„Той е стожерът – гениалният бурлак на театъра. Винаги играеше най-тежките роли, правеше ги прекрасни и теглеше след себе си всички нас, а когато се наложи – и автора, и режисьора. И имаше сили за още, за да доведе публиката до неистовостта, в която тя изпадаше от вълнение и възторг“, казваше Татяна Лолова за Георги Калоянчев. Може само да се гадае дали големият актьор би дочакал 100-ия си рожден ден на 13 януари 2025 г. Но е сигурно, че докато по театрите има зрители от поколенията, гледали Калоянчев „на живо“, те ще сравняват най-сложните комедийно-драматични образи с неговите превъплъщения, с неговата Чаплиновска непосредственост.
Той остава ненадминат точно в персонажите, изискващи онази сложно постижима комбинация между екзистенциалната тъга и иронията към вечната греховност на човека, между тънкия психологизъм и клоунадата. Калоянчев я постига по Божия воля, при него е резултат от необясним инстинкт, от неукротима интуиция. Той не чете философи, не търси обяснението на живота в книгите, предпочита сам да открива и меда, и жилото му. Стига до истинското си „аз“ най-вече на сцената, в някои моменти от проспериращата си кариера дори не знае в кой клас са синовете му Ивайло и Явор. Преди да излезе пред публиката, винаги целува рубина на майчиния си пръстен, който никога не сваля от ръката си. Понякога е толкова сериозен, че случайните минувачи във всекидневието му не могат да го познаят.
Хората напразно си въобразяват, че би ги забавлявал като в новогодишните програми и постоянно го канят някъде. Изпадат в тотален шок, когато осъзнават, че той не желае да бъде душата на нито една компания. Дори когато гостите са в собствения му хол, Калоянчев точно в 22 часа напуска трапезата, а малко по-късно – като абсолютен темерут, подава глава през вратата и ги пита кога ще си тръгват. Никак не е лесен, често има претенции, но винаги е готов да прости на талантливия. Скача да разцелува великолепния Константин Коцев в „Дневникът на един луд“, въпреки че точно в онзи момент не си говорят – и двамата са огромни чешити. Умее да отказва – изключително рядка дарба в съсловието. Отказва да стане Митко Бомбата в 24 серии „На всеки километър“, защото е дал дума на Рангел Вълчанов да бъде Езоп в неговия едноименен игрален филм. Режисьорът е не само състудент, той е кръстникът му в истинското кино. Когато Рангел обявява, че Калоянчев е изборът му за градската кримка по Богомил Райнов „Инспекторът и нощта“, 30-те души в художествения съвет скачат като един, за да се противопоставят. Но Вълчанов е непреклонен. Дават му зелена улица с условието, че ако провали филма, ще възстанови бюджета. След като Рангел Вълчанов го снима като директора на трудово-възпитателното училище в дръзката си антисоц феминистка история „Вълчицата“, славата на Калоянчев стига и до Италия – Лиляна Кавани го кани да е Джордано Бруно в „Галилео Галилей“.
Между Калоянчев и Рангел Вълчанов има още нещо много общо освен ранната младост в Академията – те са от единиците в гилдията, които не се срамуват от връзката си със здравия народностен корен, въпреки че умеят да бъдат първи приятели и с професорската дъщеря с три дипломи, отгледана от гувернантки и ползваща четири езика Стоянка Мутафова. А когато за „На всеки километър“ Калоянчев препоръчва Григор Вачков, не могат да му начудят как така ще изпусне „кьоравото“ заради някакво си обещание. Той обаче ще откаже да стане и директор на Сатирата. Георги Йорданов, председателят на Комитета за култура, е изумен от „не“-то на Калата. Но актьорът е толкова категоричен, само когато го удря на чест и опитат ли се да го употребят политически. Иначе не смее да се опълчи срещу Тодор Живков, когато Тато къса писмото, с което мастити продуценти от световната кино студия „Чинечита“ в Рим го канят да работи с тях, убедени, че в близко бъдеще могат да го използват и в европейско-холивудски продукции. Според един от вицовете за Тодор Живков той не позволява на Калоянчев да напусне България, за да има поне още един, който да разсмива нацията. Калата обаче я и размисля. Въздейства й с героите си от класиката и българската драматургия. 400 пъти е Големанов от едноименната пиеса на Ст. Л. Костов под режисурата Нейчо Попов. Той е сюрреалният чиновник в „Сако от велур“ на Станислав Стратиев в легендарната постановка на Младен Киселов. Ненадминат е като Хлестаков в „Ревизор“ на Гогол, движейки се по ръба между вечния панаир на суетата и трагикомедията в битието. Много силен е в „Смъртта на Тарелкин“ на Сухово-Кобилин – поредния бляскав спектакъл на Методи Андонов със световно качество. Зрелището е ненадминато, от него струи енергията на вечната човешка гротеска, Калоянчев и колегите му се движат със съвършена лекота в този толкова сложен по руски абсурд. Те получават много високи оценки от критиците в Москва, Ленинград, Белград и Букурещ, където гостуват с „Ревизор“ и със „Смъртта на Тарелкин“, а Калоянчев е обявен за ненадминат майстор. Толкова е силен, че за 60-ия рожден ден Георги Данаилов вместо подарък му поднася пиеса – „Господин Балкански“. Той е в ролята на прочутия роден герой и в „Бай Ганьо тръгва из Европа“ на Иван Ничев – поредно ярко изпълнение след образите в „Специалист по всичко“, „Инспекторът и нощта“, „Най-дългата нощ“, „Привързаният балон“, „Бон шанс, инспекторе!“, „За къде пътувате?“, „Нощните бдения на поп Вечерко“ и много други.
През 2011 година Калата, който има зад гърба си 50 участия във филми за големия и малкия екран, за последно застава пред камерите за втория сезон на „Столичани в повече“ – вече никак не е добре със здравето, но не може да откаже на дългогодишната си сценична половинка, съмишленичка и съседка Стоянка Мутафова.
След десетки роли в Сатирата и телевизията Калоянчев се оттегля от сцената през лятото на 2007 година. Мотивацията му е бетонна – не иска да става за смях пред зрителите, които го обичат и почитат. Ако съжалява за нещо, то е за Ричард III – образът остава само в мечтите му. Въобще не страда от липсата на любовници в палитрата от персонажи. Самоиронизира се, че с физиономията на Квазимодо би било абсурдно режисьорите да го виждат като романтик. Винаги е наясно с действителния контекст на театралната ситуация и затова не приема „преправянето на днешните финтифлюшковци“, които са мятат като идиоти и се пулят срещу сащисаната и отвратена публика. До сетния си дъх сънува роли, представления, аплаузи. Тръгва си от този свят на 18 декември 2012 година – 27 дни преди да навърши 88.
За него са казани много неща, но едно от най-точните определения е на Крикор Азарян – актьор с главни букви.
Кланът на артистичните млекари от Бургас
И тримата братя се посвещават на Мелпомена, но само той е национална знаменитост
Руска и Тодор Калоянчеви никак не си приличат – снажната мома от село Ичера в котленския Балкан е темпераментна и артистична, докато пастирът от Малко Търново е събран и винаги угрижен. Женят се в Бургас, където през пет години се раждат тримата им синове – Никола, Георги и Стоян. Най-големият повлича крак към сцената. Докато учи в гимназията на Карнобат, се включва в местната самодейна трупа, която постоянно обикаля България. Заминава да кандидатства икономика в София, но се записва в Работническия театър на Георги Стаматов, където получава категория по така наречения навремето член 9, който не изисква професионална диплома. Играе в Бургас, Сливен и Стара Загора, докато стигне до Сатирата, където най-често е в епизодични персонажи. Твърди се, че прекомерното бохемство и спекулацията с алкохола блокират кариерата на Никола, въпреки че най-големият брат участва и в няколко филма. Стоян, най-младият, става кукловод, 32 години играе за най-малките зрители в Бургас.
Детството на Георги с нищо не предвещава бъдещето му на национална знаменитост. Не обича да учи, предпочита да гледа артистите – семейната млекарница е на метри от театъра. Той е кльощав юноша, когато започва да разнася гюмовете с мляко из махалата. За тази цел обаче става преди изгрев слънце и през деня редовно дреме в часовете. Повтаря пети клас, който тогава е първи в прогимназията, и официално дебютира като продавач, прехвърляйки доскорошните си ангажименти на двамата чираци. Докато баща му подремва след обед, Георги черпи приятелите и съседите с тулумбички. А в училище не спира да разказва истории и да ги изиграва. Съучениците му се заливат от смях, а преподавателите често го молят да излезе от класната стая, за да настане тишина.
На 16 напуска училището и две години се труди наравно с баща си. После акълът му идва в главата и завършва като частен ученик. По това време на сцената в Бургас блестят Кръстю Сарафов, Марта Попова и други забележителни личности. Когато Стефан Караламбов – бащата на голямата Меглена Караламбова, създава любителска школа, Георги пръв се записва в нея. Учителят по немски пък пръв му казва „Докато разказваш и лъжеш, ти си вярваш, а това е много важно за артиста. Стани артист“. Човекът стига до този извод, след като Георги, който не може да обели и три изречения на Шилеровия език, изнася цяло представление с измислени думи, за да получи тройка. Шоуто продължава и след 9 септември, когато останалият без частна собственост Тодор Калоянчев става портиер в театъра, а Руска – гардеробиерка, назначени от тогавашния директор Вили Цанков.
За малко да остане извън приетите във Висшето театрално училище. Представя се добре, но въпреки това го оставят сред резервите. Негова братовчедка, заместник министър на земеделието, звъни на Владимир Трандафилов да го моли за помощ. Именно титанът на Народния театър се застъпва за момчето от Бургас. Георги много трудно се приспособява към София и към колегите си – те се събират, приказват си, смеят се, а той седи отстрани и гледа „като пукал“ без самочувствие. Тинка Ангелова от Бургаския театър му отваря очите – или ще играе, за да пробие, или ще се спотайва и ще пропадне. И Калоянчев, който в мемоарите си „Жив съм, ваш съм“ признава винаги съдбоносната намеса на жените в живота му, години наред цитира думите на по-възрастната колежка: „Нужно е благородно нахалство!“. Става отличникът в класа на Стефан Сърчаджиев, но не защото учи прилежно, а заради самородния си хъс към превъплъщенията, за който дори и професорите нямат обяснение. Калоянчев въобще не се интересува от теорията, сцената е неговата светая светих, може да репетира неспирно. Неслучайно Борис Бабочкин, един от най-изявените руски режисьори, го насърчава да играе само това, което чувства.
Във втори курс е, когато в Народния театър му поверяват поддържаща роля в „Село Борово“ на Крум Велков и главна в „По Московско време“ на Анжел Вагенщайн. Толкова му ръкопляскат, че директорът Камен Зидаров подозира намеса на клакьори. Калоянчев за първи път се сблъсква челно с номенклатурни номера на партийния функционер, който е неосъществен актьор. Вторият ще бъде много по-късно, когато Камен Зидаров подлива вода на чудесния спектакъл „Старчето и стрелата“ на Никола Русев в Сатирата, разпространявайки слуха, че известният драматург осмива Тодор Живков в пиесата си.
Калата поема всякакви дублажи в Народния, въпреки че все още дори не е завършил. Николай Масалитинов не се колебае, когато някой трябва да замести болен колега. „Викнете Калоянчев, той може да играе всичко, дори и бабичка“, е мнението на режисьора. А халтурите го спасяват в скъпата София, макар че често му плащат в натура. Когато остава без стотинки, обядва в дома на Жени Божинова, а за вечеря е у Коста Цонев – майките на колегите му го хранят с радост, въпреки че и техните трапези не са от най-богатите. Знаменитият Владимир Трандафилов периодично и дискретно му дава пари, за да хапне поне два пъти на ден. Чак когато Лео Конфорти се намесва в стратегията на халтурите, започват да получават по три лева на вечеринка. Междувременно Калоянчев се спазарява по два часа на обяд да бъде сервитьор в студентския стол и така решава продоволствения проблем.
От „Утро над родината“, първия български филм след 9 септември, взима сериозен хонорар и изпраща половината на родителите си. Те се сащисват – подозират го, че е започнал да краде от недоимък.
Влюбчив е от юноша, ухажва дори жената на Методи Андонов
Съпругата Валя, която е негова опора до края на дните му, прощава всичките му забежки
Калоянчев признава в „Жив съм, ваш съм“, че е влюбчив от юноша. Още не е завършил гимназията, когато започва да прескача до засуканата съпруга на съседа, когато рогоносецът отсъства. По това време Георги вече е в драм състава на театъра и е разбрал едно от основните правила в гилдията: „Артист без любовница не бива“. Като студент с лекота върти флиртове със софийските хубавици. Сред момичетата от випуска, които първи се подават на чара му, е колежката Ана Дамянова. Тя обаче не пада по-долу и му изневерява с пианисти и цигулари, а най-накрая се влюбва в режисьора Никола Корабов.
Вече назначен в Народния театър, Калата става двойка със Софка Атанасова. И тъкмо да се оженят, някой услужливо му отваря очите, че тя е любовница на неговия благодетел Владимир Трандафилов. После се увлича по бъдещата си съпруга Валя, която се появява в миманса – хубава снажна госпожица с коса до талията и впечатляващ бюст. Самият Николай Осипович Масалитинов, ценител на нежните прелести, я пита „Валечка, истински ли са?“. Но понеже възпитаната в здрав морал Валечка не позволява на Калата да мине границата на моминското й благоприличие, той се възползва от благоразположението на бургазлийка от Кюстендилския театър.
После нещата идват на мястото си – Валя пристига в Бургас, за да я представи на родителите си, сватбата е в сряда, кумове са им Георги Георгиев-Гец и Димитър Бочев-Бочката. Тя, естествено, в името на семейството зарязва всякакви мераци да става актриса. Десетилетия наред Валя е неговият стълб, непоклатима опора, най-вярна приятелка. Като всяка умна жена е наясно, че юздите на артиста не бива да се опъват прекалено рязко и силно – особено когато е изключително прочут като съпруга й. Нито се сърди, че няма как да посещава родителски срещи, нито му вдига скандали за служебните романи, които поддържат гарда на всеки известен мъж.
Но Валя за малко не се развежда с Калата заради първата му главна роля в киното – в „Димитровградци“. По това време Ивайло е едва на шест месеца. Валя ден през ден посещава снимачната площадка, защото знае, че Калата трябва да се целува с Мария Русалиева. След единайсетия дубъл, изискан от режисьорите Никола Корабов и Дучо Мундров, другарката Калоянчева избухва в сълзи.
Според градските легенди Калоянчев, който е сред основателите на Сатиричния театър през 1957 година, се прехласва и по Цветана Гълъбова. Не го смущава факта, че тя е съпругата на Методи Андонов – режисьорът, който извайва актьора като драматик в най-добрите му роли. Двамата мъже не си говорят извън репетиции и представления. Ситуацията остава много сложна, дори когато Методи Андонов напуска временно майката на дъщерите си заради своята студентка Елена Райнова. Въпреки че Методи живее с младата красавица, не може да прости на Калата, че флиртува с жена му. Калоянчев по някое време се увлича и по Златина Дончева, съпругата на Иван Джамбазов.
До края живее с мисълта, че е убил човек
Катастрофата на магистрала „Тракия“ през 2000 година го срива психически, често плаче при драматичния спомен
Калоянчев е разказвал, че в дългогодишната кариера на шофьор не му липсват нарушения, но най-много да мине неволно на червено, докато мисли за поредната си роля. През 2000 година обаче прави фатална катастрофа – неволно блъска жена, която не след дълго умира. Ужасът се случва на магистрала „Тракия“, близо до Сливен. Той шофира с 80 км в час, когато 66-годишната пенсионерка Дора Боярова от Варна, която пътува с автобуса, спира за кратко до местността Бялата чешма, изкача ненадейно на пътя, за да пресече към отсрещното заведение. „Тя внезапно се промуши под мантинелата, излезе на метър пред колата ми, нищо не можах да направя“, споделя Калата, който тогава изпада в шок и плачейки, моли лекарите от Бърза помощ да спасят жертвата.
Тя изпада в кома – със счупен крак, травми на таза, гръдния кош и главата. Окръжният съд в Сливен го признава за виновен и му дава условна шестмесечна присъда с тригодишен изпитателен срок. Калата я обжалва пред Бургаския апелативен съд, където неговият адвокат, известният юрист Хари Хараламбиев, пледира с думите „Отдайте справедливост на гражданина, а не на актьора“. Прокурорът Румяна Янкова и Хари Хараламбиев са единодушни, че Дора Боярова се е опитала да пресече платното на забранено място. Върховният касационен съд оправдава Георги Калоянчев.
„Съдът ме оправда, но се сринах психически – стресът е голям, не можах да преживея случилото се“, връщал е той лентата в интервюта. Зле е, има огромни проблеми с краката, а лекарите бъркат диагнозата – той няма Паркинсон. Силните медикаменти го водят до ръба на изтощението. От пропастта го измъква д-р Георгиев в клиниката на Четвърти километър. След като го преглежда, психиатърът е категоричен – Калата не страда от никакъв Паркинсон, лее пот и трудно ходи по съвсем други причини. Както става явно малко по-късно, целият му гръбначен стълб е в шипове.
Стоянка Мутафова, с която в съдбовния 8 септември 2000 година пътуват заедно към Созопол за представление в „Аполония“, по-късно ще каже „Отиде си с мъка в душата. Страдаше, че е убиец“. „Понякога се затварям и рева като идиот. Хората ми казват: „Кураж, горе главата, Кала, ти не си виновен. С всеки може да се случи“, признава приживе актьорът.
Мъчно ми е за нашата страна и за съсловието, никой не ни уважава
Големият актьор Георги Калоянчев е известен като сладкодумен разказвач, а интервютата, които е давал, винаги са запомнящи се. В това досие публикуваме част от неговата изповед, направена за книгата „Всяка неделя – легендата й нейните герои“ в края на 90-те години и в нея той говори с болка за демокрацията, която не разбрахме.
– Господин Калоянчев, можете ли да живеете без театъра?
– Без театъра не мога да живея. Театърът е моето лекарство и моят живот. Ако три дни не изляза на сцената, боледувам. Като съм на сцената, се излекувам.
– Някои казват, че онова време, когато имаше цензура, е било по-добро за актьорите от сегашното, когато имаме свобода… И вие ли мислите така?
– Свободата, свободата… В момента ние сме анархия. Анархия жестока. Тези, които имат много пари и хубави коли, не се съобразяват с никой. Ще те премачкат. Един ми пресече пътя, аз отворих стъклото на колата и му казах: „Чакай, бе, къде караш. Защо така?“, а той скочи да ме бие. Но като видя, че съм аз, ми каза: „А, добре, че си ти, иначе знаеш ли на какво щях да те направя!“. То е страшно. И хората се измениха. Тези, дето ги познавам по-отрано, не са същите. Докъде ще стигнем, къде отиваме − не знам. Какво става, бе?! Актьорите сме по-зле. Слушах една колежка по радио „Витоша“, която каза: „Дайте да не приказваме, че хората взеха да ни съжаляват“. Моята заплата е никаква. А плащам парно, телефон, имам и други разноски. Семейството ми е голямо, моята съпруга не работи, защото не е добре със здравето. Абе, страшно е. По-рано парите не бяха кой знае колко, но стигаха. Спокойно се връщах вкъщи, без да се страхувам, че колата ще бъде открадната или някой ще те набие. Преди време ми се нахвърлиха отгоре, взеха ми чантата. В тъмното викам: „Не ме ли познаваш бе, момче?“. Тогава видяха кой съм и всичко се размина. Тупнаха ме по рамото и ми казаха: „Извинявай“. Една вечер се връщам от турне и за да си стигна до нас, трябва да пресека горичка. Страх ме е бе, братче. Колегите ме гледат и аз им викам: „Елате двама-трима да ме изпратите“. Като жена ме изпращат! Това не е само с мен. Така е с всеки. Виждаш какви години доживяхме.
– Да, но е имало и доста тежки периоди преди 10 ноември…
– Как да ти кажа? Сега има много по-тежки периоди от тогава. Нали знаеш − когато камъкът не е в твоята градина, казваш: „Братче, оправете се“, и той ще се оправи, ще се намерят хора и ще се застъпят. Всеки гледа злото да не е в неговата градина, да не го гръмнат.
– Мерехте ли си приказките преди 10 ноември?
– Времето беше такова да си мериш приказката. Ха не си я премерил, и си отишъл на кино.
– Като дойде демокрацията, ваши колеги се пребоядисаха. Това дразнеше ли ви?
– Аз се чудя на някои хора, които ме питат: „Ти защо си такъв?“ или „За кого гласува?“. Ма как може да ми задаваш подобен въпрос, кой си ти, та ще ме питаш бе, откъде накъде. Ти искаш да живееш в демократична страна и да си демократ, а ме насочваш къде да бъда. Как може такова нещо! Някои хора и от сините, и от червените това не могат да го разберат. В Америка никой не пита кой какъв е. Интересуват се дали си професионалист. Ако попитам колега актьор от американски театър: „Ти какъв си?“, ще ми се изсмее и ще ми каже: „Ти нормален ли си? Това си е моя работа!“. Аз гледам и в нашия театър партийните членове… Всеки ми се сърдеше, като не му дам да чете бюлетина на ЦК, а сега са най-големите седесари. Нищо. Смениха боята, отидоха там. Където искат, там да ходят. Нали това е демокрацията − свободата на мисълта. Но откъде накъде ще ми пъхаш в мозъчните клетки неща или някои клетки ще ми ги затваряш.
– Като комик със сигурност мнозина са очаквали от вас все да разправяте весели случки. Така ли беше?
– Минавам за комедиен актьор, но аз комедии в живота не мога да правя. Правя ги само на сцената и искам там да съм интересен.
– Какво иска да каже Калоянчев на хората днес?
– Мъчно ми е за нашата страна. Мъчно ми е за съсловието. Никой не ни уважава. Даже не ни броят като професия. Не знам. Събудете се бе, хора! Няма значение вече кои ще ни ръководят и кои ще са на власт. Само искам да бъдат кадърни. Да не мислят за себе си и за своите облаги, да не трупат милиони, а да мислят за народа. Както е било едно време. Аз съм живял и през царско време. Когато дойде 9 септември, бях 17-годишен. Помня и тогава какво беше. Нямаше такова нещо. Нека вземат пример нашите хора от Запада. Да видят как работят. Демокрацията не е да лежиш и друг да те храни. Да има убийства, грабежи, изнасилвания. Преди 9 септември чирачетата чакаха да дойде бай Иван и да ядат от общ казан. Сега пак искат да не работят. Нека отидат на Запад да видят как бачкат хората. Аз бях на едно представление в Ню Йорк. Мой американски колега шест години играе все в един и същи мюзикъл. Чрез преводач му казах: „Вие днес играхте като че ли ви е премиера“, а той ми отговори: „Аз съм длъжен да играя така. Ако не го правя, зад мен има 2000 души, които чакат моето място. Още шест години ще играя, ако трябва, за да остана в трупата“. А какво е сега нашето?
Албена АТАНАСОВА Антон СТЕФАНОВ
