„Той вероятно бе най-верният и непоколебим приятел, който някога българският народ е имал“, пише авторитетният британски вестник „Таймс“ за своя дългогодишен кореспондент на Балканския полуостров Джеймс Баучер, от чиято смърт на 30 декември 2020 се навършиха 100 години. Живял в България над четвърт век, Баучер се превръща в един от най-изявените защитници на българската кауза, а любовта му към страната ни личи в многобройните му репортажи. Дори когато критикува България, го прави с обич и загриженост. С авторитета си той играе важна роля в обществения и политически живот у нас.
Ирландецът бързо е пленен от страната ни – завързва приятелства, обиква българския фолклор, носи народни носии, пие ракия, яде кромид и дори спи завит с ямурлук. Всички познават известната картина „Ръченица“ на Мърквичка, в която прототип на един от танцуващите е тъкмо „ирландецът с българско сърце“, а действието се разиграва в една кръчма в Бистрица, Софийско.
Роден на 18 декември 1850 година в Ирландия, Баучер получава солидно образование в Меката на британската наука „Кеймбридж“. Там той учи класически езици и веднага след завършването си е поканен да преподава в престижния университет в Итън. Скоро обаче е принуден да напусне университета заради прогресивно усилваща се с годините глухота.
По това време заболяването му е нелечимо и преподавателската колегия смята, че той не е в състояние да изпълнява задълженията си в учебното заведение. Първото предложение за работа, което Баучер получава след прекратяването на преподавателската си дейност, е от вестник „Таймс“. Оттам го канят да стане кореспондент за Балканите и той приема. Така, заради неговото страдание, България печели един от най-добрите си приятели и защитници.
Баучер се съгласява на тази авантюра и защото знае старогръцки и според него крачката от него до съвременния гръцки е съвсем малка. Уверен е също, че добрите му познания в областта на средиземноморската култура ще му помогнат да се адаптира лесно към сложните балкански нрави. Първоначално той се заселва в Букурещ и разбира, че представата му за Балканите е далеч от реалността. Журналистът пристига в София през 1892 г., когато младата българска държава се управлява с желязна ръка от авторитарния министър-председател Стефан Стамболов и от все още безпомощния княз Фердинанд. Броени месеци по-късно обаче ситуацията се обръща и от всемогъщ владетел Стамболов се превръща в безпомощен опозиционер, а младият княз поема цялото управление на страната. Такива резки политически обрати съпътстват цялата журналистическа кариера на Баучер. Отношенията му с Фердинанд, когото журналистът нарича „грубо издялан гений, почти без европейско лустро“, отначало са сложни, но по-късно във времето той става негов съветник.
През 1895 г. кореспондентът влиза в конфликт с правителството заради критичния си тон към политиката на България спрямо мюсюлманите и ролята на кабинета около убийството на Стефан Стамболов, който същата година е съсечен в центъра на София и няколко дни по-късно умира от раните си. В репортажа си за „Таймс“ Джеймс Баучер осъжда остро княз Фердинанд и правителството на Константин Стоилов за ролята им в убийството на Стамболов. В кореспонденцията си ирландецът почти
обвинява двамата най-силни мъже в България, че са поръчали убийството на политическия си опонент. Няколко месеца по-късно враждата между Фердинанд и британския кореспондент се задълбочава, след като последният провежда проучване на поведението на българските чети в Мелнишката акция, проведена през 1895 г. В репортажа си Баучер констатира, че с помощта на българската държава четниците издевателстват над мюсюлманите в Родопите.
За смъртта на Стамболов той пише емоционални текстове, в които го нарича „най-ярката фигура в историята на възродена България“, „един от най-големите патриоти на своето време и дори най-отявлените му врагове трудно ще отрекат величината на неговата служба и искрената му любов към родината“.
В кореспонденцията си от 3 юли 1915 г. по повод смъртта на екзарх Йосиф Баучер отбелязва: „Когато стане време да се напише историята на възраждането на българския народ, две имена ще стоят на видно място в хрониката на това изключително движение – на Стамболов и на екзарх Йосиф“.
С времето обаче любовта на Баучер към България по някакъв начин го сближава с княза. Макар и да не ласкае монарха, той е допуснат в двореца и често е използван за съветник по външнополитическите въпроси. Заради добрите си връзки с почти всички балкански държавници ирландецът е използван като посредник по време на преговори между различните държави.
Той е една от основните фигури на преговорите за създаване на Балканския съюз между България, Гърция и Сърбия през 1912 г. Баучер не крие желанието си да види българската държава силен и могъщ балансьор на сложните балкански отношения, което обаче не се осъществява. Едва година след като подписват съюза, Гърция, Сърбия и България вече воюват помежду си.
След българската национална катастрофа Баучер прави всичко възможно, за да осигури международна подкрепа за страната. Той подлага на тежка критика Букурещкия договор от 1913 г., който ощетява България. Подобна е ситуацията през 1918 г., когато България е принудена да подпише Ньойския договор и окончателно да се раздели с мечтата си за национално обединение.
Заради нескритите си пристрастия Баучер замалко не губи работата си в „Таймс“. Той пише десетки репортажи за българските бежанци и за личните трагедии на хиляди българи, прогонени от домовете си. Междувременно става автор на основните статии за България, Македония и Гърция в Британската енциклопедия, издадена в началото на ХХ век.
През цялото време на дългото си пребиваване у нас Джеймс Баучер не успява да си купи собствен дом и живее в една малка стая на столичния хотел „България“. Любимото му място тук е Рилският манастир, който той често посещава. През пролетта на 1903 г. казва на слугата си, че когато си отиде от този свят, би искал да бъде погребан пред входа на обителта. Желанието му е осъществено. Когато на 30 декември 1920 г. Баучер умира на 70-годишна възраст, той е погребан край входа на Рилския манастир – чест, оказана единствено на този чужденец. Надали има друг журналист, близък с редица държавници, който е бил толкова много обичан и от обикновените хора, че да кажат след смъртта му „Наший Баучер умре“. Именно това е заглавието на публикацията във в. „Таймс“ за кончината му – на български език, изписано на латиница: Nashi Bourchier umre.
