Кариерата на оперната дива Ана Тодорова продължава три десетилетия от 1911 до 1941 г., като публиката в цяла Европа посреща като празник всеки спектакъл с нейно участие. Тя има един от най-богатите и красиви мецосопранови гласове у нас и омагьосва на сцената, подобно на по-късно изгрелите Катя Попова, Ана Томова-Синтова, Гена Димитрова, Райна Кабаиванска, Александрина Милчева. Въпреки че е първата българска певица, пяла в Парижката Гран Опера, при това цели пет сезона, името й днес е незаслужено забравено.
Родена на 21 ноември 1892 г. в София като шесто дете в семейство на обущар и шивачка, Ана израства с музиката. Майка й пее чудесно. Всичките й братя и сестри също са музикални. Ана свири на пиано и пее, а по-късно става ученичка на бащата на българската опера – тенора Константин Михайлов-Стоян, който я подготвя вокално и сценично.
Дебютът й е на 18-годишна възраст, когато с голям успех играе в операта „Червената шапчица“. През 1910 г. е приета в Оперната дружба, където първите месеци пее в хора, а на 8 декември същата година вече е на сцената като Зибел в операта „Фауст“ на Гуно. През лятото на 1911 г. Ана получава стипендия, за да следва в Италия. Там се записва в школата на известния за педагог Франческати. След като се връща в България, е приета за солистка в Оперната дружба. Успоредно с това преподава в Държавното музикално училище. Заради огромният успех, който има тук, получава стипендия от Министерството на просветата за специализация в Швейцария. Постъпва в Женевската консерватория през 1915 и още първата година завършва със сребърен медал. Следващата година се явява на прослушване в Цюрих за прием в световни опери. Там е и директорът на Метрополитън Опера Гати Казаца, който й предлага договор за три години.
Първата световна война обаче осуетява тази възможност. Ана заминава за Германия, където през сезон 1916–17 г. в Берлинската опера изпълнява с нечуван успех ролите на Кармен и Азучена. Там дори й разрешават да пее на български език и така тя става една от първите оперни певици в Европа, които изпълняват ролите си на роден език. Парите, които получава от концерти, дарява на българския Червен кръст. В концертите тя често включва и българска музика. „Гордеех се с националността си, където и да се намирах. Струваше ми се, че след представление, когато винаги ме викаха многократно на сцената, в моето лице приветстваха малката ни, но тъй скъпа родина, България!“, споделя оперната дива.
Носталгията и желанието й да работи за страната си я връщат в България и в Държавното музикално училище, като прави и концерти с Оперната дружба. Скоро обаче отново е принудена да напусне родината си. През 1921 г. заради скандал с тогавашния министър на просветата Стоян Омарчевски Ана е уволнена от музикалното училище. За нея обаче важи поговорката „Всяко зло за добро“, защото, останала без работа и средства, тя тръгва на гастроли в Европа и започва голямата й международна кариера. Ана пее във всички големи оперни театри в Германия, Швейцария, Полша, Австрия, Италия и особено във Франция, където е най-високо оценена. В Парижката Гранд Опера тя пет поредни сезона е примадона сред мецосопраните. През годините Ана изпълнява всички централни партии за мецосопран от оперите на Верди, Бизе, Масне, Гуно, Вагнер, Майербер, Римски-Корсаков, Мусоргски, Чайковски. Прави гастроли в Англия и Египет, Белгия, Мароко…
Навсякъде публиката е пленена от вълшебния й глас и актьорска дарба, покорена е и критиката, която не пести суперлативи. „Второто представление на „Самсон и Далила” бе по-блестящо от първото. Мадам Ана Тодорова беше безспорната победителка. Нейната Далила е сред най-вълнуващите, които сме аплодирали някога тук. Това е едно изключително изкуство и трябва да й благодарим смирено за красотата, с която тя така щедро ни дари… Този богат глас не може да не те развълнува. Глас на артистка от световна величина!“, пише френският в. „Депеш“ през май 1923 г.
Талантът й е оценен и в Италия, където отзивите също са блестящи: „Г-ца Тодорова имаше шумен успех в Рим. Нейният глас, съвършено свеж и с широк регистър и рядко красив, успя да изрази най-разнообразни чувства и да предаде и най-деликатните нюанси на изпълняваните композиции. Тя ни даде възможност да чуем и български песни със странен, пленителен ритъм, които се посрещнаха с възторжени овации, справедлива награда за големия талант на тази артистка, която притежава завладяваща виртуозност“, гласи статия в „Джорнале д’Италия”.
След като многократно изправя на крака публиката в редица градове на Европа, Ана Тодорова се връща в София със славата и на световна певица през 1932 г. Тук блести на сцената на Софийската опера, където поема целия мецосопранов репертоар и прави забележителни роли. Освен това записва в радиото много български народни песни.
Назначена е и като вокален педагог в Консерваторията, където става редовен професор. Като педагог тя подготвя няколко поколения ученици и създава блестяща вокална школа.
Въпреки това певицата с кадифен глас преминава през тежък период, когато директор на Народната опера и Народния театър е литературният критик Владимир Василев. „В началото на миналия сезон директорът задължи солистите да подпишем декларация, в която се казваше, че нямаме право да отказваме възложена от дирекцията роля, независимо дали е подходяща за гласа и натюрела ни, да коментираме решенията му и политиката на ръководството, да напускаме София и театъра без разрешението му, да приемаме покани за гастроли и участия без неговото позволение. А неподписалите декларацията бяха незабавно уволнени, при това дисциплинарно!
Василев прогони от трупата редица талантливи артисти, начело с прекрасния баритон и забележителен артист от мащаба на Шаляпин Христо Бръмбаров и блестящия тенор Тодор Мазаров, като вторият замина за Виена, където се утвърди като звезда от европейска величина и стигна и до Миланската Скала, макар че този зъл и вреден за Операта и Народния театър човек го нарече „прост селянин“! А аз бях за известно време наказана с наполовина заплата и лишена от своите главни роли Амнерис, Кармен, Азучена“, споделя през 1939 г. Тодорова в интервю за в. „Мир“.
Тази стресова ситуация й докарва диабет, който я мъчи до края на дните й – 12 април 1972 г. Тя няма деца, защото, отдадена на изкуството, отхвърля две предложения за брак и така и не се омъжва. Гледа като свои деца учениците, в чиито сърца остава със своя финес, обаяние и благородство. „Тя и сестра й Райна се грижеха за мене като за свое дете. Всяка сутрин, преди да отида в консерваторията, ме чакаше сервирана на масата обилна закуска… Ана Тодорова не поиска да вземе от мене нито лев нито за квартира, нито за храна, дори и за уроци… Не само към мене, но и към всички свои ученици тя беше щедра, внимателна, ласкава, особено когато виждаше у нас страдание, дисциплинираност, работоспособност. Горещо желаеше да овладеем трудното певческо изкуство. Когато завършвахме успешно изпитите, тя щедро ни даряваше с хубави подаръци: рокли, везани с българска бродерия. На мене освен рокля ми подари много красива кехлибарена огърлица, донесена от Турция, която пазя досега като скъп спомен“, разказва ученичката й Надя Добриянова.
