири централни роли в Телевизионния театър. Голям интелектуалец, естет, колорит, носеше дух на необикновеност. Когато започвахме поредните репетиции, ни събираше в дома си – поне 20 души, за анализи на пиесата, за сладкиши, шампанско и смях.
– Носеше му се славата и на чешит с пиперлив език.
– О, да, абсолютно директен, винаги знаеше какво иска. Но беше и много внимателен. Когато снимахме „Гарвани“ на Анри Бек, бъдещата ми свекърва играеше Леда Тасева. Преди началото Вили дойде и много дискретно ми обясни, че Леда е болна и ще спираме по-често, за да не се изморява. Финяга, а прословутата му ексцентричност беше вродена, а не поза. Той вдигна високо летвата на модерността в театъра. И нещо много важно – той обичаше актьорите. После в България настана големият срив – по сцените, в отношенията, в икономиката. Много хора напуснаха страната. За съжаление, напоследък все по-често се налагат паралелите между началото на 90-те и днес. Неотдавна открихме паметна плоча на Снежина Танковска. Видях се с колеги, с които не се бях срещала от 30 години. Оказа се, че от целия клас в професията сме останали пет души.
– Как ви посрещнаха в Народния театър, кой ви изгледа най-снизходително?
– Почти всички.
– А кой беше най-мил към вас?
– Ванча Дойчева. Играеше моя майка в „Пред залез слънце“ – дебютът ми беше в пиесата на Хауптман. Когато долавяше, че имам колебания, предлагаше да репетираме двете. Отделяше ми от свободното си време. Широко скроен човек, топъл, добър. Не само заради баниците, които носеше през ден.
– Изплашихте ли се от Стефан Гецов, който играеше страховитият професор?
– Наистина не знаех на кой свят се намирам, все още бях в четвърти курс. Стефан Гецов олицетворяваше големите звезди на българския театър, излъчваше човешка доброта, вътрешна мекота. Но това не му пречеше да дирижира всичко и всички – ходеше с една тетрадка, поглеждаше към нея и сочеше „Ти тук, ти там“. Енчо Халачев – моят професор във ВИТИЗ, който беше режисьор на „Пред залез слънце“, му го позволяваше. Гецов беше любимец на нацията, на Политбюро, на Тодор Живков. След него не съм видяла някой да се държи като толкова всевластен господар. Постоянно ходеше в ателието, за да контролира ушиването на моите костюми. Все му се струваше, че полите им прозират. Казваше на шивачките „Емануела има много хубави крака, но публиката ще гледа в тях и това ще е пагубно за действието. Сложете й два пласта фуста“. След това отиваше на последния ред, за да прецени дали шивачките са изпълнили задачата.
– Маститите доайени не се ли учудиха, че абсолвентка в Академията е допусната между тях?
– След като започнах да играя при Вили Цанков, вратите вече ми бяха отворени. А и Енчо Халачев беше главен режисьор на Народния театър. Със Стефан Гецов дори се появихме като дует върху корицата на списание „Театър“. А колко деликатен беше Наум Шопов в „Ларго дезолато“ на Вацлав Хавел. Имахме сложна сцена, в която той ме предразположи с характерната си елегантна чувствителност, беше толкова внимателен. Талантът му – свише, докоснат от Бога, долавяше се почти физически.
– Като при Андрей Баташов, с когото бяхте близки приятели.
– Имахме страхотно партньорство в „Лесове“ на Дейвид Мамет, в „Бесове“ на Достоевски. След репетиции и представления обичахме да танцуваме – до четири сутринта обикаляхме клубове и дискотеки. Андрей беше блестящ актьор, пееше като Бог. Последният истински принц на българския театър – като присъствие, интелект, осанка, харизма. Душа, която носеше много светове в себе си. Жените бяха луди по него, а аз имах лукса да съм най-добрата му приятелка. Щях да бъда кума на сватбата му.
– Защо според вас той не успя да преодолее отчаянието и алкохола?
– Истината е, че човек има съдба. Ако някой не ти се посвети, не се пребори за теб и не те измъкне от тежките периоди, нямаш шанс. Понякога хората се пробуждат и сами се измъкват. Но Андрей не успя да го направи, не можа да надвие кармата, да прескочи пропастта – уви, за него нямаше кой да се пребори.
– Дали българският театър изяжда периодично децата си?
– Зависимостите са тези, които изяждат. Изяжда и липсата на истинска свобода в професията. Не е лесно да работиш само това, което искаш. Но възможностите са много – ако един режисьор не те хареса, друг ще те покани. В крайна сметка всичко зависи от качествата на личността – ако не позволиш, никой не може да те манипулира. Но много колеги забравят, че днес не може да си като вчера, трябва да предлагаш нови неща – да си интересен сам за себе си. Не можем да виним никого за собствените си провали.
– Какво научихте от Явор Гърдев, докато репетирахте с него в „Живот по 3“ в Театър 199, а после за ролята си в пиесата на Ясмина Реза получихте „Аскеер“?
– Явор е изумителен концептуалист и визионер. Той изисква абсолютно научен текст още на първата репетиция. Диалогът при него винаги е пинг-понг, затова въобще не бива да се колебаеш в репликите. Много исках да ми даде ролята, която отиде при Снежина Петрова. Когато ме разпредели в другата, на Инес, дълго плаках, защото не се виждах в нея. После получих „Аскер“. Докато работех и общувах с Явор, научих и още нещо – че не бива да контролирам всичко, че е важно да се оставя на течението, на провокацията, да се уча от другите. Разбрах го, но дали го спазвам и досега, е съвсем друг въпрос. Всяка среща е урок.
– Защо по театрите ни няма достатъчно български пиеси?
– Малко автори могат да правят драматизации по класиците ни – това е мисията на Юрий Дачев. Трудно се пише пиеса, трудно се постига динамично действие. Затова очакването е голямо, затова има и разочаровани. Но дори да се допускат грешки, трябва да се пишат и поставят български пиеси. Има голям глад за тях. Политиката на националния театър трябва да е базирана върху български текстове. В момента по света безусловно се налагат класиките, прочетени модерно. Най-нашумелият спектакъл в Лондон напоследък е „Макбет“ с Ралф Файнс – абсолютно съвременен при абсолютно спазен Шекспир. Дава чувство за смисъл, за принадлежност на място, епоха и нация. Докато ние постоянно искаме да сме политически коректни. Ако няма вълнение, няма стойност.
– Вие сте от малкото актриси, за които един драматург създава два образа.
– Да, Оля Стоянова е автор на „Цветът на дълбоките води“ и „Страх за опитомяване“. Много е важно авторът да каже „Ти си моята героиня“. Тогава нещата се получават и работиш за удоволствие. Всеки разбира егото по различен начини. На моменти помага, в други не работи. Трябва да е здравословно. Но винаги трябва да има себеирония, иначе шамарите са големи. Мярката е най-важното, а тъкмо тя често липсва по сцените ни. Работила съм с повечето режисьори, но и съм отказвала роли. Нищо не е на всяка цена. Компромисът не води доникъде. Имала съм големи паузи, периоди на отдръпване. Но съм от хората, които се опитват да видят хубавото във всяка ситуация. И без това около нас има достатъчно негативизъм. А актьорът работи с душата си. За мен тя е най-важната, не съм техничар. Затова предприемам правилните според моя морал действия, но без очаквания – това е железен принцип, който гарантира равновесие в душата и нравите ми. Това обаче не означава, че позволявам да бъда жертва. Себеотричането не е цената, срещу която получаваш любовта на ближния. Искреността е крайно необходима – не сме ли честни със себе си, с лекота заблуждаваме и публиката.
– Въпреки цялата ви драматичност, провидена още от Вили Цанков, вие сте много смешна в „Колко е важно да бъдеш сериозен (години по-късно)“. Как се играе комедия?
– С Вяра Табакова влязохме в спектакъла на Бойко Илиев, за да бъдем заедно с Антон Радичев и Кирил Кавадарков. Успехът на представлението е огромен, билетите свършват веднага. С Радичев за втори път сме двойка, някога си партнирахме в пиеса на Брехт. И Радичев, и Кавадарков са невероятно забавни и добронамерени. А комедия се играе с много лична и театрална култура.
– Не мога да не ви запитам за Стоян Алексиев, който направи последната си голяма роля с вас в „Някъде в този живот“, а после се оттегли заради фатално необратими здравословни проблеми.
– Боли ме сърцето за него. Имах честта да бъдем дует във финала на кариерата му. Пиесата беше на холивудския драматург Израел Хоровиц. Той дойде да ни гледа и след премиерата каза, че рядко е срещал толкова силни театрални актьори. Казвам го заради Стоян. Длъжници сме му. И на други от големите. Българската забрава е потискаща и порочна. Във Франция има предаване с водещ на 80 – всяка събота кани актьори в третата възраст. Посвещават им часове – с откъси от филми, от спектакли. В цивилизования свят паметта води до приемственост, но не и тук.
Стефан Данаилов й се кара, че не върти торти като майка си
„Много обичаше тя да му приготвя сладкиши и кюфтета, с часове бъбреха около масата“
Актрисата Таня Вучкова – майката на Емануела Шкодрева, е активен член на забележителна дългогодишна приятелска компания, в която влизат Мария Данаилова, китайската аристократка Сун – съпругата на големия художник Марин Върбанов, Бина Тупарева – майката на продуцента Нико Тупарев. Всяка година на 9 декември Таня Вучкова става в ранни зори, за да направи торта за рождения ден на Стефан Данаилов.
„Точно в 11 звънеше у Ламбови и му поднасяше подаръка. Традицията беше желязна. Когато майка ми не беше в София – известно време живя в Швеция, на 8 декември се обаждаше по телефона с точни указания как да приготвя торта за рожденика. Нито веднъж не успях да се справя. Затова поръчвах най-хубавата торта във Виенската сладкарница. Всеки път обаче Стефан шумно се възмущаваше от моето своеволие. „Маро, Емичка пак носи готова торта“, обясняваше той на съпругата си, още докато влизах в хола им. Много обичаше и кюфтетата на майка ми. „Танче, прави по много, да има, да е богато“. После с часове бъбреха около масата. Бяха хора на живота, обичаха да се забавляват, ценяха приятелството, сърцата им бяха щедри“, разказва Емануела Шкодрева.
Албена АТАНАСОВА
