Съдбата на един от най-забележителните композитори на XX век – Арам Хачатурян, се преплита с историята на родната класическа музика на няколко пъти. Арменецът, който е роден на 6 юни преди 117 години, гостува 4 пъти в България, като всяко посещение се превръща в събитие от огромно значение за културния живот. При първото си идване обаче, без да подозира, авторът на знаменитата сюита „Танц със саби“ става причина един пловдивчанин да бъде тикнат в затвора.
Мария ПЕТКОВА
Възпитаникът на Московската консерватория пристига в София само 4 години след края на Втората световна война. Светът е разделен на две и политиката определя всичко. Дори и музикалния живот. В такъв момент в Пловдив идва Хачатурян – известен композитор, автор на филмова музика, на „Поема за Сталин за хор и оркестър“, на музиката към балетни спектакли, сред които е „Гаяне“. Именно за „Гаяне“ арменецът композира сюитата „Танц със саби“, с която записва името си в историята на световната класика.
През далечната 1949 г. група младежи от арменски произход причакват композитора пред пловдивския хотел „Молле“ и му предлагат да се разходи до намиращата се наблизо ваксаджийница „Куба“. Там го очакват пъргави ромчета, които лъскат обувките на взискателните клиенти в ритъма на латиноамериканска румба, чиито звуци се леят от радиограмофон. По предварителна уговорка собственикът на ваксаджийницата Георги Цочев-Кубата сменя плочата и смаяният Хачатурян за първи път изпитва удоволствието да чуе интерпретация на своята прочута творба „Танц със саби“, джазирана от американския композитор Глен Милър.
Историята щеше да е забавна, ако по онова време в болшевишка България не арестуват и пращат в концлагери хора, обявени за врагове на народа. На следващия ден на бюрото на местния шеф на Държавна сигурност се появява доклад от делегираното към Хачатурян ченге. В него пише, че това, което Кубата е направил, е „вражеска провокация“ и „акт на идеологическа диверсия“. Цочев се сдобива набързо с обвинителен акт и е тикнат в затвора за 5 години. Хачатурян никога не научава за съдбата му.
Следващите посещения на арменския композитор – през 1952, 1961 и 1969 г., за щастие, не се превръщат в лични трагедии. В архивите на БНР още се пази изявлението на Хачатурян, дадено няколко дни преди премиерата на „Гаяне“ пред столичната публика през 1961 г. В него той казва колко много обича България и колко близка я чувства. Също така изразява възхищението си от развитието в изкуствата и архитектурата у нас. „Днес, 25 март, в столицата на България – София, се състоя първата репетиция на моя балет „Гаяне“. Това беше и първата изява пред публика. В залата присъстваха хора на изкуството и културата, водещи работници, интелигенцията. Много ми е приятно, че моят балет е поставен в такъв знаменит театър като Софийската опера. Дирижираше талантливият български диригент Руслан Райчев. Той прекрасно се справи с партитурата и много темпераментно подходи към спектакъла. Балетът в Софийската опера малко отстъпва на оперното изкуство, но това е, защото оперните певци в България са изключително даровити. Достатъчно е да си спомним такива гласове, стъпили и на Московска сцена, като Узунов, Гяуров, Николов, Михаил Попов, така че можем да кажем, че действително това е изключителен колектив… Музикалната култура на българите винаги е била на високо ниво, но сега ми се струва, че е на още по-високо. Достатъчно е да се спомене, че в България работи голяма армия от композитори, чиито произведения се изпълняват и извън границите на родината. Такива са Панчо Владигеров, Любомир Пипков, Веселин Стоянов , Александър Райчев, Парашкев Хаджиев, Големинов и още много други. Има и много млади композитори, които вече дават своя принос за развитието на българското музикално изкуство. За него може да се говори само с вълнение.“
С някои от родните композитори Хачатурян поддържа близки отношения в продължение на много години. Един от тях е Панчо Владигеров, поканен от БНТ да направи интервю със съветския гост по повод авторския му концерт в София през 1969 г. Редактор на предаването „Музикален преглед“ е друг изтъкнат български композитор, Петър Ступел. Интересен факт е, че Владигеров задава въпросите на руски. „Аз искам да ти благодаря, че ти удостои нашата страна с присъствието си, щастлив съм, че се запознах с твоите нови произведения, завинаги ще бъда твой поклонник и настоящ приятел“, декларира в края на разговора Владигеров.
Тяхното приятелство ражда редица градски легенди, които се разнасят от уста на уста из бохемските среди на родните културтрегери. Една от тях е преразказана от Никола Гюзелев на други млади оперни певци. Историята се случва някъде в края на 60-те или началото на 70-те години. Една нощ група столични музиканти, развеселени от неизвестни количества алкохол, решават да звъннат по телефона на Панчо Владигеров и един от тях, който говори добре руски, да се представи за Хачатурян. Целта е българският композитор да бъде принуден да изтананика мотива на рапсодия „Вардар“, за да се чуе прословутото му френско „р“, защото Владигеров използвал „рам-парапам-рам-рам“ вместо обичайното „на-на-на“. Панчо е в шок от среднощния звън, но когато разбира, че отсреща е Арам Хачатурян от Съветския съюз, рязко сменя настроението си. Фалшивият руски арменец моли българския си колега да му изтананика мотива на рапсодия „Вардар“. Владигеров веднага предлага да седне на пианото, но „приятелят“ му настоява да го изпее. „Рам-там-там-рам-парам…“, се чува в телефонната слушалка и подпийналите интелектуалци избухват в смях. Тогава композиторът разбира, че е станал жертва на измама.
Любопитен факт е, че двамата приятели музиканти умират в една и съща година – 1978 г. През 2013 г. филмовата музика и ръкописните ноти на народния артист на СССР са включени в Регистъра „Световна памет“ на ЮНЕСКО редом до имената на велики композитори като Бетовен, Брамс и Шопен.
