Ars longa, vita brevis

Ars longa, vita brevis

Да си играеш на Бог

Житейският ми път се пресече с този Огняна Серафимова във времето, когато тя все още беше студентка в ателието по Сценография в Националната художествена академия в София. Във времето, когато тя все още оформяше своя творчески почерк, търсеше, опитваше. Още тогава забелязах у нея чудна нагласа към естеството на работата си – като че ли не мислеше за функционалната ограниченост на сценографията, която все пак всякога е свързана с драматургичния текст и режисьорското решение на спектакъла. Не, тя сякаш мислеше за сценографията като за истински свободно изкуство и това много ясно пролича в първите й сценографски решения, в които като на игра се възползваше от „ограниченията“. Употребяваше ги, а нейни верни спътници бяха времето и пространството. Две абстракции, с които през следващите години Огняна се научи да играе до такава степен, че се превърнаха в най-верните й творчески спътници. Съзидателни сили, с които тя деликатно играе на Бог. Един очовечен Бог, който не забравя колко тленни и ефимерни са битието ни, желанията ни, обичанията ни.

Още преди време Огняна Серафимова беше споделила, че „Мотивацията за един артист е нещо много специфично и индивидуално. Няма никаква общовалидна рецепта за това как се „постоянства“ в една страна или в професия… Мисля за задачата в определения текст като за игра и приключение, като за отделен свят със свои специфични закони. Ако този свят получи адекватна и вярна форма, в което е и ролята на сценографията, личното удовлетворение е първата и най-голяма награда.“ Търсенето на това лично удоволствие, което тя прави и до днес във всеки свой проект, вярвам е сред най-ценните проявления на характера й, на темперамента. И последният й визуален проект, който разгръща в самостоятелната си изложба „Време-пространствени полета“ е истинско свидетелство за това. Изложбата се осъществява в рамките на форума „Изкуството като противодействие“, организиран от Градската художествена галерия във Варна и може да бъде видян до 10 октомври. Инсталациите, които Огняна изгражда специално за форума, са ситуирани във вътрешния двор на галерията. На открито. Оставени ей така, уж непринудено в пространството, в прегръдката на времето. Проектът се реализира с подкрепата на фондация „Август в изкуството“, Фонд „Култура“ към Община Варна в партньорство с „Кинестетик проджект“ и „Колективът“.

Огняна Серафимова е родена във Варна и е възпитаник на Националното училище по изкуства „Добри Христов“. Завършва Академията в класа на професор Красимир Вълканов като бакалавър и при професор Васил Рокоманов като магистър. Има над 15-годишен опит като сценограф на драматични, танцови и куклени представления, видео и филмови продукции, колективни и самостоятелни изложби, кураторски проекти. За широката публика тя стана разпознаваема с кураторското си решение – високо-технологичния павилион „CONGLOMERATE“, с който страната ни се представи в рамките на Световното сценографско квадриенале в Прага-PQ през 2019 г.

Завръщането й в родна Варна с настоящата изложба е естествен жест, още повече че самата изложба всъщност е посветена на паметта. По думите на авторката „Това са моменти, които по един театрален начин са застинали в моите творби и много ми се иска публиката да е свободна да ги тълкува“.

Според нея следите, оставени от нашите деди носят усещането за многото хора. Те са онези, заради които самите нас ни има и благодарение на техните усилия изобщо е възможно нашето време. Това са „основни понятия, които ме вълнуват, заключени най-вече в предметите, усещането за допир, за истинска вещ, която носи в себе си спомен и код. Това са инструментите, с които си служа, за да създам атмосферата, в която хората да се потопят“, разяснява Огняна Серафимова. И макар сама тя да настоява за свободно тълкуване и съприкосновение с отделните творби, всъщност всяка една от тях е съпътствана от текстове, които насочват към собствените й идеи. Папирусите на фасадата препращат към размишленията за болката и жертвоприношението на територията на изкуството. На фона на това, като в мимолетен мизансцен, са ситуирани три метални куба – три сякаш уловени време-пространствени полета. В първия виждаме детските рисунки на художничката, пейка и разхвърляни в пространството гумени играчки. След това преминаваме през куба на стихията и понесъл толкова много любов, но днес като че ли разкъсан, разпилян от безлюбовие стар изпружен дюшек. Дюшек, пълен с толкова много живеене, за което сме в състояние само да гадаем, да фантазираме. Дюшек, в който е побрана цялата „граматика на фантазията“ на Джани Родари. А в третия куб откриваме два привидно противостоящи си обекта – единият създаден от ковьори, черги и покривки, а другият – цилиндър, „облечен“ във фабрично сгънати нови носни кърпички. Традиционната култура срещу машинното ни битие. Между одухотворените бодове на иглата в ръцете на нашите баби и помитащата сила на социалистическото ежедневие на нашите родители. Между търсенето на красивото от старицата с белите коси и попити сълзи и издуханите носове на нашите майки и бащи. Да, Огняна Серафимова ни повлича в територии, в които да упражняваме съдната си способност, чийто дефицит така остро бележи настоящата ни реалност, особено политическа. И в този смисъл изложбата й е точно на целта.

Пламен В. ПЕТРОВ

Последни публикации