Литературните анкети, които се възродиха като жанр през последните години, осигуряват изключително удоволствие за четящата публика. Те разкриват неподозирани епизоди от живота и кариерата на емблематични автори, които решават да споделят много от премълчаваното в интервютата си, давани през десетилетията. Най-новата книга, решена в този класически прийом, е посветена на Георги Мишев, тя е със знака на „Хермес“. Никола Иванов в продължение на месеци разпитва автора на някои от най-стойностните сценарии в българското кино и на знакови за литература творби.
Разказите на Георги Мишев за битието му са живо кино още от онзи момент, в който разкрива, че родното му село Йоглав има собствена сергия за зеленчук на един от пазарите във Виена. Първото му прозорче към литературата е списание „Детска радост“ – с текстове на любимия му автор Асен Разцветников и рисунки на големия художник Илия Бешков. Мастилото влиза под ноктите му, когато започва като дописник във вестник „Септемврийче“ – пионерско поръчение от новата дружинна ръководителка в училището. Гастролира и във „Въздържателче“ – друго издание за бодрата смяна на комунистическата власт. Голямата страст към четенето наследява от майка си – благодарение на любопитството си към света тя е толкова правилно ориентирана, че през първата брачна нощ хвърля в огъня трудовете на Сталин, Ленин и Троцки, който баща му носи от гурбета в Аржентина.
Първия филм, който гледа в Ловеч, е „Как се каляваше стоманата“. Идеята за „Селянинът с колелото“ го превзема абсолютно неосъзнато, докато чака баща си пред къщата, който всеки ден върти по 12 километра между града и Йоглав. Във Ветеринарния техникум бъдещият майстор на словото се учи да бие инжекции на кокошки, да кастрира прасета и да пръска специални капки в очите на конете. Докато е на практика из ТКЗС-та в Софийска околия, праща репортажи на „Народна младеж“ в изискуемия патетично-кух стил. Там шеф на кореспондентите е посредственият драматург Милко Милков, който обаче му прави съдбовна услуга: информира го, че в Софийския университет откриват нова специалност – „Журналистика“. Известни публицисти, по-близки до БКП-структурите – Дико Фучеджиев, Валентин Караманчев, Камен Калчев, в продължение на десет години напразно се опитват да издействат софийско жителство на Георги Мишев. Всичко се урежда, когато се намесва режисьорката Иванка Гръбчева, чийто баща, генерал Митко Гръбчев, е шеф на УБО. Тя харесва текст на многострадалния провинциалист и го води при баща си да му удари печата „жител на София“. По-късно Леда Милева ще подхвърли за Георги Мишев „Знаем как стават тия работи“, а по спирките на градския транспорт му се случва да го наричат „гадно ченге“.
В „Литературната анкета“ Георги Мишев се връща към някои от най-интересните персонажи в гилдията и към отношенията си с тях. В издателство „Народна младеж“, където го назначават за редактор през 1967 година, бързо се сприятелява с Георги Марков, в когото са влюбени всички колежки. Двамата адаши си говорят на воля – далеч от ушите на стените, докато разпускат по Околовръстното шосе в автомобила на бъдещия емигрант. „По-обаятелна личност повече не срещнах в живота си“, казва Георги Мишев. Безкрайно смешен е онзи епизод, в който бъдещият ас на сатирата и син на Георги Мишев – Мишо Вешим, във втори клас заявява пред гостуваща в училището им детска авторка: „Тази съм я редактирал“.
Нищо забавно обаче няма, когато след „разтурянето“ на Русенския комитет Георги Мишев остава безработен – всички негови ръкописи са свалени от графиците на издателствата, доходи от никъде, влиза в черния списък на радиото. Редактира мемоарите на Желю Желев, за когото споделя: „Той вече нямаше изход от капана на политиката… Беше самотен като бастун в пустинята, както е казал, мисля, Юго“. Президентът е принуден да произведе шофьора на служебната си кола в генерал. „Цял месец хората му обикаляха страната да търсят безпартиен прокурор за главен прокурор на републиката. Намериха болен човек, който се помина след месец, и трябваше да назначат човек с влечение към чашката, който вечер пееше македонски песни в едно капанче на Панчарево с мутрите на Карамански.“
„Деликатен“ момент е споменаването на „ликвидаторите“ на българското филмопроизводство – режисьори, актьори, оператори и „лумпен-революционери“. Георги Мишев уточнява, че в суматохата извършват невероятни кражби – министърка продава петдесет декара земя на „Мултигруп“ и никой не може да хване дирята на парите от сделката. Междувременно Дейвид Варод вече е купил Киноцентъра за символичните 10 милиона долара, но Иван Андонов – верният приятел на Георги Мишев, с когото снимат „Самодивско хоро“ и „Дами канят“, не се предава и му предлага нови проекти – „Вълкадин говори с Бога“ и сериала „Дунав мост“.
Как се ражда „Вилна зона“
Едуард Захариев не го оставя на спокойствие, докато не получи обещание за нова история
Докато Едуард Захариев и Георги Мишев пътуват в България, за да представят „Преброяване на дивите зайци“ – един от десетте най-добри български филми, революционен за времето с осмиването на безумията в бюрократизма, псевдопатриотичните прояви и социалистическия абсурд, режисьорът непрекъснато досажда на сценариста. Той иска да изтръгне обещание за нова история. Писателят го тества дали ще реагира на темата за миграционния поток – Захариев е градски човек, софиянец, но бързо се възторгва. „Едуард беше емоционална личност, а на две водки ставаше неуправляем. Микс от българо-руска кръв – роден е в Москва, а баща му е реабилитиран от ГУЛАГ при първия Хрушчовски „оттепел“ (размразяване). Позволявах си (в кръчмата) да попитам как може да приема утопията, след като животът на родния му баща, емигрант от 23 години, е минал в Колима. Приемаше въпроса ми, но на заранта си оставаше праволинеен партиец, което пък за моят селска (земна) логика бе пълен абсурд“, връща лентата Георги Мишев в „Литературната анкета“ на „Хермес“.
Около излизането на повестта „Вилна зона“ обаче се появява проблеми – редакторката от издателството, снаха в семейство на активни борци, изпитва „смущения“ как подобна книга ще бъде приета на пазара, не се ли получава възхвала на еснафството „срещу което се борим“? Заплетената ситуация решава рецензия на Драгомир Асенов, тогава шеф в Съюза на писателите. Книгата излиза успоредно с премиерата на филма.
Албена АТАНАСОВА
