Ицхак Финци, който на 28 април навърши 92 години, в момента репетира моноспектакъла си „Кой като мен!“, чиято премиера е на 7 юни в Театър „Азарян“ в НДК. Режисьор е съпругата му Лиза Боева, изкуствовед, сценарист и преподавател. На сцената Финци ще срещне публиката с призраци на хора, които отдавна не са сред живите – родителите си, приятели от детинство, състуденти в Академията, колеги от киното и театъра. Може би между случките ще бъде и тази за първата му студентска халтура – начело на групата е третокурсникът Нейчо Попов, Татяна Лолова пее руски частушки, а Финци й акомпанира на акордеон. В представлението звучат оперни арии, включена е инсценировка на Чехов разказ, скечове. Лолова харесва всяко изпълнение на Ицко, което пък му вдъхва самочувствие. В своеобразната изповед Финци може би ще припомни и желязното си правило от близкото минало – да не се впуска в интимни отношения с колежка. „Ако го направиш, става много сложно. Пречи на изкуството, а и на вас двамата. Виждал съм при други колко зле им влияе. Дори спрямо Невена Коканова и Катя Паскалева съм гледал да пазя неутралност. Като снимахме „Вилна зона“, режисьорът Едуард Захариев искаше да ни сближи. Целият екип заживяхме на брега на езеро. Той ни караше да танцуваме с Катя. Аз я харесвах, но не се поддадох“, признава Финци.
В „Кой като мен!“ доайенът в гилдията ще срещне зрителите и с личности, изиграли съществена роля в неговия живот – световни и български политически лидери, творци, герои от художествената литература, персонажи от изиграни постановки. Всеки от разказите е пъзел от общата голяма картина, в която са изобразени времето, обществото и самият той. Някои от историите се разпадат – без структура и без финал. Други продължават до самия край на представлението. Финалът е ярък, непредсказуем, неповтарящ се. Единствен – така, както се случва в живота.
На 5 юни пък е предвидена изявата на друг член от семейството – в галерия „88“ на „Богатица“ 25 ще бъде открита изложбата на Матилда Финци с лого „4567“. Рисунките, които ще бъдат представени, са сътворени от дъщерята на Ицхак Финци и Лиза Боева, когато тя е на 4, 5, 6 и 7 години. Там ще се състои и премиерата на книжката за човечетата хонк, създадена от талантливото момиче. „Те имат носове, които приличат на прахосмукачки. Когато прахосмукачката бучи, издава такъв звук: „ххххххоооонннк“. Затова тези човечета се наричат така“, аргументира се 8-годишната авторка. 96 илюстрации и 9 истории – това е „хонк“.
Актьорът с огромно удоволствие споделя детството на Матилда, кръстена на майка му. Докато синът му Самуел, който прави световна кариера – от Европа до Холивуд, е дете, Финци денонощно е зает със снимки за киното и телевизията, с ангажименти в театъра. Разделя се с майка му, пианистката Гина Табакова, когато Санчо, както го наричат приятелите, е на 13. „Като млад баща исках всичко да зависи от мен, аз да решавам как да бъде възпитаван Санчо“, признава неподражаемият артист. Сега той има друга философия за израстването на Матилда и е готов да партнира на младата дама дори в изявите й като балерина.
– Откъде тръгна идеята за вашия моноспектакъл, господин Финци? Откога и как го мислите, имахте ли някакви колебания за формата и съдържанието?
– Забелязах, че мога да изненадам седналите (или стоящи прави) с внезапно бликнала история. Истинска, станала с мен. Изглежда на Лиза й прави впечатление гледната ми точка, неочакваният ракурс. Гръмки думи, но Лиза, която не се заслушва лесно, изглежда ги намира за сериозен източник.
– Защо избрахте да играете в Театър „Азарян“?
– Там се чувстваш добре наблюдаем, лесно центриращ внимание – така е конструирана залата. Там зрителят може да усети колко сам е понякога човек (онзи, на сцената). Как е малко смешен, но и непредаващ се. А и ми харесва организацията, много лесно се работи с екипа на директора на НДК, госпожа Андрияна Петкова Татарова. Спазват се графици, уговорки, всичко е много стриктно – това ми носи огромно спокойствие в работата.
– Разкодирайте заглавието „Кой като мен!“.
– Създава въпросителни. Да. Разкодирането би трябвало да постигне всеки за себе си по време на самото представление.
– Какви истории разказвате – комични, драматични, трагични?
– Бих искал да са такива – комични, драматични, трагични. В една история да има приключения и на жанра, не само приключения на действащите лица.
– Вие сте виртуоз и на абсурда – как оценявате количеството абсурд около нас, повече на сцената ли е или е повече в живота ни?
– Виртуоз е силна дума. Не минават и 10–15 минути без нещо около мен да не ми се стори абсурдно.
– Казвате, че всяка история в „Кой като мен“ е пъзел от общата голяма картина на времето и обществото – къде е мястото на артиста в тях?
– Би следвало от това, което направя на сцената, да се образува картина, която те кара да се усмихнеш в края, разбирайки, че е станало това, което е можело да стане. Да – нелепо, но друго могло ли е да бъде? Едва ли.
– В представлението ще говорите за личности, оказали влияние върху вас – бихте ли повдигнали малко завесата?
– Ще има имена, да. Известни. Ако изброя, няма ли да лиша от изненадата?
– Кои са героите от художествената литература, с които бихте искали да разговаряте на четири очи?
– От литературата? Помня, че много исках да надникна в кабинета на Филип Рот. Бях се смаял от огромното количество исторически факти, събития, лица в неговите романи, подробности най-тънки от епохата.
– Режисьорът Лиза Боева какви претенции има към актьора Ицхак Финци на репетициите?
– Да няма преструвка.
– Със сигурност на 7 юни ще извадите цигулката, какво ще изсвирите?
– Нещо банално, но за душата.
– Какъв е истинският театър за вас?
– Истински театър – понятието ми се мени и досега. А театъра – как да го опиша? С една дума, с няколко, без…
– Може ли театърът да промени живота ни?
– Едно представление може да те промени, да. За няколко часа, за денонощието след него, за два дни, за седмица. Едно представление може да промени мирогледа на човек, но това се случва рядко, а може и никога.
– Вие сте абсолютният доайен в съсловието, какво според вас му липсва на българския театър?
– Сценичната реч не е добра. Няма култура на театралния говор. Това е много сериозен недъг.
– Дъщеря ви Матилда обсъжда ли сюжетите си с вас, какви са тези човечета Хонк, как се случи книжката й?
– Създателите на Фондация „Камен Попов“ и Галерия 88 Юлита Попова и Жос Селис бяха видели рисунките на Матлида, илюстриращи моята книжка „Пет пиеси, разказани от актьор“. Свързаха се с нас – искаха да видят още нейни произведения. С Лиза им отнесохме няколко папки с рисунки на Матилда, те избраха 32 от тях. Художникът Паро Фереджанов измисли интересно допълнение – от тавана на галерията ще се спускат специални пана, също изрисувани от Матилда. И покрай тази изложба решихме да подготвим книжка изцяло с нейни истории и илюстрации – „Хонк“. Там се разказва за измислени от Матилда човечета, които се наричат хонк. Тя ги рисува от две-три години, а вече е на осем.
– Какво най-много обича да й разказвате?
– За всичко си говорим. Най-много обича да й чета. Мисля, че най-много обича „Емил от Льонеберя“. Четем книгата до края и започваме отначало.
Дръзва да открива наивности при… Шекспир
В „Сфумато“ разказва нестандартно пет пиеси на класически автори
Ицхак Финци направи в Театрална работилница „Сфумато“ зрелищно представяне на книгата си „Пет пиеси, разказани от актьор“. Премиерата беше оцветена от изпълненията му на пиано. „Актьорът решава да пише, но не познава добре своята публика, иска да я разбере, звучи странно, но е така“, коментира тогава той. И уточни, че е самоук и пианист, и акордеонист – като малък покрай сестра си започва да се справя с клавишите, да пренася наученото за тях от единия на другия инструмент. „Не беше лесно. Извървях дълъг път на усъвършенстване. За да стигна до мига, в който си позволих да напиша за афиша на „Сфумато“: „На пианото – авторът“.
Книгата „Пет пиеси, разказани от актьор“ естествено и очаквано е в неповторимия стил на Финци
„Докато пишех, си представях ту любознателни юноши, прочели доста книги, но никога пиеси, ту възрастни читатели, ходили на театър, но позабравили какво точно са гледали. Ту хора, чули знаменити заглавия, цитати, виждали театрални афиши, но никога не стъпвали в театър. Разбира се, избрах това заглавие, защото изниква (допуснах) у вас веднага въпрос каква е разликата, когато разказва не актьор, и това би могло да ви накара да си купите книгата. А започнах с Хамлет. Задачата ми възложи Лиза. Каза ми, че ще бъде публикувано в нашата (с нея) интернет платформа „Филизи 33“. И после, като ми каза, че й харесва, продължих със следващите трагедии. (Въобще без нея нямаше да я има тази книга.) Стана ми забавно да разказвам трагедии. Взех да откривам обстоятелства, похвати, а и наивности, несъобразности… на Шекспир. Да, на Шекспир. Как? На най-великия? На световния? Бях чел, че Толстой не го считал за кой знае какъв драматург. Имах близък приятел учен, професор по теоретична физика – също не му признаваше комедиите. Когато казах на Самуел, че минавам на Чехов, той ме попита: „Ще може ли да бъде пак така интригуващо?“. Каквото и да е, имах много възвишени моменти и радости при писането. Познайте кога.“
Коронният му номер е да спира трамваите на „стоп“
Раздава на ватманите автографи в четири сутринта на първи януари
В историите, които споделя в биографичните си книги, Ицхак Финци се фокусира най-често върху личности, случки и факти, които се родеят с извънредното и с всекидневния битов абсурд. Самоиронията и лекотата, с които го прави, наподобява на стила на Уди Алън.
Как ватман спира заради него между две спирки е сред най-зрелищните разкази в „Четива“. Действието се развива, когато Финци вече е в трупата на театър „София“ – след шестте години в Сатирата, където волният му дух не намира почва сред любимците на народа и на Тодор Живков. Там интелектуалците са твърде малко, за да се противопоставят на партийните повели.
Та докато тича към Женския пазар, за да се качи на „тройката“ и да стигне на работа, актьорът, който десетилетия наред живее на площад „Възраждане“, се набива в очите на по-будните ватмани. По това време вече е известен дори на зрителите, които не ходят на спектакли – показва се по телевизията, играе във филми. Един ден ватман, който ще се окаже писател, спира трамвая между две спирки и му дава знак да се качи. Докато се движат по релсите, двамата потъват в разговор за литература, а човекът се справя чудесно и със служебните си задължения. След тази случка Финци се изкушава да експериментира с популярността си и започва да спира трамваите на „стоп“. Веднъж обаче ситуацията е твърде сериозна – закъснява за представление. И си позволява да помоли жената, която управлява трамвая, да увеличи скоростта, защото просто няма да стигне до вдигането на завесата. Нейна колежка през една люта зима пък спира „четворката“ и го кани да се възползва от услугите на релсовото превозно средство. „Аз съм с куче“, сочи й той 30-килограмовия рунтав черен кралски пудел, който е извел на ранна разходка въпреки минусовите температури. Тя му отвръща, че няма проблем – макар че в годините на социализма домашните любимци са забранени в обществения транспорт. Финци и Роко се качват, за да направят компания на жената – разговорът е за какво ли не. Стигат до края на маршрута и се връщат обратно, като тя удря спирачките на метри пред кооперацията на актьора. Скоро след това същата ватманка го моли да се включи в новогодишна изненада за колегите й – Финци да им даде автографи като бонус към другите подаръци. И на самия първи януари в четири сутринта той се озовава при портала в депото. Ватманът на всеки трамвай, поемащ по пътя си към града, слиза, Финци го пита как се казва и му пише послание в тефтерче, армаган от Комсомола. „Не усетих някой от тях да знае кой съм и да разбира защо точно аз се подписвам. Усмихваха се в леко недоумение. („Това па какво е сега?“) Помня, беше студено, духаше силен вятър. Минаха доста трамваи“, връща лентата знаменитият артист в „Четива“. Седмица по-късно благодарната ватманка, организатор на благородната акция, звъни на вратата и му поднася красиво опакована кутия. „Нашият подарък за теб“, казва тя и хуква надолу по стълбите, тъй като е спряла пълния трамвай по средата на площада.
Сред сюжетите с неочакван край, на които Финци е неоспорим майстор, са и трите му посещения в ромския квартал „Факултета“. Първото е със стария му приятел Джони Пенков и с французойка от някакъв международен комитет за защита на човешките права. Води в махалата и сина си със съпругата му. Канят ги на кафе в една от къщите – с репродукции по стените, персийски килими и скъпа „ретро“ гарнитура. Третият път Ицхак Финци гостува на циганин поет, който пък му показва огромния хангар, където точно в този момент тъпчат каймата с крака, за да приготвят 3000 кюфтета за следващата сватба в махалата.
Мургавите хамали на площад „Македония“ също редовно си приказват с актьора за филмите му, подканяйки го да черпи по ракия или поне по кафе.
Албена Атанасова