„Здравейте, аз съм Драго Драганов, или каквото е останало от него.“ Така, с намигване, известният тв водещ се представя на всички, след като успя да отслабне драстично и да закове кантара на 80 килограма. Точно на рождения си ден миналата година той се подлага на бариатрична операция за намаляване на стомаха и днес, 365 дни след интервенцията, е направо неузнаваем. В това интервю, броени дни след като на 22 януари Драго навърши 55 години, обаче няма да говорим за операции, а за пътя през тези повече от пет десетилетия.
– Драго, вече сте на 55 години. Като се обърнете назад какво виждате по пътя си?
– Зрението ми отслабва и не виждам толкова надалеч. (Смее се.) Сега сериозно – виждам един честен път. Бях честен със себе си през всичките тези години и това може би е най-важното. Едва ли всеки в професията ни би могъл да си го каже. Да, знам и отдавна съм приел факта, че ме подценяват като журналист. Може би защото съм по-скоро ентъртейнър. Затова и сериозните журналисти, които мога да преброя на пръстите на едната си ръка, не ме причисляват към своите редици. Склонни са да омаловажават всичко, което съм направил, заради изявите ми в шоубизнеса. Но в професията си съм постигнал много за момче без каквито и да е връзки. Най-забавно от всичко ми е, че сега покрай отслабването гостувах в един от най-популярните подкасти в България и в тях ме представиха като телевизионна легенда. Чувайки това, имам чувството, че говорят за някой друг.
– По този ваш път коя беше най-голямата пропаст за прескачане?
– Мога да се похваля, че бях галеник на Съдбата. На мен тя ми поднесе всичко на чинийка със златен кант. Аз съм едно момче, което отиде да подкрепи своя колежка от специалността „Предучилищна педагогика“ на конкурс в телевизията и попадна сред седмината избрани от 2000 кандидати. Днес си давам сметка, че ако това не се беше случило, щях да чета настоящето интервю, седейки на стола на директор на детска градина или на методист по предучилищно възпитание. Всъщност аз наистина се бях влюбил в тази професия, защото ти подаваш ръката си на невинни създания, повеждайки ги в света на порастващите. Никога няма да забравя как аз самият като малък, още на 6-годишна възраст, бях в детската градина в Бухово и четях изразително и артистично дебелата книга с приказки на Богомил Райнов. И още тогава се зароди желанието ми да бъда лидер и да съм значим за другите.
– Галеникът на съдбата не получаваше ли и шамари?
– О, преминах през много труден период. Дори ще кажа име, което не значи нищо за хората, но аз имам Ирина Денева в живота си. Това е класната ми от 95-о училище, рускиня, женена за българин. Тя ме унижаваше пред целия клас, като използваше тежки думи. Помня, че веднъж стана голям скандал за едно табло за стената, посветено на Левски, защото се забавих със сроковете. И тя, вместо да ми помогне с педагогическия си опит, се държа изключително жестоко с мен. Тогава казах, че няма да ходя повече на училище. Майка ми и баща ми, същите тези хора, от които след години се оплаквах, направиха всичко възможно да ме преместят в друго училище. Толкова са били загрижени за мен! Едва сега си давам сметка колко пъти съм пропуснал да кажа на тези хора благодаря. И днес се срамувам от това. Благодарен съм им, че ми дадоха свободата да бъда себе си. Сега се чудя как не съм могъл да ги разбирам.
– Новото училище даде ли ви това, което очаквахте?
– Там ми дадоха възможност да покажа всичко, което самоопределях като талант – рецитирах, пишех стихове и ги четях пред всички, правех спектакли. Получавах аплодисменти, и то само месец след като съм бил хокан. В новото училище започнах да усещам света по друг начин.
– Много хора ви свързват с предаването „Чай“, но не съжалявате ли, че не отидохте в частна телевизия? Вас дори Слави Трифонов ви е канил да работите заедно.
– Слави искаше да ме продуцира. Покани ме на вечеря и аз му обясних, че трябва да взема целия си екип. Но той отговори, че си има екип и съм му нужен само аз. Беше решил да прави забавно предаване. Ще си призная, че по това време вече имах самочувствие, бях Драго Чая и не ми се искаше да заменя „Чай“ с каквото и да е, колкото и да е примамливо и бляскаво. Не съм авантюрист в професионално отношение.
– Сега ще ви кажа няколко имена. Иска ми се да ми разкажете с какви истории ги свързвате? Първото е на Хачо Бояджиев.
– Хачо водеше конкурса в телевизията, в който бях избран да съм едно от лицата на предаването „Цветовете на нощта“ през 1992 година. Той е човекът, който ми отвори вратите на „Сан Стефано“ 29. Години след това ни гласува доверие с Лара да водим и „Полет над нощта“. Там всъщност беше последната ни среща с него. Помня как обсъждахме в телевизията поредното ни предаване и той каза, че отива до болницата. Смятахме, че ще му направят лека интервенция и ще се върне. Но така и не дойде повече. Аз и до ден днешен не вярвам, че Хачо не присъства в живота ми. Чакам го всеки ден да отвори вратата.
– Хачо Бояджиев имаше деспотичен характер. Как работехте заедно?
– Караше ни се, побесняваше, но никога няма да забравя как се прибирахме заедно след ефир с таксито. Оставях го до тях и след си отивах у нас. Разговорите в таксито бяха повече от всички университети в света, взети заедно.
– Второто име е на Нери Терзиева.
– Никога няма да забравя една прегръдка на Нери. Тогава беше станала разправия в телевизията и Олег Ковачев ме беше направил на две стотинки и ме изрита. Слизах по стълбите и плачех. В този момент Нери ме видя и така ме прегърна, че усетих майчинската прегръдка. Родителите ми ги нямаше в този момент, защото работеха в Алжир и нямаше как нито да ме прегърнат, нито да ме утешат. Нери обаче ме приласка и ми помогна да стъпя здраво в новините. И аз постигнах успехи в новинарските емисии на „Ефир 2“. Ако бях останал, днес сигурно щях да съм много уважаван репортер с ресор енергетика. Душата ми обаче искаше друго.
– Третото име е на Лили Иванова.
– Тя е изключително важен човек в моя живот. Лили ме научи да отстоявам себе си, да бъда безкомпромисен, да имам достойнство, да понасям и пораженията. Първите месеци, в които спряхме да общуваме с нея, ми бяха трудни, тъй като не разбирах защо отношенията ни трябва да се променят и каква е причината хора от новото й обкръжение тогава да я настройват толкова яростно срещу мен. Говори се как ние сме се били скарали, защото съм отишъл да водя концертите на турнето на „Пайнер“. Само че те не знаят, че първият човек, на когото казах за това предложение, беше именно Лили. Поблазних се да приема да съм водещ на турнето, тъй като ми предложиха толкова пари, колкото цялото ми семейство не беше виждало. По това време концертите на Лили не вървяха така, както сега. Но каквито и проблеми да е имало, тя е най-точният човек и до последната стотинка покриваше разходите, без да се замисли колко ще остане за нея, независимо че единствено важната беше тя.
– Сега, след като отново затоплихте отношенията си, ще си върнете ли старото приятелство?
– Не, защото и двамата вече живеем по друг начин и имаме нашето си обкръжение. Не е необходимо да връщаме каквото и да било.
– Ще бъдете ли на концерта й в зала „Олимпия“ в Париж на 24 май?
– Да, имам два билета вече.
– Наскоро видях ваша снимка със създателя на цирк „Балкански“ Александър Балкански в студиото на „БНТ завинаги“. Не е тайна, че и с фамилия Балкански бяхте в „студена война“. Как се помирихте?
– Фамилия Балкански бяха обидени от факта, че отидох да правя цирк с друг човек, а не с тях. Те очакваха, че ще продължа да засвидетелствам любовта си към това изкуство под техния купол, но аз избрах да последвам човек, който искаше да създаде пътуващ цирк. С право ми бяха обидени, а аз изключително търпеливо изчаках момента на истината. И той дойде. Дори не беше нужно нищо да си обясняваме. Сега даже правя нещо по покана на Балкански. Те ми предложиха да подготвя презентация на моя виртуален цирков музей, която да се излъчва на три видеостени, докато публиката заема местата си в шапитото им. И това ще стане факт през следващия сезон.
– Като водещ в цирка преживели ли сте инфарктни ситуации?
– Веднага се сещам за две. Шимпанзе отхапа палеца на дресьора си секунди преди да излязат на манежа. Аз вече ги обявявах и тогава дойде човек от екипа да ми прошепне на ухото, че има проблем. Наложи се веднага да запълня паузата така, сякаш нищо не се е случило.
Втората ситуация беше инфарктна, тъй като буря събори цирка в Поморие. Шапитото се разцепи на части. Тогава решихме да направим представление под открито небе. В програмата не участваха само въздушните номера. След края видях голяма част от артистите да плачат, и то защото бях казал нещо, което дори сега не мога да повторя. Думите ми бяха за това, че циркът всъщност се е родил под открито небе и който си позволява да го подценява, е глупак.
– Мислите ли да последвате примера на актьора Ненчо Илчев, който създаде музей на илюзионното изкуство, и да направите реален, а не само виртуален музей на цирка?
– Не мисля, че ще го направя. Кой има нужда от такъв музей?! Голяма част от музеите ни днес агонизират! Мен лично ме е страх, че най-близките ми хора – племенницата ми и сестра ми, след моята смърт ще изхвърлят всичко, което съм събрал, на боклука. Сега в различни градове правя експозиции, но с Ненчо сме си говорили, че като вземе по-голяма сграда в Момчиловци, част от моите неща да бъдат подредени в нея.
– След всичко, което сте направили в професията, чувствате ли се оценен?
– Мен не ме награждават. Никой не ми прати поздравителен адрес за 55-ия ми рожден ден. Ще ви разкажа история, която не съм споделял. Когато ме свалиха като водещ на предаването „БНТ на 60“, прочетох в сайта на наградите „Златно перо“ списъка с избраните да получат приза. Там пишеше моето име. Но… аз нямам „Златно перо“. Тогава от телевизията на церемонията за награждаването са изпратили Боряна Граматикова. Тя взима златното перо, на грамотата пише моето име и след това предава статуетката на тогавашния програмен директор. От този момент тя изчезва. Лично съм питал къде ми е наградата „Златно перо“ и всеки вдига рамене.
– Миналата година издадохте две песни и обявихте, че се завръщате на музикалната сцена. Но като че ли нищо повече не се случи.
– Пуснаха песните веднъж по „БГ Радио“ и не прозвучаха никога повече. Какво да направя, да чукам по вратите ли? Създал съм тези песни, излял съм душата си, но нямам никакво желание да се популяризирам със средства, които използват хора с болни амбиции. Нито ще си плащам гледания, нито ротации. Тези, за които са написани песните, са ги чули. Разбрали са какво чувствам и това ми стига.
Вие знаете ли, че съм записал песента „Сладуно моме“ със симфоничен оркестър? Няма как да знаете, защото никой не я е чувал. Не съм забравил думите на покойната Ана-Мария Тонкова, която ми каза за моето изпълнение на песента „Вече свърши хубавото време“, че съм я изпял много театрално и няма как да я въртят по „БГ Радио“. За сметка на това обаче Мими Иванова, която първа е изпълнила този хит, и до ден днешен разказва колко много харесва моята версия.
– Преди интервюто се разбрахме да не ви питам за операцията за отслабване, тъй като много сте говорили за нея. Но ще ви задам само един въпрос – смятате ли да си направите пластична операция, за да отстраните излишната кожа?
– Не. Голото ми тяло го виждат много малко хора. Така че няма смисъл от тази тежка операция, а и след нея остават много грозни белези. Не търпя физическа болка.
– В подкастите, в които напоследък участвахте, казахте, че сте щастлив в личния си свят. На снимките в социалните мрежи обаче винаги изглеждате някак тъжен. Какъв е този парадокс?
– Ох, този въпрос за тайната на моята тъга. Повече се харесвам на снимки, като съм сериозен. А и от годините, когато бях лоена топка, се научих да си гълтам бузите, за да изглеждам по-слаб на фотосите. Трябва да се преборя с този навик, защото така изглеждам някак отчаян. Уча се да се усмихвам с всичките си зъби. Даже имам две-три усмихнати снимки, но явно не са достатъчни, за да повярват хората, че оставям професията там, където й е мястото – на „Сан Стефано“ 29, и след това отивам при другия Драго, с неговите си интереси и с много различните хора, с които се среща в личния си живот.
Антон СТЕФАНОВ