В началото на новата година предлагаме на изкушената от съвременната българска литература публика забележително откритие – разказа „Роман на колела“ на големия писател Дончо Цончев. Докато търси снимки и фотоленти в архива си по повод 30-годишнината от знаменитата победа на националите ни над Франция с 2:1 на „Парк де Пренс” в Париж на 17 ноември през 1993 година, журналистът Станчо Шукеров попада на нещо уникално. „Някак си между вестниците, списанията и старите ръкописи, грижливо съхранени и подредени, Дончо Цончев сам ме намери“, разказва Станчо. После от найлонов джоб изпадат снимката на писателя и текстът, печатан на пишеща машина на бели листа, които от времето дори не са пожълтели.
В онези години, докато Станчо Шукеров е във вестник „АвтоТруд“, Дончо Цончев е чест гост на редакцията. Стар навик от първото автомобилно седмично издание „Авто мото свят“. Журналистът „наследява“ приятелството си с писателя от баща си, а оттам идват и разказите. „Лесно мъдро и бързо пишеше. От една нищо и никаква дребна случка създаваше колоритен разказ. И всеки път, като се видехме, разговорът се въртеше около автомобилите – негова страст, живот и джентълменско уважение към всяко движещо се превозно средство. Нямаше какво друго да е поведението му – един бивш автомобилен пилот и шампион няма как да се отрече от бензина в кръвта си, независимо че в по-късния си период стана амбициозен ловец“, разказва Станчо Шукеров.
Майсторът на реалистичната проза Дончо Цончев е неповторим разказвач и бохем. Роден на 27 юли 1933 година в Левски, завършва геохимия в Софийския университет. Дебютната му книга е с разкази – „Боровинки“. Зад гърба си има над 60 книги, сценарист е на четири игрални филма, написал е пет пиеси. Творчеството му е превеждано на 28 езика. С точните си творчески предсказания приживе е надживял времето си. Отива си на 22 юли 2010 г.
Роман на колела
Дончо ЦОНЧЕВ
С автомобилни състезания Европа се забавлява много отдавна. Още от времето, когато златото на държавните хазни по Балканите е било пренасяно с мулета.
А животът е още по-стар.
1. ЗА РАЙМОНДО
Раймондо Мария дос Портос Карвахал, наричан още акулата, си даде сметка за трети път днес, че вече няма за какво да мисли. Преповторил всичко, каквото има за мислене в един живот като неговия, сега просто остави очите и ушите си отворени за шареното шумно нищо наоколо.
Винаги се бе чувствал добре в нощните заведения. И тук се чувстваше добре. Тези места му изглеждаха като дело и собственост на наперени келнери, докато самите келнери му приличаха на една запомнена отнякъде или измислена от него блатна птица, която с вежлива походка и елегантни движения на дългите си крака посредством острия клюн вадеше своята прехрана от тинята.
Всяка маса, подобно островче в морето от лукс и музика, имаше собствен климат, често невероятно различен от климата на съседната. Имаше маси – същински бойни полета: с гърмежите на шампанското и с дългошиестите бутилки, потни и димящи като дула; имаше маси тихи, сякаш пустини – само чаша с кафе, подложена под тъжен профил; имаше незаети, отрупани, ангажирани по телефона (дипломат, богата проститутка, борсов тигър) – някои бяха на тъмно, другите пък целите в блясък. Всякакви маси тук – сред океана от страх и надежда, от „удари“ и разрушени илюзии, към тях плуваха яхти-съкровища (прозорецът до него беше отворен и само по шума на машините, замлъкващи долу на паркинга, Раймондо безпогрешно определяше не само марката, но кастата и социалната гарантираност, външния вид на любовницата и месечния доход в долари, дори до известна степен самото лице на шофиращия). Към бара плуваха още изящни ладии, разсъхнати салове и само парченца дъски, стоварваха своите нептуновци и плутоновци – корабокрушенци, пирати, мълчаливци и бъбривци – изсипваха акули, сирени, цаца, пяна, смет, и всичко това сядаше около тези маси, за да намери нещо или да загуби нещо, та накрая, щастливо измамено от алкохола, отново да отплува в безкрайното човешко море, следвайки различно повредения компас на съдбата си.
Чий е точен ли?
Ако изобщо съществува посока, която трябва да се държи, нека другите да я търсят. Той – Раймондо Мария дос Портос Карвахал, наричан още Акулата, беше се отказал от утехата на мъдрите размишления.
– А какво мислите за първото място? – гракнаха репортерите, щом го зърнаха със застрахователия агент. – Кои са фаворитите освен вас?
– Люсиен и Чарли Чудото – вяло каза Раймондо. – Или братя Кристиансен. Може Бруно и Ларсен или бирмингамските братя Крисчън и Бил Бъртън.
Всъщност искаше да каже на неизбежните папараци: „Нищо не мисля, момченца. Аз изобщо престанах да мисля и това е най-приятното нещо, което досега съм измислил“. Премълча – не защото се страхуваше от подозрително голямата сума, която бе внесъл за застраховка живот – той просто си спести една от тъй досадните вестникарски игри с името му. Повече от двайсет години имаше зад себе си, през които стотици журналисти развяваха истерично това дълго „Раймондо Мария дос Портос Карвахал, наричан още Акулата“ – насичаха го като заклинание в заглавията, жвакаха го като дъвка по радиото и телевизията, превръщаха го умишлено в мит и магия – така печелеха от него почти колкото си искат. Наистина в началото и на самия него му звучеше като хипноза. Почти да повярваш, че славата и делото му са негова собственост.
Само че Раймондо вече знаеше: келнерите са дело и собственост на нощните заведения; блатните птици са дело и собственост на блатата. Същото важеше и за него.
За всички прилични хора и за техните кариери.
2. ПАК ЗА РАЙМОНДО
Докато застрахователният агент броеше доларите и проверяваше чека, Раймондо си мислеше как това дълго име, дръгнало с босоногия хлапак от Казабланка – най-мръсния, беден квартал – пропътувало милиони километри с шеметна скорост покрай френетичните овации на стотици непознати (само покрай тях, никога близо до тях), това безсмъртно вече име, станало такова след дългите надбягвания със смъртта, всъщност приличаше на молитва.
И сега, оплетен като във водорасли от меките, хлъзгави звуци на перфектния джаз (дребният, приведен флейтист издухваше през устните и пръстите си велика наслада за душата. Но той издухваше тук всяка нощ по малко от своята душа срещу наема за мансардата, двата си вечерни костюма и самотните сънени обеди), легендарният състезател Раймондо, бавно и дълбоко разтърсван от ритъма на подводната музика, тихо произнесе на глас името си. Да провери наистина ли звучи като молитва: „Раймондо Мария дос Портос Карвахал. Аве Мария, грация плена“.
Един от келнерите забеляза помръдването на устните му и тъй като отдавна чакаше това, запъти се към него.
„Аве Мария, грация плена“ – никога не можеше да чуе или да помисли за молитва, без да се изправи отново пред Фредерик. Единствен Фредерик – от всички партньори, с които Раймондо се бе състезавал – се кръстеше на всеки старт. Нещо смешно и едновременно потресаващо имаше в краткия жест на ръката му миг преди чудовището да ревне с тристата си бесни гласа и да полети по страшния път, управлявано от същата тази ръка. Меката мешина, голите пръсти с червените косъмчета и здравата боксьорска челюст, щръкнала под каската като клюн – това беше видимият Фредерик.
Той и тогава се беше прекръстил, въпреки че кормилото дължеше Раймондо. Лежеше отдясно Фредерик, в ролята на навигатор и след третия завой, считан за един от най-опасните по европейските маршрути – сложи ръка на коляното му. Топла беше ръката на Фредерик и значеше: „Добре. Пак добре, както винаги. Страхотен си. Ще издържим и на това проклето хрумване на богатите глезльовци – да ни набутат двамата в една машина. Слушай, Раймондо, само ти можеш толкова. Само с теб съм едновременно горд и спокоен. Тоест ние двамата с теб сме постигнали невъзможното. Знаеш ли – честно – аз бих взел този завой по-лошо. Всеки би го направил по-лошо от теб. Дръж така, ще бием и днес. И пак ще се приберем по домовете си на собствените крака“. Адският рев на машината се превръщаше в песен и химн, те излизаха все по-напред в класирането. И започнаха: Монтемайор счупи скорости; Джеки Бивола изхвърча и не можа да продължи; Скарфиоти – новото италианче – се запали след удар в скала.
Фаворити останаха двамата с Фредерик – една велика двойка, с която Европа от години се фукаше. „Едно съчетание – чудо между детски бързото, но старчески мъдро мислене на единия и пиратската, демонична дързост на другия“ – това заглавие Раймондо запомни завинаги.
Деляха ги само километри от новия голям триумф, когато… Когато Раймондо влезе в коридора на болницата „ Сан Кастильо“, свещеникът шепнеше своята „Аве Мария“. Това беше несравнимо по-тежко от болката в ребрата и главата. Ужасно беше, за да е истина. И все пак не толкова, колкото секундите мълчание на хирурга, който излезе от операционната пръв. Този поглед на човека в бяло – сведен в лъскавия под пред краката му.
Сбогом, Фредерик. Ще се моля на твоя Бог да ни събере заедно, когато ми дойде редът. Кълна се, че го искам. И не вярвам да ме чакаш много дълго.
Келнерът беше направил своя малък, въпросително-притесняващ поклон.
3. ОЩЕ ЗА РАЙМОНДО МАРИЯ ДОС ПОРТОС КАРВАХАЛ
– Господинът? – размърда човката си келнерът. Интонация и артистичност, след които, не поръчаш ли нещо много скъпо, се чувстваш страшно унизен.
Раймондо каза, без да го погледне:
– Кафе.
– Шварц, нес, турско, айс? – леко и търпеливо, като някаква келнерска молитва, наизустена и за съня.
– Турско.
Птицата с червени ревери се отдалечи грациозно, на заден, с уважително поклащане на клюна, докато краищата на фрака вежливо-заканително се полюшваха. „Турско“ бе третата дума от келнеровия списък, отговаряше на „грация“ от Фредериковата. „Грация – казваше му отгоре Фредерико. –Благодаря ти, Раймондо, за намерението скоро пак да се съберем.“ Така казваше Фредерик сега. От небето. Съвсем сигурно, че от небето – та Фредерик си беше светец. „Тогава как ще бъдем заедно? – трепна Раймондо. – Аз май хич не съм за горе, като се знам. Слушай, Фред, я веднага питай твоя Бог там за това, което ще направя утре през нощта. Стига ли, за да ме пусне при теб? Знаеш, че аз тук… Добре де. Отлично знаеш, че не съм за рая. Затова питай, моля ти се. И ми подскажи.“
– Келнер!
– На вашите услуги, сър.
– И един коняк с кафето.
– Обикновен, екстра, български, френски, медицинал, метакса…
– Български, разбира се.
Не беше пил такъв коняк никога, но не искаше да изменя на третата дума от втората келнерска молитва. Фредерик сигурно повтаряше своето „грация“ от небето, а това е знак, че скоро ще се съберат пак.
– Голям ли?
– Голям, разбира се. Двойно голям.
Голямо благодаря, значи. Фредерик също много иска да се съберат. Той знаеше, че тогава Раймондо не беше виновен. Сигурно си спомня всичко подробно, там горе имат сума ти време за спомени. Едно желязо винаги може да се строши, а при тази скорост, останал без управление, и сам сатаната би изхвръкнал от пътя. Всъщност първият удар беше на лявата страна, откъм Раймондо – той помни това по-добре, отколкото иманата си. Но този удар само му счупи три ребра и го изхвърли навън, като му измъкна и каската. Търкулна го (писаха „невредим“ идиотите) по зелената трева.
А Фредерик остана в колата до края. И в пламъците.
Първата глътка от коняка го изненада, той помириса над чашата още веднъж. Намери в листа названието и го произнесе тихо на глас: „Плиска“. Също му харесваше, като звук. Прилягаше за коняк. Нежна, прилична и едновременно остра думичка: „Плиска“.
България, България… Да, бе, имаше такава държавичка по Балканите. Минаха там нощем, в един сточасов маратон, пак двамата с Фредерик. Бяха я прекосили цялата за четири часа и десет минути. Погрешна карта, пътища в строеж или пък с ужасни дупки. На излизане от София, когато Съртис и Джеки Бивола ги изпревариха, под гумите им изхвърчаха камъчета и счупиха един от шестте йодни фара. На разсъмване Фредерик го накара да спре след П…, П… Пловдив, да, така се казваше един чудесен ориентало-европейски град. Той спря, излязоха за няколко минути от колата.
Кръвта им беше претъпкана с допинг и приспивателни. Пред слънцето на тази България се изправиха високи снежни върхове – модри и така внезапни след безконечното бучене на мотора. Закусиха. Една чучулига се премяташе високо над главите им (що пък в града?). Не значеше ли нещо? Премяташе се пилето и се прехласваше – в самия връх на „тази невероятна небесна държава”, както каза Фредерик. После той го смени на кормилото, набра скорост и хубавата България се източи набързо покрай стъклата на автомобила – със своите зелени, зелени поля, с бялата утринна мъглица над реките и с тези кротки, топли хълмове, сгърбени над своите тайни, под щръкналите снежни върхове.
Фредерик караше бясно, свиркаше си – дълбоко влюбен в тази България, без да може да го обясни. Питаше какво ли може да стане един ден от тези русоляви момчета, които на второто спиране преди границата им подариха ябълки.
Фредерик помнеше завинаги и най-дребните подаръци – сам той все подаряваше, почти всичко и на всички – с вечната си полувиновна усмивка и детски-несръчните жестове на гладиаторските си ръчища.
